Кевин Андерсън
Руини (32)

32

Развалините на Кситаклан, пирамидата Кукулкан, сряда, 03.51 часа

Мълдър вдигна глава — някъде отгоре се чуха гръмотевични експлозии. Таванът на командната зала се разтресе, започнаха вибрации. Тътнежът се повтори, силно отеквайки в стените. Помисли, че в Кситаклан отново започват вулканични трусове. Но този път бе хванат в капан, в изоставен, полуразпаднал се кораб, който едва ли щеше да издържи на земетръс.

Приклекна след поредния силен, но далечен трясък. Отгоре се посипа прах.

— Взривове… — рече Касандра и се приведе до него.

— Да — съгласи се Мълдър. — Избухват бомби или мини. Мисля си, че майор Джейкс се е развихрил… а не зная дали тази развалина ще издържи на неговите бомбардировки. Не ми харесва мисълта да бъдем заровени живи тук. А на вас?

Касандра пребледня и поклати глава.

— О, не ми се иска да ставаме обект на изследване на бъдещи археолози… едва ли това е житейската ми цел.

— Хайде да опитаме да се измъкнем по същия път — поведе я Мълдър обратно. — Оттук ще излезем в горната пирамида. Щом Барехо е влязъл, значи коридорът е отворен.

— Поне засега… може би — поправи го Касандра.

Заедно тръгнаха по наклона, оставяйки свирепия полицай, замразен в сияен ковчег. Ако всичко мине добре, мога да се върна и да го арестувам, помисли си Мълдър.

Касандра водеше, косата й се вееше. Агентът запали фенера, когато коридорите съвсем притъмняха — след като излязоха от металните стени и навлязоха във варовиковия лабиринт с барелефите.

Тя бързаше, искаше й се час по-скоро да се измъкнат. Изпревари Мълдър на отсечката, която водеше до задръстения с паднали камъни тунел. Масивният Барехо беше разчистил дупка, достатъчна да се промъкнат и двамата.

Младата жена се покатери по блоковете и се пъхна в прашния отвор. Мълдър подпря петите й отдолу да й помогне. Мускулестата археоложка се върна и му протегна ръка. Той се учуди на удивителната сила, скрита в крехката й на пръв поглед ръчица, която го повлече нагоре. Без усилие прехвърлиха голям къс и след малко се озоваха в горните коридори на пирамидата Кукулкан.

Мълдър се огледа и се изтупа от прахта.

Някъде отвън пак се чуха експлозии. Сега звучаха доста по-близо. Агентът насочи лъча на фенера към тавана: оттам като ситен снеговалеж се стелеше гъст прашен облак. Една от носещите греди започна да пращи от напрежението.

— Хайде да побързаме преди тук да е станало прекалено горещо — обади се Касандра. Затичаха по извиващия се тунел, минаха между поредица излъскани като от стопяване блокове. Бяха във вътрешния храм, който обвиваше заровения кораб като олтар.

— Момент! — Касандра бръкна в пазвата и извади смачкано парченце разграфена хартия, на която бе начертан пътя и находките й в по-долните нива на пирамидата. — Чакайте да проверим къде сме. Вие разчитайте — аз все още не виждам много добре — каза тя.

— И аз стигнах до тук преди два дни — каза Мълдър, припомняйки си, че Скъли го повика веднага, когато бе намерила тялото на Владимир Рубикън в кенота. — Не продължих… понеже се наложи да свърша нещо друго…

Касандра не усети мрачния нюанс в гласа му. Тя нервно облиза устни и посочи с ръка:

— Сякаш беше преди час, два. Такова усещане имам. Мисля, че бе оттук — и сви в друг, по-различен коридор, който водеше нагоре.

Отново чуха експлозия — още по-близо. Подът и каменните стени на пирамидата се разтресоха. Варовиковите блокове с барелефите затракаха като човешки зъби.

— Силно гърми — обади се Касандра. — Трябва да сме съвсем близо до изхода.

— Надявам се — отвърна Мълдър, после чу свистенето във въздуха и поредния тъп звук на удар, последван от мощна детонация. — Това вече съвсем ясно е минохвъргачка. Някой здраво стреля с мини. — Преглътна с мъка, като си помисли за Джейкс, чиято заповед бе „Да се намери и унищожи!“ — Мисля, че целта им е да срутят пирамидата.

— Никакво уважение към старините — ядно подхвърли Касандра.

Свиха зад поредния ъгъл и зърнаха изхода към широкия площад. Нощта отвън бе осветена от горящата джунгла и трепкащите по-малки огньове на догарящия фосфор от ракетите.

— Не мисля, че е добра идея да излизаме навън. Наведете си главата — посъветва я Мълдър.

В същия миг забеляза кратко проблясване, чу свистене и инстинктивно дръпна Касандра към себе си. Хвърли се към стената, прикривайки я с тялото си. Мината удари някъде по стъпаловидната фасада и избухна с чудовищен трясък, бълвайки огън и дим. Наоколо се разхвърчаха разбити каменни късове. Ударната вълна ги оглуши.

Истинска лавина от отломки и всякакъв боклук се изсипа върху изхода и мигновено го затрупа. Ниският надвиснал таван на тесния коридор се сгромоляса, но Мълдър навреме успя да дръпне Касандра навътре в тунела, макар че и двамата бяха зашеметени и заслепени от силния блясък на експлозията.

Задъхваха се от изгарящата дробовете им смес на горещи газове и варовиков прах. Давеха се и кашляха, залитайки назад по пътя, по който бяха дошли.

— Положението е абсурдно — изхриптя Касандра. — Ние никога няма да излезем от пирамидата.

— Има една възможност — кладенецът — прошепна Мълдър. — Ще опитаме входа, през който проникнах.

* * *

Мълдър намираше пътя благодарение на великолепната си зрителна памет. Помагаха и собствените му стъпки, отпечатани на влизане в наслоения прах на отдавна опустелите коридори.

— Този тунел води към кенота — обясни Мълдър. — Като стигнем там обаче, ще трябва да се катерим по стената с помощта на дупките и издатините в нея. С ръце и крака.

— Кенотът ли? — учуди се Касандра. — Та ние трябва да сме под водното ниво в него. Ще плуваме ли? Или какво? Е, поне ще измия цялата мръсотия по мен.

Мълдър я изгледа:

— Разбира се, забравих да ви кажа. Жертвеният кладенец сега е само една голяма празна дупка… След последното земетресение.

— Земетресение ли? Какво земетресение?

— Доста неща се случиха по време на дългия ви сън в онази камера.

Стигнаха древния вход — металния люк, до който Мълдър бе слязъл по стените на кладенеца. Застанала в тайнственото предверие на изоставения кораб, Касандра като хипнотизирана се взря в цилиндричното гърло на кенота, пробито сякаш от гигантски свредел. Ръбестите стени все още бяха влажни, остро миришеше на сернисти вулканични газове.

— Чувала съм легенди за археологически обекти на недокоснати древни паметници, които се разрушават веднага, след като на тях пристигнат външни хора — археолози, изследователи. Загивали, защото чужди хора ги осквернявали — така се говори поне — промълви Касандра. — Но това тук прилича на ужасен кошмар.

Високо горе небето присветваше от пожарите и поредните експлозии на мините.

— Внимавайте! — Мълдър я хвана здраво за ръката, когато стъпиха на хлъзгавия от водораслите варовиков ръб. — Някъде до средата ще трябва да се катерим самостоятелно, с ръце и крака. После ще си помагаме с въжетата.

— Въжета ли? За какво са ви били въжета?

Мълдър преглътна:

— Моята партньорка — агент Скъли използва вашия водолазен костюм и се спусна под водата, за да изследва кладенеца. Там откри труповете на колегите ви… аз пък използвах въжетата, за да извадя тялото на баща ви. Намерихме го във водата.

Касандра сви устни, пребледня и наведе глава. После се стегна и кимна:

— Благодарна съм ви, че сте направили това… преди да се отвори дъното на кладенеца. Макар че… едва ли мога да си представя по-подходяща гробница за ветеран археолог като него.

Мълдър тръгна пръв. Катереше се предпазливо. Намираше изкачването не толкова страшно, колкото слизането. Гледаше нагоре и виждаше целта си. По-окуражително от трудния път надолу по хлъзгавите стени на бездънната яма.

Гъвкава и жилава като дива котка, Касандра намираше опори в мънички цепнатини и ръбчета, които Мълдър не смееше да използва. Катереха се бавно, като променяха ъгъла по обиколката — избираха пътя според възможностите, които предлагаше стената. Докато стигнаха височината, откъдето можеха да си помагат с увисналите разръфани въжета.

Долу, дълбоко долу, продължаваше гъргоренето на земната паст. Сякаш земята стенеше, изхвърляйки вулканична па̀ра и газове. Мълдър смяташе, че трусът не е стигнал апогея си, а само набира инерция за втори път.

Единият му крак се подхлъзна и той политна, сграбчвайки въжето с все сила, но с една ръка. Пръстите на Касандра се стрелнаха мълниеносно като нападаща змия и се обвиха около другата му китка.

— Благодаря! — отдъхна си Мълдър.

— Няма защо — усмихна му се тя и се пошегува: — Очаквам същата услуга при нужда.

Агентът възстанови равновесието си и двамата изкачиха последните няколко метра до върха. Излязоха на ръба на кенота — където упоените жертви са били хвърляни в ужасната паст, поглъщала ги за хиляди години.

Мълчаливо, с очи се разбраха какво да правят. Без да се изправят, надникнаха над ръба на кладенеца. Силуетът на пирамидата Кукулкан се открояваше на фона на пожарите.

Едната й страна почти липсваше. Грамадата изглеждаше като накълцана с нож там, където взривовете на мините бяха издълбали дълбоки кратери, съсипвайки безценните барелефи и йероглифите. Мълдър забеляза бягащи хора по площада, сенки търсещи прикритие.

И двете възпоменателни колони бяха повалени. Едната от палатките все още си стоеше. Напрягайки очи, Мълдър успя да различи хора в защитни костюми и една друга фигура, облечена по-различно, с къси панталони. Скъли!

Тъкмо се канеше да излезе от прикритието, когато от джунглата долетяха викове. Този път ясно разпозна диалекта на стария език на маите. Автоматен огън затрака високо, отчетливо, като шевна машина. Прегрупиралите се партизани започваха нова атака иззад дърветата. Стреляха по шепата останали командоси, които яростно отвърнаха на огъня.

Шумът бе оглушителен, към небето се носеха отчаяна глъчка от разнообразни трясъци. Още две осветителни ракети се плъзнаха нагоре и надвиха мътната светлина на лунните лъчи.

Мълдър остана на място, замислен за относителния покой в изоставения космически кораб.