Кевин Андерсън
Руини (27)

27

Развалините на Кситаклан, сряда, 01.31 часа

Секунди, преди Мълдър да се добере до нещо като заслон, земните трусове секнаха, дълбокият тътен заглъхна. Неколцина от стрелците в джунглата пак се опитаха да го улучат, но изглежда повечето бяха заети със собственото си оцеляване. Той се възползва от бъркотията преди враждуващите страни да са се съвзели напълно от ужаса на стихията и продължи да бяга. Накрая се прикри зад ръба на голямата пирамида.

Изпитваше угризения за това, че бе изоставил Скъли. Сега тя бе пленник на майор Джейкс и екипа му или, по-точно, се намираше „под неговата защита“. Но тя му бе викнала да бяга, да се спасява. Последните й думи още звучаха в ушите му. Чу ги добре въпреки грохота и тътена и сякаш нещо се бе скъсало и освободило от онова, което го дърпаше назад. Само да можеше да разреши загадката, да намери отговорите на въпросите, които търсеха и партизаните на Барехо, и американските войници. Може би тогава ще ги използва като разменна монета срещу свободата на Скъли?

Сега имаше само един път, за добро или лошо. Разбираше отлично, че сам човек, невъоръжен — тъй като Джейкс му бе отнел пистолета — едва ли може да направи много срещу две враждебни бойни единици. Надяваше се да пристъпи към основния проблем от друг ъгъл, да намери друг път към него и може би и неочакваното му решение?

Трябваше да разкрие тайната на голямата пирамида на Кситаклан. Как не му бе хрумнало по-рано? И какво бе намерила Касандра Рубикън там?

Земетресението премина без изригване на лава и пепел. Напредвайки към стръмния ръб на жертвения кладенец, той рязко спря и загледан надолу, замръзна в страхопочитание.

Нейде дълбоко в земните недра нещо бе разкъсало дъното на кенота и съдържанието му се бе изсипало във врящия вулканичен казан — студената, тиха и мътна вода с всичко в нея. Водата, в чиито дълбини бяха висяли подутите останки на американските археолози и пребитото тяло на Владимир Рубикън. Спомни си ясно, че докато тичаше бе зърнал гъбоподобния облак на експлозията от врялата па̀ра да изригва към небето, като че се бе пръснал огромен котел…

Сега образуванието зееше празно, изцеждаха се последните струйки вода, нещо пращеше и съскаше като от гигантска бездънна и широко разтворена паст. Варовиковите стени бяха все така хлъзгави и неравни. Тънки струйки па̀ра се виеха нагоре, наоколо смърдеше на вулканични газове с горчиво-лютив привкус.

Мълдър се взря в тази потръпваща и стенеща гърловина — същински вход към преизподнята, подобно на легендарната пропаст към земята на Хадес от древногръцката митология. Дълбоко, много дълбоко долу забеляза слабо сияние. Мъгливо, светлеещо, не като огън, и не като тлеещата жар на вулканична лава. Това бе студена светлина, блясък, който потрепваше и пулсираше като безмълвен зов за помощ.

Скъли му разказваше за сходни наблюдения по време на спускането си в кладенеца. Говореше за далечно светлеене, много по-дълбоко от мястото, където бе открила труповете. Теорията й беше за фосфоресциращи водорасли, недокосвани от слънчевите лъчи. Сега Мълдър гледаше слабия, примигващ светлик втренчено и не вярваше на научните изводи на партньорката си. Този пулсиращ, макар и слаб блясък, сякаш включван и изключван от някаква непонятна сила, бе прекалено равномерен. Тук имаше някаква схема на поведение… нещо като сигнал.

Внимателно беше слушал твърденията на майора, че развалините на Кситаклан са източник на мистериозен шифрован сигнал. На предполагаемо предаване, чийто код не са могли да разшифроват дори елитните военни служби на САЩ… Ами ако предаването няма никакъв код или шифър, а е просто на език, който хората, респективно военните специалисти и Джейкс не знаят? Защото чисто и просто никога не са го изучавали!

Владимир Рубикън любезно бе смъмрил Мълдър за богатото въображение при тълкуването на барелефите на върха на пирамидата. И по-точно за тезата, че мъдрият бог Кукулкан, пристигнал в сребрист кораб с огнена опашка, би могъл да бъде астронавт от древността, извънземно същество, дошло на Земята в зората на човешкото развитие. Сега обаче, като гледаше неземния блясък дълбоко долу в изпразнения кладенец, Мълдър беше повече от сигурен, че феноменът е някакъв фар, изпращащ сигнали за помощ.

Агентът видя завързаните за околните дървета дебели въжета. Те все още висяха в празната зейнала яма и бяха в сравнително добро състояние. Огледа и неравностите по стените. С помощта на въжетата, завързаните по тях възли и издутините по варовиковите стени можеше да се спусне в кладенеца. Може би.

Тази светлина го викаше. Трябваше да слезе долу. Нямаше никакво съмнение за това.

Опипа въжетата. Бяха влажни и топли, пък и малко хлъзгави. Бяха едва ли не сварени като зеленчуци в отровните пари, излезли от жертвения кладенец. Все пак изглеждаха достатъчно здрави. Вероятно щяха да издържат тежестта му… поне се надяваше.

Задърпа яко, за да провери възлите. Държаха. После бавно се заспуска надолу, намествайки пети в подходящи дупки и грапавини по варовика. Както и очакваше, намери достатъчно опори за спускането. То обаче изглеждаше безкрайно — целта бе нейде долу, доста далече.

Напрягаше мускулите на ръцете и постепенно увеличи скоростта. Пък и самочувствието му нарасна — вече по-леко намираше ръбове и прескачаше от един на друг. Държеше се за въжето, но то бе само помощна опора, главното му средство бяха дупките и ръбовете по варовиковите стени.

По едно време усети, че главата му се замайва от зловредните изпарения под него. Сякаш усещаше зловонния дъх на дракон. Не можеше да знае истинската дълбочина на ямата. Не можеше и да си я представи. За щастие пулсиращото сияние не бе в незнайното дъно, което дори не се виждаше, а само някъде може би по средата на пътя, малко по-надолу.

Отгоре отново се чу стрелба. Мълдър се сепна и доколкото можеше, се притисна към стената. Залепи се в мрака на неголяма вдлъбнатина под по-широк ръб, а отгоре отекваше ехото от изстрелите. Разбра, че едва ли някой стреля именно по него. Най-вероятно престрелката се бе възобновила, когато скритите нападатели възвърнаха увереността си след края на трусовете.

— Май ще трябва да увелича темпото — рече си тихо той. Няма да позволи нещо тъй дребно като второстепенна централноамериканска революция да му попречи да научи истината, за която бе тръгнал! Каза си това с усмивка, слезе още един ръб надолу. Стоп! Тук цветът на варовика се променяше: от бледо бял ставаше по-тъмен, кафеникав, напоен с някаква слузеста утайка. Всъщност бе слязъл под бившето ниво на водата.

Отгоре прозвуча още един изстрел. Чу и гласове на испански или по-скоро гърления диалект, който говореха местните индианци. Дали пък не се бяха завърнали Фернандо Агилар и неговите помагачи? Да се намесят в конфликта…? Или може би Агилар се бе съюзил с Барехо и неговия Либерасион Кинтана Роо?

Увеличаваше се броят на заподозрените в убийство. Той и Скъли ще трябва да разследват и тази вероятност. Възможно беше Барехо и групата му революционери да бяха решили да убият американските археолози, посегнали на националните им съкровища. Така и така обичаха насилието. Пък и такава бе цената на революцията.

Но… ако теорията на Мълдър за фантастичния произход на този древен град на маите се окаже вярна, значи реликвите на Кситаклан са международно достояние! Никоя нация не би могла да твърди, че има право върху тях.

Винаги го бе озадачавало едно: защо маите бяха решили да напуснат това прекрасно, изолирано място, пък и повечето от големите си градове? Защо Кситаклан по начало бе построен именно тук? Далеч от търговските маршрути, от реките и пътищата? Каква бе причината за процъфтяването на Великата империя Майа? Защо у маите се бяха развили такива интереси и знания за астрономията, календарните цикли и планетните орбити?

Маите са имали специален, дори прекален интерес към времето и звездите, към пътя на Земята около Слънцето. Методично бяха държали сметка за продължителността и последователността на дните и месеците, като дете, което отмята датите в календара в очакване на рождения си ден.

Имаше твърдото усещане, че всички отговори са там долу. Откъдето идваше сиянието.

Под бившето ниво на водната повърхност стената се променяше: ръбовете и издатините бяха по-дебели, по-валчести и, естествено, не така засегнати от времето. Продължаваше да се спуска, а сърцето му заби по-бързо, любопитството му направо пламна.

И тогава… въжето свърши.

Погледна разръфания му край, отправи очи нагоре към ръба на кладенеца. Нямаше друг избор, освен да продължи надолу без помощта на въже.

Сега сиянието бе по-силно и някак по-хладно. Мълдър започна да се поти от вулканичната температура и от струйките па̀ра. Чувствуваше се като в природна сауна, създадена от плътните изпарения в естествения цилиндър на кенота. Светлината обаче заблестя по-силно — в синкаво-бяло, вибрациите в скалата също се усилиха. Като че стените едва удържаха излъчващата се енергия.

Накрая, преодолял последните метри, с подути от напрежение и от хлъзгавите ръбове пръсти, Мълдър запъхтяно застана на широк бордюр със сводест отвор… разкриващ гладък метален правоъгълник.

Високо горе престрелката продължаваше, но Мълдър вече дори не я чуваше.

Металната сплав бе корозирала и напластена с варовикова утайка. Същевременно учудващо чиста след векове, прекарани под водата. Нямаше съмнение: формата и вида на порталния вход говореха ясно. И Мълдър протегна ръка, за да го докосне с треперещи пръсти.

Металният правоъгълник бе някакъв вид врата.

Вратата на кораб.