Кевин Андерсън
Руини (26)

26

Развалините на Кситаклан, сряда, 00.26 часа

Куршуми засвириха пронизително наоколо, оръжията затракаха като високооборотни механични триони. Скъли се приведе.

Мълдър реагира по-бързо и скочи върху нея, събаряйки я на земята до палатките, макар те да не представляваха особено прикритие. С допряно до студените плочи лице Скъли различаваше примигващите проблясъци на изстрелите. Невидими снайперисти се намесиха, заедно с автоматния огън.

Майор Джейкс и хората му се включиха в действие не по-бавно от ято разгневени оси. — Прикрий се! Залегни! — изрева Джейкс. — Огън по избор!

— По дяволите, може би съм сбъркал, че това място няма стратегическа стойност — пъхтеше Мълдър току до ухото на Скъли. — Да не си ранена?

— Не съм — рече тя, също запъхтяна. — Благодаря, Мълдър.

Макар че тя самата не можеше да определи откъде точно идва огънят, американските командоси отговориха на невидимия нападател с внушителна огнева мощ. Може би количеството куршуми компенсираше точността, но това Скъли не можеше да твърди със сигурност.

Един от близките до нея войници подскочи и се завъртя във въздуха сякаш го издуха невидима сила. После се просна на разбитите плочи. Младият старши лейтенант изохка и се задави — светла артериална кръв шурна от входната и изходната рана на куршума, който мина през гръдния му кош. Един, единствен поглед бе достатъчен на Скъли да оцени раната — беше смъртоносна.

От джунглата продължаваха да стрелят. Куршум удари близкия до палатките възпоменателен стълб. Разлетяха се каменни пръски и върху увития около колоната пернат змей цъфна нещо като рана. Изглеждаше доста странна върху варовиковото чудовище, все още белязано в тъмно червени пръски от кървавото жертвоприношение предния ден.

Войниците затичаха към блиндираните всъдеходи. Един залегна зад стълба, друг буквално се залепи по корем върху земята зад завитите с брезента трупове.

— Кой стреля по нас? — попита Скъли, когато успя да успокои дишането си.

Войниците продължаваха да стрелят масирано по дърветата, с незначителен шанс да улучат скритите врагове. Все пак някой невидим за агентите изрева от болка, но подновеният огън заглуши всичко друго. Сполучлив изстрел от джунглата разби поставения от войниците прожектор.

Пак от там долетя басов, силен глас, който надви общия шум:

— Американски агресори! — раздра тъмата мъжкият глас с подчертан мексикански акцент. — Намирате се незаконно на суверенната земя на щата Кинтана Роо! Незачитането на нашите закони и граници е противно на всички международни спогодби!

И двамата останаха легнали, притиснати към плочките с надеждата да не станат лесна мишена Скъли подхвърли на Мълдър:

— Това е онзи полицейски началник — Карлос Барехо! — Куршуми пак засвириха над главите им. — Обаче защо пък полицай ще стреля по нас посред нощ? И в сърцето на джунглата? Не ми прилича на акция в защита на закона! Пък и тези приказки?

Мълдър вдигна вежди:

— Изглежда господин Барехо се занимава и с извънслужебна дейност…

Един от войниците на Джейкс пусна осветителна ракета. Бялата светлина пламна високо в небето и прати надолу само ослепителното си фосфорно сияние, което създаде повече объркване, отколкото осветление.

— Представете се! Кои сте вие? — извика Джейкс, коленичил до Мълдър и Скъли зад измамния подслон на тънките палатки. — Превъзхождаме ви по огнева мощ!

Иззад дърветата отекнаха още изстрели и раздраха палатките. Джейкс отскочи настрани и се строполи точно върху Мълдър и Скъли. От рамото му потече кръв. Бе само повърхностна рана, нищо сериозно. Той дори не я забеляза.

— Вие, агресори такива, започвате война! Вашите оръжия са внесени контрабандно на наша територия! — викаше отсреща Барехо. Огънят заглъхна за малко, докато партизанският лидер говореше. — Нямаме избор, освен да защищаваме нашата история и култура! Не можем да разрешим на военни нашественици от САЩ да изнесат националните ни съкровища!

— Но ние не сме тук, за да крадем културни ценности — измърмори майор Джейкс повече на себе си и поклати глава. — Ние дойдохме само за да взривим пирамидата.

Мълдър се надигна на лакът и изгледа майора:

— Е, вижте тогава, след като става дума за явно недоразумение, може би ще успеем да се помирим и да поговорим, а?

Майорът изглежда не го чу:

— Сега нещата се изясняват — заяви той. — Това са сепаратисти, членове на използващия насилие революционния фронт в Юкатан — Либерасион Кинтана Роо. Те искат да създадат своя малка държава и да се отцепят от Мексико. Тях не ги интересува какво мисли останалото население на Юкатан. Нямат много оръжие, нито пък морални задръжки.

— За разлика от вас и вашите хора — иронизира го Мълдър и го изгледа.

— Точно така, агент Мълдър — отвърна майорът като отвърна на погледа му с напълно неутрално изражение, без никакъв гняв.

— Хвърлете оръжието и се предайте! — продължаваше да реве Барехо. — Ще бъдете арестувани, ще ви бъде предявено обвинение като незаконно проникнали на чужда територия чужденци и ще получите полагаемото ви се наказание… освен ако вашата страна не предпочете да ви екстрадира!

Ноздрите на майор Джейкс раздразнено помръднаха и се разшириха. Скъли отлично знаеше, че подобна мисия не може да има официален характер и че правителството ще отрече всякакво свое участие. Просто ще отпишат екипа, и Джейкс, заедно с хората му ще бъдат оставени на милостта на партизаните — да ги съдят в някакъв измислен съд с произволно правосъдие, да ги подложат на мъчения — тяхна работа.

— Моите хора никога няма да се предадат — извика в отговор Джейкс и престрелката се поднови с още по-голяма сила. — Не и на стрелящи от засада снайперисти, не на терористи и страхливци.

— Винаги съм искал да участвувам в истинска мексиканска битка — опита се да се шегува Мълдър.

Скъли разбираше добре, че американските войници лесно биха победили бунтовниците от Либерасион Кинтана Роо в конвенционално сражение. Но сега имаха малък шанс за успех или оттегляне с множеството прикрити в джунглата снайперисти. Просто в Кситаклан американците бяха попаднали в опасен капан.

Междувременно партизаните улучиха и втория военен прожектор, а фосфорната осветяваща ракета бавно угасна. Всичко потъна в мастилен мрак, нарушаван само от откъслечни изстрели и слаби отблясъци.

— Вие двамата — близо до мен! — нареди майор Джейкс. — Виждам, че нямате боен опит… макар и да не съм сигурен как ще разрешим този въпрос.

— В такъв случай може ли да ни върнете оръжията — попита Мълдър. — Така и така вече се е стигнало до сражение…

— Не, агент Мълдър. Не смятам, че подобно решение би било във ваш интерес. — Майорът се обърна към джунглата, поставил очилата за нощно виждане.

Притиснала се към земята, потръпваща всеки път, когато някой куршум просвирваше наблизо, Скъли усети далечен тътен дълбоко в земните недра. Започна слаб трус, който постепенно набираше сила, за да се превърне в осезателни вибрации, сякаш към тях се движеха тежки артилерийски установки. Вероятно започваше ново земетресение. Отново се чу тътен — значително по-силен този път, последван от силно раздрусване на земята; отдолу — под повърхностния варовиков пласт — очевидно се натрупваше вулканичен натиск.

— Дръж се, Скъли — възкликна Мълдър и я хвана за ръка. Майорът и войниците му не разбираха какво става.

Земята се нагъна и се разтресе, всичко наоколо подскочи вертикално като на рисуван филм, докато могъщите сеизмични сили се гърчеха под тях. Грамадната снага на пирамидата на Кситаклан потръпна и затрака. Цели блокове се откъснаха и с ужасен шум се затъркаляха надолу по стъпалата. В джунглата се чуха викове на ужас, а командосите на Джейкс се защураха наоколо, не по-малко объркани.

Грамадната възпоменателна колона на площада — по-далечната — затрепери, чу се нещо като дълбока въздишка и стълбът заедно с големия пернат змей се повали върху плочите, разбивайки се на стотици парчета. Околните дървета се превиваха и сякаш танцуваха гротескни танци.

Между плочите се появиха малки отвори и от тях забълва па̀ра и дим. Тук-там се образуваха големи подутини — истински земни мехури, които се пукаха и със страховито съскане освобождаваха огромния подземен натиск.

— Хайде, Скъли, налага се да изчезваме — извика Мълдър и я задърпа встрани от майора. — Ще тичаме, докато намерим прикритие! — Изправи се и веднага залитна — земята подскачаше под краката му като карнавално влакче.

Скъли също стана, но майорът се изпречи пред нея.

— Вие двамата, къде? Ще стоите тук, при мен!

От джунглата долетяха гневни викове. Чуваше се шумът на падащи дървета, изкоренени от земетресението. Скъли се опита да засрами майора, като го загледа право в очите, но той не трепна, насочил оръжието си към нея. Изразът му бе недвусмислен: „Няма да мърдате оттук!“ Мълдър обаче бе вече прекосил половината площад, като приклякаше и подскачаше, залиташе и се изправяше — тичаше към развалините на нисък храм. Вероятно се надяваше, че там ще бъде по-безопасно. Обърна се назад и по лицето му се изписа угризение и мъка. Понечи да се върне и да се подчини на Джейкс, само и само да не изостави партньорката си, но тя извика високо:

— Бягай, Мълдър! Бягай — спасявай се!

Той прие съвета и побягна още по-бързо — този път към ниската платформа на пирамидата. Някой откри огън по него, куршумите зачаткаха по плочите току под петите му. Засвириха рикошети. Скъли не бе сигурна кой стреля — дали бунтовниците от джунглата или командосите на Джейкс.

Земната кора отново подскочи в мощен гърч и Скъли чу шум като от скъсване на титанични мускули — сякаш Земята раждаше! Огромен стълб па̀ра изхвръкна от нея иззад пирамидата Кукулкан. Подземната стихия избълва и потоци вряла вода, които почвата моментално попи.

Скъли се досети, че па̀рата идва от кенота. Трусовете бяха разкъсали дъното на дълбокия кладенец и вероятно водата бе попаднала във вулканичното огнище.

Тя зърна силуета на партньора си още веднъж и само за миг. Разбра с ужас, че той всъщност тича право към кенота, сякаш последният го зове. Усети пареща болка в гърдите…