Кевин Андерсън
Руини (38)

38

Маями, болницата „Джаксън Мемориъл“, събота, 11.17 часа

Обръснат, с чисти дрехи, отпочинал през нощта, Мълдър беше направо нов човек. Влезе в болницата „Джаксън Мемориъл“ в Маями. Отиваше при Касандра Рубикън, която се лекуваше там. Имаше чувството, че посещава роднина.

Сега, когато бе отново в цивилизацията, преживяното в гъстата джунгла му се струваше като сън за някакъв далечен свят с буболечки, скорпиони и змии. Макар че бяха минали само два дена, откакто се бяха завърнали.

С помощта на компютърната карта във всъдехода той и Скъли успяха да намерят пътя на изток към едно от павираните шосета в щата Кинтана Роо. После подкараха бързо по него, като стряскаха всеки срещнат: ранобудните пастири, пешеходците, чернокосите индианци в колоритните одежди на маите. В очите на тези хора всъдеходът бе някаква ексцентрична приумица на богати чудаци.

В машината Скъли намери чанта с медикаменти за първа помощ и направи необходимото за раните на Касандра: дезинфекция, обезболяване. Друго и не можеше, преди да са се озовали в истинска болница.

По едно време ги спря мексиканска патрулна кола. Полицаите искаха да знаят къде отиват и какво търсят в американска военна машина. Скъли учтиво ги помоли да ги отведат в най-близкото официално американско представителство или в посолството.

По време на уморителното пътуване през джунглата намериха пакети с готова храна и минерална вода. Касандра бе застинала в унес: замаяна, безмълвна. Мълдър се съмняваше дали по-късно ще си спомни преживяните изпитания, дали ще потвърди теорията му за спасителната мисия на извънземния космически апарат. Което важеше с еднаква сила и за оцелелите командоси. Скъли и Мълдър бяха похапнали от военните провизии и по време на задържането им вече бяха в относително добра форма.

Касандра получи допълнителна помощ в мексиканска болница. В същото време Мълдър се обади, където трябва, а Скъли написа исканите от тях дълги показания. Когато пристигнаха в Маями, веднага отведоха Касандра в „Джаксън Мемориъл“ за изследвания и възстановяване. Младата жена бе толкова отпаднала след всичките си страдания, че прие болничното легло с облекчение.

Сега Мълдър вървеше по покрития с плочки коридор и се чудеше, дали тя ще го познае. Самият той изглеждаше доста по-различен — спретнат, бръснат, освежен. Тя не го бе виждала в стандартната „униформа“ на ФБР — тъмен костюм, бяла риза и официална вратовръзка.

Натисна бутона на асансьора и влезе. Солидните врати се затвориха и той остана сам в малката кабина. Тя го понесе нагоре и неочаквано изпита странно усещане: нещо като страх при мисълта за затворения в спасителната лодка Карлос Барехо на борда на разбития кораб… отнесен нагоре, в пространството и оттам към далечни звезди.

За щастие асансьорът спокойно и кротко разтвори врати след малко и усещането изчезна.

Касандра полулежеше, полуседеше сред бляскави бели чаршафи с превързана глава. Взираше се в екрана на окачения високо телевизор. Изглеждаше еднакво отегчена и развеселена от следобедното предаване за домакини. Водеше се разгорещена дискусия на тема: „Жени, които твърдят, че са омъжени за извънземни пришълци от космоса“.

— Трябваше да настроя видеокасетофона си за автоматичен запис на това предаване — съжали гласно Мълдър. — То ме интересува.

Касандра обърна очи към него, видя го застанал на прага и лицето й светна.

— Има доста неща, които не ми липсват в джунглата — усмихна се тя и загаси телевизора с дистанционното. Образът избледня и изчезна със слаб съсък.

— Как сте? По-добре, нали? — попита той като се доближи до леглото.

— Много по-добре — отвърна Касандра. — Ама и вие изглеждате различен.

Мълдър погледна към подноса с храната. Всичко стоеше недокоснато.

— Трябва да се храните. Виждам желатин — той е много полезен след глада и напрежението в джунглата.

Тя му се усмихна, малко насила. Превръзката на главата скриваше по-голямата част от канелената й коса.

— Е, археологията не е за слабаци, г-н Мълдър.

— Моля ви, наричайте ме просто Мълдър — предложи той. — Все си мисля, че г-н Мълдър е обръщение към баща ми.

При споменаването на думата баща лицето на младата жена помръкна.

— Трябва да ви попитам нещо, Касандра — тонът на Мълдър стана сериозен. — То има голямо значение за мен тъй като всичко, което видяхме, бе унищожено без всякакви следи. Дали някой от вашия екип не е изнесъл било записки, било снимки, нещо, което да представлява твърдо доказателство за същността на обекта Кситаклан?

Тя поклати глава и примигна от болката, която й причини движението.

— Не, нищо. Нямаше как. Всички загинаха там: Джон и Кейт, Кристъфър и Кели… всички са мъртви… Собственият ми баща бе убит заради мен, заради Кситаклан. — Касандра преглътна и обърна глава към телевизора, сякаш да избяга от мислите си и от разговора с Мълдър. — Не, Мълдър. Всичко е унищожено, дори и дневниците ни. Единствено са останали спомените ми…, пък май и те не са толкова ясни…

Мълдър стоеше до нея, без да знае какво да каже. И той се загледа в празния телевизионен екран, сякаш очакваше той да му подскаже подходящи слова.

Касандра се замисли дълбоко, затвори се в себе си, като че търсеше някакъв вътрешен източник на сила. Изведнъж заговори и агентът се сепна:

— В Юкатан все още има поне хиляда неизследвани места. Може би когато се оправя, ще организирам нова експедиция. Кой знае какво още можем да открием?

Мълдър неволно се усмихна:

— Вярно. Кой знае?