Кевин Андерсън
Руини (5)

5

Музеят по естествена история, Вашингтон, сряда, 10.49 часа

Каменният ягуар се взираше в посетителите с кръгли очи, същински малки дискове от полиран зелен нефрит. В отворената паст бяха набити големи остри зъби от добре наточен кремък. Вековете бяха изтънили червеникавата боя върху стилизираното тяло с мускулести извивки и мощни хълбоци — тя бе избеляла и поолющена. Имаше табела, която твърдеше, че статуята е реликва, намерена в гробницата на един от прочутите крале на маите в град Уксмал.

— Напомня ми за една съседска котка — рече Мълдър, като се вглеждаше в експоната.

Тълпа третокласници, водени от притеснен на вид учител, нахлу в залата, където бяха изложени съкровища от периода на двете Америки преди Колумб. Децата крещяха и се гонеха като луди, въпреки отчаяните усилия на учителя да ги укроти.

На фона на осветени витрини с цветни платна бяха наредени манекени с диадеми от птичи пера и ритуални превръзки. Фонът представяше джунглата и различни пирамиди — живописни квадратни постройки. На друго платно имаше испански конквистадори, прилични на астронавти в блестящите си сребристи брони.

От високоговорители, разположени над тези диорами^[1], долиташе съответното звуково оформление: грохот на барабани, зов на мелодични флейти, индианско песнопение, различни птичи викове, жужене на насекоми. Подходящо оцветени лампи симулираха слънчев залез.

В центъра на залата се виеше покрит с резби варовиков възпоменателен стълб — или умело направена гипсова имитация — който почти допираше металните греди под тавана. Добре насочени светлини даваха възможност на зрителя да разгледа йероглифите, издълбани в камъка с дълбок релеф. Това бе календарът на маите и някои астрономически фигури.

Скъли се наведе над плексигласова витрина да разгледа поставената приклекнала фигурка, наподобяваща плашило с дълга брада и закривен нос. На главата на това каменно създание имаше нещо като миниатюрна старовремска печка за каменни въглища. Скъли си погледна часовника, после Мълдър и повдигна вежди.

— Е, археолозите живеят с друго време, те го мерят във векове — мъдро забеляза партньорът й. — Не можеш да очакваш от такъв човек да забележи петминутно закъснение.

Сякаш по волята на магьосник зад тях изникна слаб мъж, чието лице очевидно бе преживяло доста капризи на времето. Надникна над рамото на Скъли и посочи към фигурката с кривия нос:

— Това тук е Ксиухтекухтли, богът на огъня на древните маи. Едно от най-старите божества в Новия свят.

Широко отворените, удивително сини очи на мъжа имаха почти бухалско изражение на неволна изненада. Сякаш бе намислил да каже нещо, но още не се решаваше да го направи. На верижка около врата му висяха очила за четене. Непознатият продължи лекцията си:

— Този бог е бил повелител и на времето. На всеки период от петдесет и две години е имало извънредно важни обреди, изпълнявани в негова чест. В съответната нощ маите изгасяли огньовете в градовете. Всичко потъвало в мрак и студ. Тогава главният жрец запалвал нов огън — възрастният мъж повдигна вежди, а тънките му устни се изкривиха в демонична усмивка. — Стъквали този специален огън върху гърдите на затворник. Завързвали жертвата върху олтар, а огънят горял, поглъщайки все още биещото й сърце. Маите вярвали, че тази церемония задължава времето да продължи да върви напред, да не спира.

— Естествено — каза Скъли.

Мъжът протегна ръка.

— Сигурно вие сте агентите от ФБР. Аз съм Владимир Рубикън. Съжалявам за закъснението.

Мълдър пое протегнатата ръка и се изненада на силата и твърдостта й, сякаш старият археолог цял живот бе местил тежки каменни блокове.

— Аз съм специалният агент Фокс Мълдър. Това е партньорката ми Дейна Скъли.

Скъли също се здрависа, а Мълдър продължи да изучава чертите и външния вид на Рубикън. Археологът имаше възтясно лице, завършващо с фина брадичка. Невчесаната му коса бе започнала да побеляла. На места, където русото още не бе напълно посивяло, стоеше жълтеникава. Изглеждаше сякаш бе разлял кафе върху косата и брадата си.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен. — Бе нервен, неспокоен, пристъпваше от крак на крак, сякаш не знаеше какво да каже. — Ако можете да направите нещо, за да върнете дъщеря ми Касандра, вечно ще бъда ваш длъжник…

— Ще направим всичко по силите си, г-н Рубикън — тихо каза Скъли.

Археологът посочи с ръка към изхода. Изглеждаше уморен, тъжен, и загрижен. Избягваше да пристъпи към конкретния разговор, от който очевидно се страхуваше.

— Идвам в музея на доброволни начала следобедите, тъй като този семестър имам много малко лекции, програмата ми е съвсем лека. Изобщо не ми се преподава вече, нямам и много време за това, но да разпалваш интереса на студентите към археологията е всъщност инвестиция в нашето бъдеще. Само по този начин ние, старите копачи, можем да си осигурим работата. — Засмя се насила на шегата си и Мълдър помисли, че той я използва доста често.

— Ще се нуждаем от повече информация за дъщеря ви, доктор Рубикън — рече Мълдър. — Можете ли да ни кажете какво точно е открила тя на този нов обект? Всъщност най-напред да изясним — какво отиде да търси тя?

— Разбира се. Чакайте да помисля… — очите на археолога се разшириха отново. — Кситаклан е великолепен град, ако се съди по снимките, които ми изпрати Касандра. Всъщност това е откритие на десетилетието за предколумбовата епоха. Иска ми се аз самият да съм там.

— Щом е толкова важен обект, защо са изпратили толкова малък екип? — направо започна Скъли. — Струва ми се, че експедицията на калифорнийския университет не е чак толкова добре екипирана или финансирана. Напротив.

Рубикън въздъхна.

— Агент Скъли, вие надценявате отношението, или да кажем значението, което университетите придават на усилията за осветляване на миналото. Ще се изненадате ли ако ви кажа, че по груби изчисления има поне хиляда обекта в Юкатан, Гватемала и Хондурас, където разкопки още не са правени? Тази част на света е била център на културата на маите и там са били построени най-големите градове на Новия свят.

— Мислете за Юкатан като за древна Гърция, но почти недокосната, изоставена. В Гърция се изследва вече хиляди години и всичко е познато. В по-голямата част на Централна Америка обаче джунглата е върховен господар. Тази всемогъща гора е погълнала всички стари градове и като защитно наметало ги е скрила от човешките очи.

Мълдър се изкашля.

— Доктор Рубикън, научих за странни индиански легенди и суеверия. Те засягат именно стария изоставен град. Чух приказки за проклятия и свръхестествени предупреждения, свързани с маите. Намирате ли за възможно дъщеря ви по време на разкопките си да е открила нещо… необичайно? Нещо, което да е довело до нещастие? Знаете ли, че в този район на Юкатан броят на безследно изчезналите лица е огромен?

Скъли въздъхна и реши да не прави коментар по думите на Мълдър. Последният обаче наблюдаваше стария археолог с огромен интерес.

Рубикън преглътна, но вирна гордо глава, сякаш търсеше сила отнякъде.

— Отлично знам за безброй случаи на безследно изчезнали и се ужасявам при мисълта, че някаква страховита съдба е сполетяла и моята Касандра. Много странни неща съм виждал на този свят, агент Мълдър, но… съм по-склонен да вярвам, че Касандра е попаднала в капан на контрабандисти на ценни предмети за черния пазар. Страхотна търговия се върти с антики, които отиват в частни колекции. Дъщеря ми и нейният екип са разкопали девствен обект и това най-вероятно е привлякло вниманието на снабдителите на черния пазар.

Почеса козята си брадичка и изгледа Мълдър разтревожено:

— Много повече се страхувам от хора с карабини, отколкото от който и да е мит.

В същия миг едно от групата деца отвори странична врата с надпис „Авариен изход“ и задейства пожарната аларма. Голямото помещение заехтя от виещи сирени. Останалите деца се стреснаха и като изплашени пилци запъплиха навън. Дотича запъхтян човек от охраната.

— Понякога си мисля, че стар археолог като мен би се чувствувал много по-добре на обект — каза Владимир Рубикън, а пръстите му заиграха около верижката на очилата. Измъчена усмивка се появи на лицето му и той се обърна към Скъли, после към Мълдър — И така — кога тръгваме? Колко време ще ни е необходимо да стигнем до Кситаклан? Много искам час по-скоро да намеря дъщеря си.

— Вие? Ние? — повдигна вежди Скъли.

Мълдър потупа ръката й успокоително.

— Вече съм го уредил, Скъли. Той е специалист. Познава руините на маите по-добре, от който и да е водач.

— Имам спестени пари. Ще си платя за всичко — обади се Рубикън и в святкащите му сини очи се появи още по-отчаян израз. — Представяте ли си какво съм изпитал, откакто Касандра изчезна — не зная жива ли е, мъртва ли е, къде е? Можете ли да се поставите на мое място?

Мълдър погледна към Скъли. Тя го гледаше право в очите. Внезапно усети колко сходни бяха чувствата и мислите на партньора й и на този възрастен човек, който страдаше за изгубената си дъщеря. Преди години Мълдър също бе загубил близък човек…

Специалният агент преглътна.

— Да, доктор Рубикън, — продума той. — Може и да не ми вярвате, но мога да разбера какво точно изпитвате в този миг.