Кевин Андерсън
Руини (6)

6

Летището на Маями, Флорида, международни полети, четвъртък, 13.49 часа

Владимир Рубикън твърдеше, че няма да му струва нищо и кавалерски настояваше да седне по средата между Скъли и Мълдър. Сух, възслаб и висок, той очевидно владееше изкуството да се настанява удобно и в най-тясно пространство. Това вероятно се дължи на ранната му археологическа кариера, мислеше си Мълдър — промъквал се е през какви ли не цепнатини, спал е в претъпкани палатки, свивал се е под клоните на дърветата в проливен дъжд.

Докато пътниците все още се качваха в самолета, Мълдър по навик седна до прозореца — винаги се надяваше да зърне нещо интересно навън. Огледа седалките с хората от специалния чартърен полет. Видя редици светнали от белота глави — предимно възрастни хора с отдавна демодирани дрехи. Толкова отдавна, че нищо чудно още утре тази мода пак да се върне, рече си агентът.

Старците обаче съвсем не приличаха на група притихнали по местата си богомолци, очакващи всеки миг църковната служба да започне. Напротив, пенсионерската компания бе шумна като тълпа деца от училищен автобус. Всеки носеше на връхната дреха самозалепващ се етикет с надпис: „Здравейте! Казвам се…“.

Мълдър се замисли за десетките случаи, които бяха разследвали със Скъли. Наведе се леко към външната седалка и се пошегува:

— Скъли, не си спомням да сме попадали в по-страховита ситуация — достолепни, ала палави възрастни граждани на чартърен полет до Канкун! Какво ли ще стане, ако се разлудеят? — После затегна колана, сякаш се приготвяше за тежко пътуване.

Самолетът плавно набра височина и напускайки чистото, слънчево небе над Флорида, полетя над съседните рифове и ниски островчета в югозападна посока, над Карибския басейн, към отрупания с тъмни облаци хоризонт над Юкатан. Скъли се отпусна в удобната седалка, затвори очи и си позволи миг на спокойствие и пълна отмора.

Мълдър си припомни първия им случай заедно. Летяха за Орегон, бързаха да започнат следствие по повод загадъчната смърт на гимназиални ученици. Тогава Мълдър бе убеден, че младежите са били отвлечени от извънземни. По време на полета самолетът бе започнал да се тресе неконтролируемо и да губи височина. Агентът бе запазил спокойствие и присъствие на духа, Скъли бе мълчала с ръце, впити до болка в страничните облегалки.

Владимир Рубикън, вклинен между двамата, наместил тесните очила на върха на носа, се взираше в бележник със записки. Добавяше имена, места, хора, които си спомняше от предишни експедиции.

— Много време мина откакто работех в Централна Америка — рече той. — Но културата на маите е една от основните теми в изследванията ми. Може би някой от старите ми познати ще успее да ни отведе до Кситаклан. Него го няма на картите.

— Разкажете ни за предишната си работа, доктор Рубикън — помоли Скъли. — Опасявам се, че лично аз не зная много за археологията, поне не толкова, колкото бих искала.

Поглаждайки козята си брадичка, старият археолог й се усмихна.

— Подобни думи са музика за ушите на старец като мен, драга! Главната ми изследователска работа бе съсредоточена в американския югозапад, по-специално в областта, оградена от четири страни от северна Аризона, Ню Мексико, южна Юта и Колорадо. Все още е загадка високата култура на обитавалите този район индианци. Те са строили каменни жилища, занимавали са се със земеделие, имали са общи битови ритуали. — Очилата му се плъзнаха напред, Рубикън ги намести и продължи:

— Също както маите, тези индианци, наречени Анасази, са имали забележителна, процъфтяваща цивилизация, подобна на други скални жители от този район. За съжаление тази жизнена култура започнала да запада, те се заселили в малки градчета, които постепенно запустели. Други племенни групи в съседство пък поддържали активна търговия: това са Синагуа, Хохокам и Моголон, които са ни оставили много интересни руини. Ще ги намерите при редица национални паметници като Меса Верде и Каньон де Чели.

— Лично аз си спечелих име — ако мога така да се изразя — с разкопки и възстановяване на обекти в северна Аризона около Уъпатки и Сънсет Крейтър. Повечето туристи в тази част на страната се запътват направо към Големия Каньон и пренебрегват всички останали исторически забележителности. Всъщност това е добре за нас, археолозите, тъй като туристите обикновено правят бели, отнасят ценни за науката отломки вместо сувенири и прочие — Рубикън се прокашля.

— Бях направо запленен от Сънсет Крейтър — това е голям вулкан близо до Флагстаф. Сънсет Крейтър изригнал през зимата на 1064 г. и буквално изтрил от лицето на земята развиващата се с бързи темпове Анасазка цивилизация. Всъщност индианците били поставени на колене — случило се нещо подобно на Помпей. Културата им не успяла да преживее този удар, а столетие по-късно жестоки суши опустошили земята, унищожили посевите им и това е краят на Анасази. Ако паметта не ме лъже тази област бе обявена за национален паметник, защото някакъв холивудски продуцент решил да натъпче кратера с динамит и да го взриви за сцени от свой филм.

Скъли отвори масичката на гърба на предната седалка — стюардесата се задаваше с количка напитки.

— Коренните жители се разпилели по околните югозападни земи след изригването на Сънсет Крейтър преди около деветстотин години… и ако е имало нещо положително в цялата работа, то е, че вулканичната пепел направила местната почва невероятно плодородна. Е, поне до настъпването на големите суши.

Стана както Мълдър бе пророкувал, на шега или не. Още не изгаснал надписът „Не пушете! Затегнете коланите!“ и старците се разлудуваха. Започнаха разходки, смяна на местата, обмен на клюки, пред тесните като ковчези тоалетни се наредиха дълги опашки.

За негов ужас се появи и възрастна дама, на която й хрумна да даде тон за стари шлагери. Още повече го удиви фактът, че по-голямата част от старците знаеха наизуст думите и пееха до края традиционни песни като „Лунна река“ и „Градски лагери“.

Наложи се Владимир Рубикън да крещи, за да могат другите двама да го чуват. — И така, моята Касандра ме придружаваше в някои от по-късните експедиции. Майка й се помина, когато тя бе десетгодишна. Омръзна й да живее с чудак като мен — ровех се из мръсотията на нецивилизовани части на света, играех си с кости на отдавна умрели хора и сглобявах изпочупени древни съдове. Касандра, обаче, бе омаяна от разкопките, не по-малко от самия мен. Предполагам, че така се появи желанието й да тръгне по моя път.

Рубикън преглътна и свали очилата:

— Сега, ако нещо й се е случило, ще се чувствувам ужасно виновен. Тя се посвети много повече от мен на централноамериканските цивилизации. Проследи движението на ацтеките, олмеките и толтеките на юг след нахлуването им в Мексико и развитието на техните култури, всяка заимствала от предхождащата. И досега не зная дали го правеше от любов към археологията, или за да ме впечатли и да ме накара да се гордея с нея… може би просто е искала да се състезава със своя старец. Надявам се, че ще успея да получа отговор на този въпрос!

Мълдър се смръщи, лицето му изведнъж стана сериозно, но не продума нищо.

Час след началото на полета старците направиха нещо, което в началото той възприе едва ли не като опит за отвличане. Един от тях, нахлупил шапка за голф, се изправи на мястото, откъдето стюардесите обикновено правят съобщенията. Ухиленият човек взе слушалката за вътрешна връзка в самолета, накриви шапката си още повече и се провикна:

— Здравейте, хора! Добре дошли на борда на „Вива Сънсет“! Говори ви Роланд, директорът на екскурзионната развлекателна програма! Забавлявате ли се достатъчно? Да или още не?

Отвърна му дружен одобрителен рев, който разтресе стените на машината. Някой нададе боен вик, други пронизително свирнаха с уста.

— Представи си, че изживяват второ детство — успокоително измърмори Скъли. Мълдър обаче само поклати глава.

В този миг шефът на развлеченията Роланд обяви, че екипажът разрешил вътрешната връзка да бъде използвана за игра на бинго, за да могат пътниците от групата да се позабавляват още час до края на полета.

Сърцето на Мълдър се сви. Междувременно изморените стюардеси тръгнаха с развеселени физиономии да разнасят дебели моливи и картончета за играта.

Шефът Роланд бе на седмото небе.

След малко долитащите от стенните говорители викове за щастие заглъхнаха и се превърнаха в еднообразен говор, който при добро желание можеше да се пренебрегне. Да, но само за кратко, докато една дебела дама изпищя с все сила „Бинго! Бинго!“ и размахала картон, подскочи от мястото си.

Мълдър си наложи да гледа навън през прозореца — не виждаше нищо друго освен пухкавите бели облаци и синия океан. — Питам се дали не сме някъде близо до Бермудския триъгълник — мърмореше си тихо под нос, после успя да се усмихне.

Ако Скъли бе седнала до него, сигурно щеше да го сръга с лакът в ребрата.

Рубикън дъвчеше бисквита и бавно отпиваше от кафето. Прочисти гърло и махна с ръка да привлече вниманието на Мълдър:

— Агент Мълдър — рече той, приглушен от шума наоколо. — Вие самият изглежда също таите голяма мъка в себе си? Загубили сте обичан от вас човек, нали? Все още носите болката и не забравяте?

— Болката на стоика от ФБР — пак направи опит за шега Мълдър. Но не успя и се загледа в сините като метличина очи на Владимир Рубикън. — Да, вярно е, загубих близък човек — отвърна, но не направи опит за обяснение.

Рубикън постави силни, жилави пръсти върху рамото на агента и учтиво замълча. Повече от всичко Мълдър мразеше да се връща към онзи ужасен спомен: ослепително ярката светлина и извънземните похитители. Сестра му, изведнъж увисваща във въздуха, после сякаш изсмукана през прозореца, докато той самият едва успя да зърне спираловидния, неземен силует в сияещата рамка на вратата…

Тези образи бяха погребани някъде дълбоко в подсъзнанието му. От много време. Бяха извадени на бял свят и възстановени изключително трудно, само с помощта на продължителни и интензивни хипнотични сеанси. Регресивна хипноза, така я наричат специалистите. Скъли отдавна подозираше, че на такива процедури, или пък на паметта на колегата й, специално за този отрязък от времето в миналото му, не може да се разчита особено много. Тя смяташе, че Мълдър е реконструирал единствено образи, в които самият той е искал да повярва.

Мълдър обаче вярваше на паметта си. Нямаше нищо друго, на което да разчита, освен на вярата си, че Саманта е жива и той ще я намери един ден.

— Най-лошото е неведението — сякаш прочете мислите му Рубикън. — Човек чака и чака, а отникъде ни вест, ни кост.

Някой отстрани отново изрева „Бинго!“ и директорът Роланд се хвана на работа, като започна внимателно да проверява цифрите. Очевидно печелившият във всяка игра получаваше по едно безплатно питие в Канкун.

Мълдър пламенно се надяваше, че тази шумна група туристи скоро ще се махне от главите им. Ще се качи на луксозен двуетажен автобус, който сто на сто ще я чака на летището, за да я откара в хотел, който и да е хотел, само не онзи, където той, Скъли и Рубикън имаха запазени стаи.

Накрая самолетът започна заход за кацане, снижавайки се постепенно, а това позволи на агента да различи крайбрежието на Юкатан. Полуостровът се извиваше като огромен пръст, разсякъл лазурните води на Карибско море.

— Вие най-малкото можете да направите нещо, за да намерите дъщеря си — обърна се Мълдър към Рубикън. — Имате отправна точка.

Рубикън затвори бележника и го прибра в джоба.

— Пътуването ми се отразява добре — кимна той — Да тръгнеш на път отново и да се поразкършиш, е освежително. Години са минали, откакто съм бил на, хм, практическа работа. Мислех си, че приключенските ми дни а ла Индиана Джоунс са отдавна приключили.

Поклати глава, изглеждаше изморен и тъжен.

— Толкова време съм похабил да уча други, да чета лекции за неща, открити и донесени в музеите от някой друг. Превърнал съм се в дъртак, който живее на стари лаври, не прави вече нищо и само се мотае насам-натам. — Говореше с нескрито презрение. — Добре, че излязох от това паразитно състояние, само ми се иска причината да бе друга.

Скъли се наведе към археолога:

— Ще направим всичко по силите си, за да открием дъщеря ви, доктор Рубикън. Ще стигнем до истината.