Метаданни
Данни
- Серия
- Досиетата X (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ruins, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светозар Николов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кевин Андерсън
Досиета Х: „Руини“
Превод от английски — Светлозар Николов
Редактор — Светлозар Бахчеванов
Художник на корица — Николай Кондев
ИК „Вадис“
История
- —Добавяне
31
Развалините на Кситаклан. Пирамидата Кукулкан, сряда, 03.27 часа
Мълдър отстъпи назад. Но там изход за бягство нямаше.
Полицейският револвер в ръката на Барехо сочеше в него и не трепваше. Мълдър не виждаше пръста му върху спусъка. Нямаше как да забележи кога полицаят ще започне да го свива. Нямаше да чуе и ехото на изстрела.
Мълдър изруга наум, задето Джейкс бе отнел пистолета му.
— Нека позная — рече агентът, за да отвлече вниманието на полицая и направи още една незабележима крачка назад — дали вие не сте отговорен за убийствата на археолозите? — Внимателно отстъпи още малко.
Барехо, чиито очи блестяха като на попаднал на добър дивеч ловец, пристъпи пък напред — по него. Отговорът му беше потайна усмивка, а големите мустаци се свиха в гънките на мазните му бузи.
Мълдър продължи настоятелно:
— Значи вие отначало оставихте археолозите да намерят нови нещица за вас — безценни предмети от предколумбовия период — които носят много добри пари на черния пазар, нали?
Барехо сви широките си рамене:
— Либерасион Кинтана Роо се нуждае от тези пари.
Мълдър отстъпи пак. Фенерът на полицая го заслепяваше, а самият Барехо се забавляваше от опитите му да избяга.
— Предполагам, че Фернандо Агилар ви намираше клиенти, нали? — подметна Мълдър. — И той е в играта, няма как без него!
— Дотолкова, доколкото да забогатее — изръмжа Барехо. — Тъжно е да гледаш човек, чийто единствен стимул в живота е собствената му алчност.
— Е, да, а вие сте много по-достоен за възхищение, нали — ухапа го агентът.
Наклонът тук бе обратен. Мълдър отстъпваше по малко, слизаше надолу и не преставаше да говори. Барехо пристъпваше след него, уверен, че жертвата му влиза в капана все по-здраво и по-здраво.
— А защо трябваше да убивате археолозите? — продължи Мълдър. — Сами насочихте вниманието към себе си. Те бяха на посещение по покана на мексиканското правителство.
Барехо отново сви рамене. — Правителството нехае за проблемите на Кинтана Роо. Ние си имаме наша, собствена земя, наша история. Полага ни се да имаме отделна държава, като Хондурас, като Ел Салвадор, като Белиз…
— Спестете ми дългата реч, Барехо. Нямате ли нещо по-кратко да прочета, брошура например?
— Възнамерявахме само да вземем американците като заложници. Това е всичко. Политически заложници.
Мълдър повдигна вежди:
— А те се опитаха да избягат и бяха застреляни при опит за бягство, нали? Неизбежно в гърба. А и после нямахте друг избор, та ги хвърлихте в кенота!
— Някои от нашите революционери все още вярват в жертвоприношенията пред древните богове — рече Барехо и вдигна пистолета по-нагоре. Насочи лъча на фенера право в уморените очи на Мълдър. Агентът примигна и вдигна ръце да се предпази от болезнения блясък. И пак отстъпи назад към завоя.
— Всички трябва да правим жертви — добави полицаят.
Мълдър влезе в завоя. Вече не разбираше защо Барехо продължава да го разиграва. Полицаят го последва и още повече скъси разстоянието, ухилвайки се хищнически. Мълдър разбра, че наближава краят — времето му изтичаше…
В мига, когато едрият мъжага зави към ъгъла, от сенките излезе Касандра Рубикън. Тя държеше голямо метално парче, останка от стените на кораба. Вдигна го високо над главата си и с все сила го стовари върху черепа на Барехо. Фуражката му се килна и падна наляво, тялото му тежко се строполи надясно.
Тя очевидно все още не виждаше добре. Огледа се, учудена от собствената си постъпка и захвърли на пода парчето; то иззвънтя силно. Карлос Барехо изпъшка — бе замаян, в шок. От болката се сви и се опита да стане, опирайки се на стената, но залитна силно. Не бе мъртъв, не бе дори в безсъзнание, само зашеметен.
Мълдър не пожела да рискува в опит да му отнеме револвера. Сграбчи примигващата Касандра за ръката и я повлече след себе си. — Хайде, давайте — трябва да избягаме! — извика той. — Този е един от хората, които стреляха по вас. — Тя затича след него и двамата се отправиха обратно към кораба.
— Той ли уби Кейт и Джон, Кристъфър и Кели? — изпъшка Касандра с омраза.
— Да, страхувам се, че е така — отвърна Мълдър.
— Трябваше да го ударя по-силно! Следващия път ще види… — закани се тя.
Затичаха. Мълдър й помагаше по хлъзгавия наклон. Малко по-късно след тях се втурна Барехо, който ревеше като разярен бик. Стреля два пъти, а куршумите просвистяха в мрака и изрониха дупки в стените.
Задъхана, тя извика:
— Хора с пушки… те стреляха. Затова се скрих тук долу. И още не виждам… очите ми!… те горят!
Влязоха в тунела, чиито стени все още слабо сияеха, но и тази светлина постепенно гаснеше. Корозиралият, полуразпаднал се метал и оголените кристални връзки зад него контрастираха с блоковете с йероглифи: символи, добавени от древните жреци на маите с надеждата да заменят разрушените или откраднати от изоставения кораб предмети.
Мълдър я водеше след себе си. Насочваше я с думи, защото зрението й се възстановяваше доста бавно. Заведе я зад доста голям метален блок:
— Останете тук! — прошепна той.
— Имате ли план? — попита го тихо тя. — Или просто бягаме?
— Бягането ми се стори добра идея за момента — преглътна Мълдър и продължи. Намираха се в просторната зала на командния пункт.
Почти веднага след него във внушаващото страхопочитание помещение се втурна Карлос Барехо. Не се държеше много стабилно на крака, очите му не бяха фокусирани, примигваше и преглъщаше, като че да спре звънтящия шум в ушите си. От главата му струеше кръв. Косата му бе зацапана, кръвта минаваше покрай ухото и бавно пълзеше по едната вежда и бузата. Полицейската фуражка очевидно бе останала назад — в тунела, паднала при удара на Касандра.
Вече скрил Касандра с надеждата, че зрението й малко по малко ще се възвръща, Мълдър бе по-спокоен и отстъпи тихо в друга посока. Барехо обаче долови движението със замъгленото си зрение и изстреля няколко куршума напосоки. Мерникът му бе лош: куршумите рикошираха в металните стени, а един удари спасителната лодка, където лежаха мумифицираните останки на съществото, което Мълдър все още смяташе за Кукулкан.
— Къде сте? — изхриптя Барехо и избърса кръвта от очите си, размазвайки я по бузите. Без да иска, докосна раната и изрева от болка. — Какво е това място тук? — Все още зашеметеният полицай не различаваше добре обстановката в непознатото за него помещение. Мълдър реши, че има сътресение на мозъка.
Барехо залитна напред и пак откри сляп огън, размахвайки револвера насам-натам като пиян. Куршумите зачаткаха по метални форми и кристали. Летяха искри, а на някои места от метала изскачаха ледени огънчета в синьо-зелени тонове.
С надежда да отвлече вниманието на полицая по някакъв начин Мълдър взе парче отчупен отнякъде кристал и се прицели в главата му. Но не улучи. Барехо усети полъха на въздуха край лицето си и се извъртя по посока на звука — кристалът удари стената в тясната ниша — камерата, където Мълдър бе намерил Касандра. Полицейският началник се втурна натам с размахан револвер като заслепен бегач на къси разстояния.
Стреля още веднъж и налетя право в камерата на спасителната лодка.
Внезапно го обля поток от ярка светлина, същински водопад от светкавици.
Мълдър инстинктивно закри очи с ръце.
Барехо размаха юмруци, панически подаде ръце извън камерата. Очите му бяха широко отворени, гледаха диво и все така нефокусирано, челюстите му бяха здраво стиснати. Искрящ, безплътен гел внезапно се сгъсти около него, сякаш се материализира направо от въздуха. Ноздрите му се разшириха, после замръзна в същата поза, прикован от автоматичната система на спасителната лодка. Бе вече в състояние на стаза. „Кехлибарът“ се втвърди.
Сега полицаят висеше неподвижен, като експонат в музей. Бе застинал точно в онази поза, в която го беше уловил гелът: поемащ си дъх, с разярени, макар и невиждащи добре очи, леко замаян, кръвта започнала да се съсирва по лицето му.
Мълдър усети с цялото си тяло познатото до болка пулсиране. Сигналът звучеше отново от изоставения кораб: SOS, SOS, SOS… зовящият, насочващ маяк бе реактивиран и предаваше пак.
Но на кого? Мълдър нямаше и най-малката представа.
Касандра излезе с пъшкане иззад блока. Оглади дрехите си, изглежда остана доволна. Разтърси глава, сякаш да възвърне паметта си. Бавно пристъпи напред и застана до светещата камера. Присви очи.
Мълдър се приближи с разтуптяно сърце и също се взря в нишата.
Младата жена кимна и спокойно му се усмихна:
— Е, този път съм отвън. Така ми харесва повече — измърмори тя.