Кевин Андерсън
Руини (25)

25

Развалините на Кситаклан, вторник, 23.17 часа

Вече бе съвсем тъмно. Другари им бяха само изгрялата късно луна и малкият лагерен огън. Наоколо джунглата се спотайваше като огромен черен звяр, готов да ги погълне. В сърцето на тази пустош Мълдър се чувствуваше невъобразимо мъничък и уязвим.

Загледана в огъня, Скъли изведнъж се усмихна:

— Помниш ли като ти казах, че Мексико звучи по-добре от полярна научноизследователска станция или завод за преработка на пилета в Арканзас?

— Помня.

— Е, да знаеш — вече не съм на това мнение.

Двамата бяха решили да пазят на смени през нощта. Какво ли не им бе в ума в този момент: заплахата на дивия жертвен култ на маите, продажният предател Агилар или който и да бе истинският виновник за убийствата. Не им се спеше…

Мълдър седеше на плочите и се взираше в огъня. От време на време поглеждаше към луната и се вслушваше в песента на хилядите насекоми. Пушекът от влажното, обрасло с мъх дърво се виеше около носа му, плътен и лют. Но това бе истинско удоволствие след непобедимата воня на разложение, която се носеше от труповете. Деветмилиметровият „Зиг Зауер“ лежеше в скута му. Агентът бе напълно буден, сетивата му изострени до крайност.

Макар че нощта бе настъпила преди няколко часа, Скъли изпълзя от палатката и седна до него. — Хайде да стоплим вода — предложи тя — Ще си направим кафе или чай. Както си му е редът около лагерния огън, а?

Мълдър се усмихна:

— Не донесохме ли какао, онзи вид опаковки с бонбончета вътре?

— Мисля, че Агилар ги отмъкна.

Мълдър пак погледна към околната стена от дървета и сребърната леко петниста луна. Индианците не се върнаха. Нито пък Агилар и това ги бе озадачило и смутило. Мълдър не знаеше какво да мисли: самите те искаха ли местните да се върнат и да ги изведат оттук? Или бе по-добре индианците изобщо да не се появяват?

Междувременно си имаха компания — същата, както преди — петте трупа, положени недалеч от палатките и покрити със замърсено платнище, което намериха в склада на археолозите.

Мълдър неволно поглеждаше и в тази посока, неспособен да отпъди образите на подпухналите, подути форми на четиримата археолози и кокалестата фигура на Владимир Рубикън. От ума му не излизаха отворените сини очи, даже и в смъртта запазили израза на изненада.

Погледна към Скъли. И двамата бяха мръсни — не се бяха къпали дни наред. Косата им бе сплъстена, висеше на мазни кичури заради потта и влагата. Той обаче беше доволен, че е с нея тук, много по-доволен, отколкото с когото и да е било друг.

— Скъли, — рече Мълдър, тихо и сериозно, — искам да ти кажа нещо… за неортодоксалните ми виждания и за обясненията, които обичайно търся при уликите… зная, че ти гледаш на тези неща скептично. Но поне всеки път имаш честно отношение към мен. Уважаваш мнението ми, каквото и да е то, дори и когато не си съгласна с него. — Погледна си ръцете и продължи. — Не помня дали съм ти казвал… че ужасно много ценя това ти отношение…

Тя се усмихна:

— Казвал си ми, Мълдър. Може би не с думи… но си ми казвал.

Той преглътна:

— Зная, че сигурно няма да повярваш и на това, ще помислиш, че се дължи на лунната светлина или на собствената ми умора, поради липса на сън… но преди две нощи чух шум в джунглата. Подадох глава навън и видях нещо, което се движеше. Голямо същество, различно от всяко друго, което съм виждал. Е, това не е съвсем точно казано… виждал съм го множество пъти преди, но не като истинско.

— Хей, Мълдър, за какво ми говориш? — наостри уши тя.

В джунглата се чуха далечни звуци, шумолене и пращене.

Нещо голямо, едро се приближаваше. Мълдър се заслуша, кръвта му се смрази.

— Стори ми се, че виждам… един от онези, пернатите змейове. Като онази скулптура — той й посочи извитата спираловидно около близката възпоменателна колона змиевидна форма. — Бе по-голям от крокодил и се движеше извънредно грациозно. О, трябваше да го видиш със собствените си очи. Напомни ми за дракон.

— Слушай, Мълдър — пернатият змей е митологично същество — наежи се тя, изпадайки в позицията на скептик. — Онова, което си видял, е било породено в съзнанието ти от непрекъснатото гледане, дни наред, на барелефи и скулптури с тези мотиви. Свързано е и с изследванията ти на изкуството на маите и на легендите от периода преди Колумб. Вероятно си забелязал кайман — това са големи влечуги, които обикалят джунглата нощем, нали знаеш? И когато си го зърнал в движение, въображението ти неволно е добавило онези подробности, които си искал да видиш.

— Всичко, което казваш, е напълно възможно — призна той и преметна пистолета от едната ръка в другата. Отново изпукаха клони, шумовете станаха по-силни и очевидно по-близки до тях.

Той сега заговори по-бързо:

— От друга страна, само помисли за огромния брой образи на пернати змейове в скулптурите на маите, по различните археологически обекти… и особено тук, в Кситаклан. Не е ли странно? Змия с пера, какво ще кажеш? Как е бил създаден подобен мит, ако индианците от Юкатан не са видели с очите си подобни същества? Това би могло да бъде и единственото обяснение на разпространените в цял свят митове за дракони и огромни червеи — същински влечуги.

Говореше и речта му ставаше все по-бърза:

— Каква е според теб вероятността различни култури, десетки на брой, в далечни един от друг краища на света, да създадат образи, които са толкова подобни? Ако не е имало такива същества? Помисли за рисунките на китайски дракони. Тях не са ги наричали пернати дракони, но формата е удивително сходна. Имат издължени люспи с формата на пера и змиевидно тяло.

Шумовете в джунглата вече бяха много силни. Сякаш някой трошеше клони, поваляше цели дървета. Нещо очевидно си пробиваше път към Кситаклан. Шумът продължаваше да расте. Създаваше се впечатление, че множество едри същества налитат към Кситаклан от различни посоки. Мълдър насочи пистолета.

— Скъли! Дано не се наложи да се изправяме пред някой от моите въображаеми пернати змейове!

Шумотевицата продължаваше: някой превиваше дърветата по пътя си, трошеше ги и ги поваляше, тръстиките се люлееха. Скъли наклони глава, наострила уши, и се обърна към Мълдър. Двамата застанаха до огъня с готови за стрелба пистолети, решени, ако се наложи, скъпо да продадат живота си.

Внезапно уплахата й се превърна в любопитство:

— Чакай малко… Мълдър, та това е механичен шум… от мотор… — извика тя.

Още преди да се обади, Мълдър сам разбра, че трещенето и пращенето са всъщност звуци на мощен двигател, на гуми върху неравна почва, съпроводени от бръмченето на генератори.

Със зашеметяващ рев в небето избухнаха стотици звезди, разсипаха се бляскаво бели трасирани ивици, също като престрелка на бойни самолети. Ракети се разпръснаха високо, разцъфнаха като бели хризантеми.

— Фосфорни осветителни ракети — отбеляза трезво Мълдър. — Военни…

Под яркия блясък на тази изпепеляваща бяла светлина от джунглата като зверове тромаво изскочиха два всъдехода. Като премачкваха всичко на пътя си, те се изтърколиха върху плочите на площада. Непосредствено ги следваха тъмни фигури в защитни облекла. Те се разгънаха във верига, приведени ниско, с готово за стрелба оръжие. Като нахлуващи в чужд мравуняк мравки, войниците заеха позиции, разменяйки кратки реплики на своя военен жаргон.

— Какво става тук? — възкликна Скъли озадачено, но и с уплаха.

— Май не е много добра идея да бягаме точно сега — отвърна й агентът и насочи пистолета към земята.

Скъли прецени с опитни очи оръжието на новодошлите, самите войници, бойните всъдеходни машини. Последните, огромни и заплашителни отблизо, спряха почти веднага. Плочите под тях запращяха като лешникови черупки. Командосите се разтичаха, всеки по задачата си, и Мълдър удивено разбра, че кратките фрази, които си разменяха, са на английски, а не на испански.

Отначало бе помислил, че са пристигнали бойци от някаква централноамериканска партизанска групировка, но макар и по облеклата и всъдеходите да нямаше маркировка, много скоро разбра, че е сгрешил.

— Тези хора са американци — тихо подхвърли на колежката си. — Военни. Това е някаква операция на командоси.

Мълдър и Скъли застанаха с високо вдигнати ръце, в които оръжието сочеше нагоре. Малкият екип бързо ги заобиколи с насочени автоматични карабини.

— Май не съм си платил за паркинга — пошегува се Мълдър.

Двамина допряха дула в гърдите им, а трети внимателно мина отзад и взе пистолетите от ръцете им. Държеше двата деветмилиметрови пистолета в максимално отдалечена от тялото си ръка, сякаш бяха отровни паяци.

Блясъкът на ракетите постепенно отмина. Неколцина от командосите монтираха мощни прожектори и обляха площада в силна, студена светлина.

Строен мъж със смугло лице дойде при тях. Очевидно беше командирът на операцията. Скулест, с гърбав нос, пълни устни, издадена напред брадичка. С присвити очи и тъмен тен. На раменете носеше емблема със снопче кленови листа — отличителните знаци на майор.

— Habla Espanol? — запита на испански. — Que pasa? — Говорите ли испански? Какво става тук?

Скъли се наведе към него.

— Говорим английски. Американци сме. Специални агенти на федералното бюро за разследване.

Командосите се спогледаха. Майорът се изпъна и отривисто запита:

— Какво търсите тук? На чужда земя?

— Същият въпрос можем да зададем и ние — отвърна Мълдър.

Скъли изпревари евентуалните реплики и бързо заговори:

— Партньорът ми и аз сме тук да разследваме случай на безследно изчезнали американски граждани. — Посегна към джоба си, а войникът пред нея настръхна: — Ще извадя служебното удостоверение — обясни тя и бавно бръкна в джоба, изваждайки значката и фотостатната карта със снимката.

Мълдър й хвърли учуден кос поглед — дори тук, в джунглата тя си носеше удостоверението в джоба на блузата.

— Аташирани сме към консулството на САЩ в Мексико — добави тя. — Задачата ни бе да потърсим безследно изчезнал екип археолози в щата Кинтана Роо.

— Майор Джейкс, сър, може ли за момент! — извикаха двамина войници, които оглеждаха площада. Бяха вдигнали брезента и открили петте трупа, поставени почти до възпоминателната колона. — Убити, сър! — докладва единият. Майорът се обърна и видя телата.

Мълдър сви рамене:

— Дори успяхме да намерим повечето от изчезналите.

Студените очи на майор Джейкс внимателно проследиха площада, храмовете, околната джунгла. Като не видя друг освен двамата агенти, той заповяда високо:

— Продължете осигуровката на района. Не е това, което очаквахме да намерим, но заповедта е ясна. Трябва да завършим мисията, да унищожим този команден аванпост и да се изтеглим преди разсъмване.

— Като свършите тази работа, ще можете ли да ни изведете оттук? — попита Мълдър. — Ако, разбира се, имате място за нас.

— Само ако параметрите на мисията разрешават това — безучастно отвърна майорът. Протегна ръка и взе удостоверението на Скъли. — Моите хора официално не са тук. Заповедите ни са да отричаме всякакво присъствие.

— Чували сме за това и друг път — откликна Мълдър.

— И ние можем да действуваме при тези условия, ако това е изискването ви да ни изведете оттук — този път Скъли заговори по-твърдо. — Каква е мисията ви, майоре?

— Да разрушим този военен обект — делово отвърна Джейкс. — И да елиминираме източник на непознати шифровани радиопредавания.

— Това военен обект ли е? — удивено запита Мълдър и разпери ръце, за да покаже порутената пирамида, обветрените от времето възпоминателни стълбове, повалените храмове. — Това тук са древни развалини на маите, изоставени преди хиляда години. Вижте сами, за Бога! Дни наред търсим тук с моя партньор и не сме открили и най-дребната следа от модерни или високи технологии, или пък складирани оръжия. Това място няма никаква стойност от военна гледна точка.

И в същия миг, сякаш да опровергае думите му, от тъмната джунгла някой откри интензивен автоматичен огън. Дъжд от куршуми се изсипа по командосите.