Кевин Андерсън
Руини (3)

3

Редакцията на „Самотни ловци“, Вашингтон, вторник, 16.40 часа

— Когато няма къде да отиде за помощ, специалният агент Мълдър каца при нас да търси истинските отговори — ехидно рече Байърс и се облегна удобно в стола си. Оправи костюма и връзката, поглади с пръст елегантната си червеникава брада и спокойно огледа госта.

Той влезе сам. Затвори вратата след себе си и застана в мрачната редакция на „Самотни ловци“. Това бе издание за всякакъв вид конспирации. Носеше му се славата, че публикува официалните истини за хилядите тайни машинации и заговори, в които бе замесено правителството.

Скъли му бе казала веднъж, че особняците, които правят списанието, са най-големите параноици, които познава. Изкукали, ги бе нарекла тя. Мълдър обаче бе установил много пъти, че тайната информация, която те сякаш изсмукваха от пръстите си, често води в правилната посока. А тя бе нещо, което не би могъл да научи от никоя официална инстанция.

— Здравейте, момчета — поздрави Мълдър. — Я кажете, кой ще върти света тази седмица?

— Мисля си, че Мълдър обича да ни проверява — отвърна Ленгли и прекоси стаята с лениви стъпки, влачейки крака. Още малко усилия и походката му би заприличала на модерен танц. Той беше висок и кльощав, облечен неглиже. Пасваше отлично във всякаква компания, било на компютърни маниаци, или рокери. — Сигурно го прави за собствена сигурност — добави той и нагласи очилата си с черни рамки.

Ленгли бе рус с твърда като четка коса. Шегуваха се, че сигурно я мие в плодоизстисквачка. Мълдър никога не го бе виждал облечен в нещо друго освен вехта тениска с реклама на някой почти неизвестен състав.

— А според мен просто харесва компанията ни — обади се третият, Фрохайк. Той работеше в задната част на редакционната стая, на метална полица с няколко фотоапарата от най-скъпите марки, които Мълдър познаваше. Някъде малко зад него Ленгли включи редакционния магнетофон с големите ролки и започна да записва разговора им.

— Вие тримата сте хора точно по мой вкус — рече Мълдър с обезоръжаваща усмивка.

Байърс винаги носеше костюм и вратовръзка. Говореше тихо и интелигентно. Син, с когото би се гордяла всяка майка. Изключвайки страстта му да критикува различни правителствени организации и увлеченията му по свързани с НЛО заговори срещу човечеството.

Фрохайк носеше очила и късо подстригана коса. Чертите му бяха възгруби и не изглеждаше пригоден за всякаква компания. Отдавна харесваше Дейна Скъли, което се изразяваше предимно в приказки. Мълдър подозираше, че ако Скъли се съгласи някога да излезе с него, Фрохайк ще се скапе от напрежение и нерви: какво да прави, как да се държи. Въпреки това специалният агент се трогна дълбоко, когато дребният Фрохайк се появи с голям букет цветя до леглото на лежащата в кома Скъли. Това бе станало след отвличането й преди време.

Никакъв надпис не маркираше вратата на „Самотни ловци“, редакцията не фигурираше и в нито един телефонен указател. Тримата работеха доста тихо и дискретно. Те си записваха всеки телефонен разговор и внимателно прикриваха дейността и движенията си из Вашингтон.

На най-обикновени на вид, но много практични лавици в редакцията се намираше техника за следене и подслушване и различни монитори. Стърчащите от стената кабели практически ги свързваха с всички достойни за внимание компютърни мрежи, централни сървъри или електронни справочници. Мълдър подозираше, че „Самотни ловци“ никога не бе получавала разрешение за достъп до повечето от системите. Това обаче не пречеше на тримата „хакери“ да бъркат пиратски в справочните библиотеки за информация, било на ревниво пазените от чуждо око правителствени организации или на индустриалните групировки.

Повечето от столовете в редакцията бяха отрупани с кашони, натъпкани до горе с големи пликове. Етикетите им с предварително написани адреси бяха обърнати с лицето надолу и нито един не носеше адрес на подателя. Мълдър знаеше това.

— Винаги идваш навреме, агент Мълдър — рече Фрохайк.

— Тъкмо разпращаме новия брой. Можеш да ни помогнеш да ги пуснем в пощенските кутии.

— А ще позволите ли преди това да надникна в броя? — попита агентът.

Ленгли извади стара ролка от един от магнетофоните, сложи етикет на металната кутия и включи друга система. — Това е специален брой на „СЛ“. Изцяло за Елвис.

— Елвис ли? — Мълдър бе наистина изненадан. — Аз пък си мислех, че вие с такива неща не се занимавате.

— А, не — с гордост възрази Байърс, — ние конспирация не пропускаме.

— Вече виждам това — възкликна Мълдър.

Ленгли свали очилата и започна да трие стъклата с тениската си. На гърба й имаше реклама за турне на „Суп Драгънс“. Примига с кръглите си очички към Мълдър, после си постави очилата. — Няма да повярваш какво сме изровили. Като прочетеш историческата ретроспектива ще видиш нещата поновому. Сам съм правил проучванията, сам съм написал повечето неща в този брой.

— Според нас днес Елвис е представян като месианска фигура — от влиятелни хора с много власт, но не знаем кои са точно те. Подобни примери колкото искаш в човешката история. Смятаният за мъртъв крал се появява отново, за да поведе своя народ. Този подход се оказва много силна основа за формиране на нова религия или култ.

— Какво точно имате предвид? Легенди от типа на крал Артур, който обещава да се завърне от Авалон ли? — засмя се Мълдър. — Или за Фридрих Барбароса, който заспал в една пещера, а брадата му трябвало да порасне до не знам къде си, за да се събуди и отиде да спасява Светата Римска Империя?

Ленгли се смръщи.

— Тези примери не са от най-сполучливите, понеже въпросните месии не са се завърнали, независимо от обещанията си. Обаче нека вземем Русия за пример: цар Александър I, който побеждава Наполеон и после умира… а години наред мужиците говорят за странстващ просяк или монах, който твърди, че е истинският Цар. Това е наистина народна легенда. Да си спомним и за библейската теза за смъртта на Иисус Христос, който ще се върне, за да оглави отново учениците си.

— Едва ли трябва да те убеждаваме колко хора ежедневно разпознават Елвис в различни точки на земното кълбо. Живият Елвис! Нашето мнение е, че тези случаи са инсценирани, за да се създаде основа за нов фанатичен култ.

— Кой не иска да го викат на бис — прозя се Мълдър. Протегна ръка и взе един от големите пликове. Извади брой на списанието и се загледа в голямата снимка на Елвис на корицата. Очите му пробягаха по водещата статия. — Значи вие пробутвате идеята, че някой си се опитва да представи раждането на Пресли като Второто пришествие.

— За бога, Мълдър, ти не знаеш ли колко наивни са хората? — сопна се Фрохайк. — Само помисли. Заслушай се в някои от текстовете на Елвис и ще видиш колко от тях звучат като взети от Новия Завет. Например „Обичай ме нежно“. Или „Не бъди жестока“. Звучат като проповед от амвона.

Байърс се наведе към госта. — И помисли за поставянето им в съвременен контекст. Ами че всеки поп или рок хит, даже да е на старите плочи, стига до повече хора отколкото дори Проповедта на Иисус на Голгота някога е стигнала.

— Така ли? — захили се Мълдър. — Какво ли е искал да ни каже Елвис със „Затворническия рок“ или с „Хрътката“?

— За обяснението на този тип музика ни бе нужно малко повече време. За тези парчета ще говорим в следващия брой. Наистина ще те изненадаме.

— Вие и без друго вече ме изненадахте достатъчно.

Байърс сви рамене и се помести на стола. — Слушай, агент Мълдър, ние не правим коментар, само предаваме фактите. Оставяме на читателите да си правят заключенията.

— За вас самите или за конспирациите, които им описвате?

Фрохайк насочи към Мълдър голяма камера, която изщрака. — Снимка за нашите досиета — ухили се той.

Мълдър потупа с пръст ново отпечатания брой: — Мога ли да взема този екземпляр?

— Твоят екземпляр трябва да дойде по пощата — отвърна Фрохайк, все така ухилен.

— Слушай, Мълдър, защо не си платиш за официален абонамент? — подхвърли Ленгли. — Хем ще похарчиш част от парите на ФБР за нещо, дето баш си струва.

Байърс се усмихна:

— О, не, не, за човек с ранга на Мълдър сме длъжни да осигурим компютърен абонамент. Освен това ще се чувствам неспокойно, ако неговото име се мъдри в списъка на абонатите ни.

— Значи се страхувате от проверка на Издателската асоциация, така ли?

— Виж какво, агент Мълдър, нашите читатели са специални хора — заяде се Байърс. — Те са личности, които не желаят имената им да се смесват с какви ли не отрепки, които също се интересуват от нашите версии. Полагаме огромни усилия абонатният списък да не попадне, където не трябва. Всеки от нас пази по една трета от абонатните имена в отделен файл, с отделна парола за достъп, в отделна компютърна система. Никой не може да влиза в чужд файл. Всеки си пише адресите сам.

— И си ги принтира насаме — каза Фрохайк.

— Човек не може да се опази от всичко и всички — мъдро отбеляза Ленгли.

— Това е вярно — примирително добави Мълдър.

— Трябва да се залавяме със запечатване на пликовете — обади се Ленгли. — Ще се радваме, ако ни помогнеш, Мълдър.

Агентът поклати глава:

— Извинявайте, но не мога. Дойдох само за малко информация, после си тръгвам.

— С какво могат скромните ни персони да помогнат за спасяването на невинни граждани, заплашени от нечистите замисли на правителството? И то днес следобед? — това бе Байърс.

Мълдър помести един от натъпканите кашони и седна.

— Да сте чували напоследък нещо за Централна Америка, по-специално за Юкатан? Най-вече за разкопки на развалини от времето на маите? За Кситаклан? На ръцете ми е безследно изчезнал екип археолози и намерен предмет, който може да има извънземен произход?

— Чакай да видя — рече Ленгли. Завъртя замислено глава и дългата му руса коса се разпиля. — В колежа първата ми специалност бе археология.

Байърс погледна колегата си скептично.

— А, бе, аз пък мислех, че си специализирал политология.

Фрохайк се изпъна, очилата му проблеснаха:

— А на мен ми каза, че си електронен инженер.

Ленгли сви рамене:

— Завиждате ли? Имам разностранни интереси.

Байърс изведнъж стана сериозен и се извърна към Мълдър:

— Централна Америка ли каза? Чувам цял куп непотвърдени неща за този район. В един от щатите в Юкатан действат сепаратисти. Движението им се нарича „Либерасион Кинтана Роо“. Изглежда насилието там се развихря, слушам новини за бомби в коли, за заплахи по пощата. Е, не може да не знаеш, че военнопромишленият комплекс на САЩ снабдява борците за свобода с оръжие, и то на безбожни цени.

— И защо?

— За създаване на политическа нестабилност. Това си е стара игра — натърти Байърс и в обичайно спокойните му очи проблеснаха пламъчета. — Не забравяй и за наркобароните в този район. Някои от по-могъщите навлязоха в оръжейния бизнес. Те вече купуват модерни бойни технологии. Неща, които преди десетина години бяха немислими.

— Аз пък съм си мислил — възрази Фрохайк.

— Я кажи как се връзват тези неща с конкретните ти интереси, Мълдър? — намеси се Ленгли.

— Споменах ви, че преди седмица е изчезнал екип американски археолози. Те открили забележителни предмети в руините. Част от тях изникват на черния пазар. Местните хора не смеят да припарят до развалините. Твърди се, че над града тегне древно проклятие. Той е бил изоставен преди хиляда години и сега говорят за отмъщението на Кукулкан и на неговите пазители — свирепи пернати змейове.

— Като те познавам, Мълдър, чудя ти се как още не си подгонил разни древни астронавти по онези места — засмя се Ленгли.

— Мъча се да бъда максимално обективен — сериозно отвърна агентът. — Съществуват много загадки, свързани с културата на маите и тяхната история, но все пак не съм готов да ги приема на доверие веднага. Древни астронавти и проклятието на маите… да не говорим за наркобарони, за военни операции и революционни движения, за които ми спомена Байърс. Юкатан май наистина е място, където събитията препускат.

— Значи ти и прекрасната агентка Скъли сте се запътили натам да разследвате? — подметна Фрохайк и в гласа му прозвуча надежда.

— Да, утре заминаваме за Канкун.

— Ето къде потъват парите на данъкоплатците — изсумтя Ленгли.

— Надявам се, че агент Скъли ще се завърне със здравословен тропически загар — добави Фрохайк.

— Сигурно, Фрохайк — усмихна му се Мълдър.

Агентът се накани да си тръгва. Бе вече късен следобед. Задръстването по околовръстното шосе сигурно ще е ужасно, рече си той. Може би е по-добре да се върне в службата и да поработи още малко? — Благодаря за информацията.

Когато стигна до вратата, Байърс, който се бе изправил и оправяше връзката си, подвикна зад гърба му:

— Агент Мълдър, ако намерите нещо интересно, непременно ни се обади. Да го имаме — за нашите досиета.

— Ще видя какво мога да направя за вас — отвърна му Мълдър.