Кевин Андерсън
Руини (37)

37

Джунглата на Юкатан, недалеч от Кситаклан, сряда, 05.26 часа

Мълдър си поигра с лоста за скоростите и педалите, но изпълни заповедта. Всъдеходът рязко спря. Оръжието в ръцете на Агилар бе отлично средство за убеждение.

Агентът не посмя да форсира двигателя в опит да ускори и смачка дългокосия водач. Растителността бе гъста, дърветата прекалено близо едно до друго, множество провиснали клони и лиани пречеха на видимостта. Нямаше инерция, нито увереност като водач на мощната, но и извънредно деликатна за управление машина. Ако сбъркаше в нещо, Агилар спокойно щеше да отскочи и да стреля почти от упор. Нямаше право да рискува живота на Скъли и Касандра Рубикън.

Касандра се размърда, изпъшка и почти дойде на себе си. Взря се в Агилар и очевидно го позна: — Ето го този… — викна тя. — Копеле! Изостави ни… — после падна назад, сякаш това усилие бе изчерпало всичките сили и енергия, които бе успяла да възобнови.

Агилар явно се стресна, но заплашително размаха автомата:

— Къде намерихте дъщерята на археолога? Хората на Барехо я търсиха дни наред, но само се губеха из пирамидата.

— Беше си намерила чудесно скривалище — спокойно рече Мълдър. — Всъщност сеньор Барехо попадна на същото място, но едва ли ще го видим вече някога…

— Толкова по-зле. Той така или иначе оглупяваше с политиката — Агилар насочи автомата точно между очите на Мълдър. Агентът виждаше черната дупка на дулото. А то сякаш се готвеше да потъне в челото му.

— Какво искаш, Агилар? — попита Скъли.

Водачът завъртя дулото към нея. Мълдър забеляза, че конската му опашка е разпусната и черната коса виси на мазни, усукани кичури чак до раменете. Агилар се ухили на Скъли.

— За момента ми трябват заложници, а и това превозно средство, сеньорита. — Потърка бузите си сякаш току-що поникналата четина го дразнеше. Всичките му планове се бяха провалили, но сегашната ситуация изглежда го забавляваше.

— Късно е да ви уверявам, че никой няма да пострада, ако изпълнявате нарежданията ми, но повярвайте… Либерасион Кинтана Роо наистина възнамеряваше да извърши всичко по мирен начин. На мен ми бяха нужни само антиките, на тях — политически заложници. Можехме да минем без жертви, но уви! Обстоятелствата не позволиха да стане така. Заради американските войници и собствения ви инат…

Мълдър чу, че някъде над тях изпращяха клони и погледна нагоре. Агилар долови движението и пак рязко насочи оръжието към агента.

— Не мърдай дори мускулче, защото…

Мълдър послушно застина, макар че продължаваше да чува шумолене и пълзене в клоните високо горе. Тръстиките зад Агилар също се раздвижиха, но водачът бе съсредоточил цялото си внимание върху хората във всъдехода.

— Ние намирахме различни ценности в неизвестни руини на маите — започна Агилар. — Нашите руини! Е, вие може да го наричате кражба, но никой не страдаше от това. Никой нищо не губеше. Bueno! Джунглата ги крие тези неща вече векове, а после ние припечелвахме по малко от тях!

— Барехо пропиляваше своя дял от печалбите по разни политически фантазии за независимост и всички останали дивотии, които вървят с тях. Аз обаче използувах парите за луксозни неща, за да се чувствувам по-добре, поне веднъж в живота си. Аз, агент Мълдър, съм отрасъл по улиците на Мерида — изръмжа той. — Майка ми беше проститутка. От осемгодишна възраст живея сам, зная какво е да бъркаш в кофите за боклук, да крадеш от туристите, когато вали дъжд, да се криеш под сандъците на пазара. Благодарение на Кситаклан, обаче, успях да стана относително заможен човек. При това, без да вредя на никого… докато се намериха разни хора, прекалено много хора, които си завряха носовете там, където нямат работа! — Заклати заплашително глава. — Местните знаеха достатъчно и не пипаха развалините. Американските археолози трябваше да се досетят… както и вие!

— Нали вече си решил да ни убиваш — сряза го Скъли. — Какво сега се опитваш да ни се харесаш?

Агилар сви рамене. Дулото на смъртоносното оръжие подскачаше ту нагоре, ту надолу.

— Всеки желае да бъде разбран — рече той нехайно. — Такава е човешката природа, нали?

Тогава клоните отгоре изпращяха и се разчупиха. Мълдър зяпна — оттам се спусна гигантска, змиевидна форма, нещо като лъскаво пипало, навита на спирала маса мускули.

Агилар вдигна очи и изпищя. Опита се да стреля, прекалено бавно, прекалено късно.

Блеснаха полупрозрачни зъби, дълги като стилети, остри като игли. Изфучаха мощни ноздри, разкри се широка, стръвна паст. Пероподобни люспи се разпериха като корона над костни черепни израстъци. Приличаха на ковано желязо, по-скоро на някакъв скъпоценен метал. Чудовището беше бързо като светкавица.

Под тежестта му Агилар се просна на земята. Злокобното влечуго обви тялото му и се стегна около жертвата си като стоманена пружина.

— Боже мой! — ахна Скъли.

Агилар закрещя неистово от болка, а и от ужас. Автоматът падна в храсталака. Опита се да се бори: риташе и дращеше гъвкавото, бронирано тяло на пернатия змей. От устата му бликна червен фонтан — това бе кръвта му, която змеят изстискваше от тялото като от сюнгер.

Водачът викаше сърцераздирателно, а костите му пращяха и хрущяха като че ли някой чупеше сухо дърво. Изведнъж чудовищното влечуго се шмугна заедно с начупената си жертва в околните храсталаци. За секунди обилната растителност скри и змея, и плячката му.

Агилар изпищя още веднъж-дваж, после се чу само силно гъргорене… Нищо повече освен звуците, които подсказваха, че се трошат кокали и се разкъсва месо.

Скъли седна до Мълдър, вцепенена, пребледняла, с широко отворени очи. Устните й трепереха, безкръвни, сивкави.

— Мълдър… аз…

Касандра се изкашля немощно и промълви хрипкаво: — Кукулкан…

Нещо се стрелна през оплетените клони и храсталаци от другата страна на всъдехода. Нещо много бързо, прозрачно, разлято, воднисто… Движеше се светкавично и Мълдър не можа да го види добре. Провря се между тръстиките и лианите, на вси страни се пръснаха листа и покрити с мъх клончета. После впери очи в тях.

Друг пернат змей, дори по-голям от първия — се изправи и изпъна пред машината като кобра пред змиеукротител. Оголи дългите си зъби и засъска зловещо — бе само на сантиметри от тях.

— Мълдър, какво е това? — попита Скъли, а гласът й бе тънък и проточен.

— Виж, номерът е да не мърдаме — успя да процеди през зъби агентът.

Издълженото тяло се клатеше напред, назад, люлееше се като дебело въже на вятър, огромно, заплашително. Бе по-едро и от най-големия крокодил. Подобните на пера люспи стърчаха на всички страни като шипове. Вдишваше и издишваше в безкраен остър съсък, сякаш бойлер изпуска па̀ра.

— Какво иска?

Всички цветове на дъгата пробляскваха по призрачното, разлято като масло тяло, а то се местеше като оптическа илюзия, като подвижен пясък. Сякаш бе създадено за друг вид гравитация, за съвсем различна околна среда.

Мълдър не можеше да мръдне. Просто гледаше звяра втренчено и се надяваше, че няма да го уплаши или разяри.

А чудовището ги фиксираше с очи като горящи перли и в тях прозираше неизмерима и неразгадаема интелигентност. Какъв ли бе мозъкът на това същество? Вероятно нещо неразбираемо и много далечно, извънземно…

Мълдър напрегна паметта си: представи си барелефите, скулптурите, възпоменателните стълбове, образите на Кукулкан в дълбоко заровения кораб. Тези змиевидни същества са били вероятно домашни любимци на извънземните космонавти… или просто спътници. А може би нещо съвсем друго…

Макар самият Кукулкан да бе умрял преди много векове и мумифицираният му труп да не бе нищо повече от вкаменени кости с изсушени парчета плът по тях, първите пернати змейове изглежда бяха просъществували чрез потомството си.

Изоставени на чуждо място, далеч от родната планета, през вековете може би се бяха заселили в централноамериканската джунгла, за да оцелеят скрити в най-гъстите й места.

Съществото пред тях ги гледаше втренчено и постепенно се накланяше напред. Времето сякаш спря…

— Мълдър, какво да направим? — прошепна Скъли.

Мълдър се взря в горящите опалови очи. Опита се да надникне в тези дълбоки като кладенци очи и да разгадае мисълта, която таяха. Гледаха се така известно време и сякаш между тях прехвръкнаха искрици на разбирателство и разум. Макар и да ги делеше пропаст, далеч по-широка от всяка друга между обикновените видове.

Агентът изведнъж усети, че е задържал дъха си.

Скъли седеше до него с широко отворени очи и стиснати една в друга ръце. Кокалчетата й бяха побелели. Без да знае, ги бе притиснала към седалката. Касандра Рубикън изпъшка. Гледаше чудовището смаяно.

Изведнъж, съвсем необяснимо, напрежението секна. Като че се изпари във въздуха. Пернатият змей се отдръпна и се хлъзна в шубраците. Изчезна така бързо, както се бе и появил. Зад него останаха само разчупени и шумолещи клончета.

Гората затихна съвсем.

— Мисля, че повече няма да ни безпокоят — прошепна Мълдър.

— Надявам се да си прав, Мълдър — отвърна Скъли и преглътна. — Но хайде да се разкараме оттук, преди някое от тези същества да си промени решението.