Кевин Андерсън
Руини (22)

22

Развалините на Кситаклан, вторник, 11.14 часа

Завързаха въжета за най-яките и близки до кенота дървета и спуснаха краищата им във водата. Присъстващите стояха с наведени глави, като очевидци на тежка катастрофа, зашеметени от смъртта на възрастния мъж.

Фернандо Агилар предложи помощта на индианските помагачи — тези мускулести, жилести мъже можеха лесно да се спуснат по някое от въжетата и да извадят тялото на Владимир Рубикън. Но Мълдър отказа. Това бе нещо, което той лично трябваше да направи.

Без да продума, Скъли завърза въжета около кръста, под мишниците и над раменете на колегата си, опъна възлите, за да ги изпробва. Образува се нещо като хамут на парашутист. Мълдър хвана едното въже и внимателно се прехвърли през ръба, после бавно заслиза по стената на естествената варовикова глъбина, помагайки си с крака. Тук-там по нея имаше издатини, ръбове, които улесняваха спускането в издълбаната сякаш с гигантска бургия дупка. После Мълдър се отблъсна от стената и увисна, а индианците започнаха да го спускат бавно.

Агилар застана на ръба, близо до Скъли, и започна да дава указания на индианците. Почти непрекъснато им се караше, че не изпълняват заповедите му точно. Макар те очевидно да знаеха какво правят. Изглежда обаче не обръщаха особено внимание на командите му.

Когато дългокосият водач и посредник научи за смъртта на археолога, изглеждаше шокиран.

— Той вероятно се е заблудил през нощта — бе неговият коментар. — Виждате колко стръмно се спуска този ръб, трябва да е паднал… а пък и височината е голяма. Съжалявам за нещастието.

Мълдър и Скъли се изгледаха многозначително и мълчаливо се споразумяха да не оспорват обяснението на водача, поне не открито… поне не засега.

Агентът бе вече на водното ниво. Усещаше миризмата на застояла вода, тиня и разлагащи се водорасли. Имаше и добавъчни зловония — от газовете, освободени при земетръса. Краката му висяха и току докосваха повърхността.

Точно под него инертно плаваше безжизненият Владимир Рубикън. Мократа риза бе залепнала по мършавия гръб, лопатките на гърба изпъкваха. Главата с русо-сивкава коса бе извита гротескно, вратът очевидно бе счупен. От какво? Дали от падането или насилствено? Ръцете и краката висяха невидими във водата.

Мълдър скръцна със зъби и задържа дъха си, когато индианците го спуснаха още половин метър. Потопи се и незабавно подгизна. Въжетата задържаха тежестта му добре, но той се опита да плува. Направи няколко удара с ръце и крака и се озова до тялото. Потърси с ръка второто въже и го опъна към себе си.

— Внимавай, Мълдър! — извика Скъли и той се запита за какво ли го предупреждава с тези думи.

— Само това правя — отвърна автоматично. Водата бе плътна, гъста като желатин, приела топлината на джунглата. И все пак сякаш хиляди мънички иглички непрестанно го боцкаха по кожата. Надяваше се в проклетия кладенец да няма пиявици или нещо още по-гадно от тропическата фауна.

Погледна към потопената във водата долна част на тялото си. Нищо не се виждаше. Откъде да знае какво може да дебне в дълбините на кенота, извън досега на слънчевата светлина? Какви ли древни чудовища може да са се пръкнали там долу — извън времето и пространството… Помисли за книгите на Хауърд Лъвкрафт и го побиха тръпки. Представи си… ами да — пернати змейове, защо не? — спотаени в гъстата мътилка, очакващи жертвите си.

Стори му се, че под краката си усети раздвижване. Без да иска рязко отдръпна единия крак. Тялото на Рубикън се разклати, залюля се от невидима вълна. Мълдър преглътна с мъка, пак погледна надолу и пак не видя нищо особено.

— Въобразявам си — прошепна си сам. Знаеше, че има доста богато въображение.

Развърза възела на едното въже и се опита да го опъне. Отгоре индианците охлабиха другия край. Агилар му махна окуражително.

Сега въжето бе достатъчно отпуснато. Прехвърли го през рамене да не му пречи и притегли тялото на археолога към себе си, после нави въжето около него — веднъж, два пъти… Неволно докосна подгизналата му риза, стори му се, че прегръща мъртвия.

— Довиждане, Владимир Рубикън — каза тихо, завързвайки последния възел. — Сега поне можеш да отдъхнеш… — погледна нагоре и извика: — Вдигайте! — гласът му избумтя в цилиндъра на кладенеца.

Въжетата се опънаха, индианците напънаха мишци, дори Агилар се хвана да тегли. Тялото на Рубикън се отдели с мъка от водната повърхност, като че кладенецът се съпротивляваше и отказваше да даде жертвата си. Мълдър остана сам във водата. Пак мрачни мисли се завъртяха в съзнанието му: дано боговете на Кситаклан да не поискат размяна — тялото на Рубикън за неговото.

Старият археолог висеше във въздуха, подобно на мокро плашило. От ръцете и краката му течаха струйки вода. Главата се люлееше, жилестите пръсти се бяха свили като нокти на звяр. Брадичката стърчеше, влажна, разбъркана. Сред космите се бяха заплели зелени водорасли.

Мълдър преглътна и загреба вода с ръце няколко пъти, задържайки се на повърхността. Чакаше мокрият труп да бъде изваден. Сега последният бе вече на земното ниво, като сноп инертен строителен материал. Помагачите бяха видимо неспокойни — не им харесваше близостта с мъртвеца.

Агентът видя, че те го прехвърлиха над ръба. После го положиха на земята. Скъли се отдръпна за миг, за да им помогне и излезе извън полезрението на Мълдър.

Сега водата му се струваше студена, а невидими ръце като че опипваха ръцете и краката му, теглеха мокрите дрехи надолу. Реши да не чака повече и доплува до стената. Заизкачва се по издатините и дупките, без чужда помощ.

Бе на половината разстояние до върха, когато Агилар и индианците се сетиха да опънат въжето и да му помогнат.

Застанал до ръба, с мокри дрехи, от които течеше вода, треперещ от студ в централноамериканската жега, Мълдър усети непреодолимо желание да се обърне към кладенеца. Сякаш тъмната вода го зовеше. Жертвеният кенот изглеждаше неподвижен, спокоен, неизмеримо дълбок и сякаш все още… гладен.

* * *

Върнаха се при палатките, в лагера. Мълдър внезапно изгуби търпение и рязко и високо рече:

— Агилар! Никакви извинения повече! Искам незабавно да се инсталира антената на радиопредавателя! Знаем къде е той, така че не се мотай. Тази сутрин доктор Рубикън е искал да изпрати съобщение, сега това е още по-належащо! Чу ли ме?

Агилар не възрази, отстъпи назад, усмихна се и възкликна:

— Но, разбира се, сеньор Мълдър! След тази трагедия вече не можем да овладеем положението сами, нали така? Добре, че се отказваме от идеята да търсим сеньорита Рубикън и екипа й. Да, веднага отивам за предавателя.

Явно доволен да се отдалечи от разгневения агент, Агилар забърза към храма, където бяха складирани припасите и техниката на екипа от Калифорнийския университет. От вчерашния ден никой не бе ходил там.

Мълдър не му каза, че изобщо няма намерение да се отказва от търсенето на Касандра.

Скъли бе преместила тялото на доктор Рубикън върху по-равни плочи и току-що започваше да оглежда трупа много внимателно. Надяваше се да открие някаква следи от причините за смъртта. — Е, тук няма маса, нито инструменти, че да направя аутопсия по класическия начин, Мълдър. Но се надявам да мина и без тях.

Бавно опипа врата на възрастния мъж, голямата му адамова ябълка, разкопча ризата и прегледа влажните гърди, отпуснатите гъвкави ръце.

Индианците бяха изчезнали. Бояха се от трупа. В този миг Мълдър дори се радваше, че ги няма. В сърцето на джунглата компанията на тези хора, към които не изпитваше никакво доверие, го правеше още по-неспокоен.

Скъли натисна гръдния кош на трупа, опипа ребрата, наведе глава и се заслуша в звука на излизащия въздух. Погледна Мълдър, а очите й бяха замислени.

— Е, сигурно е поне, че не се е удавил.

Мълдър едва не подскочи. Скъли опипваше врата на Рубикън.

— Няколко от вратните прешлени са счупени. — Обърна трупа по гръб и двамата веднага видяха моравото петно в основата на врата. Цветът се дължеше и на престоя в студената вода. — Сигурна съм още, че това не е резултат от обикновено падане — продължи тя. — Не мисля, че се е спънал и е паднал в кладенеца. Според мен Агилар очаква от нас да повярваме, че смъртта се дължи на нещастен случай. Но Рубикън е бил ударен изотзад. Нещо е раздробило врата му. Допускам, че е бил мъртъв още преди да е хвърлен във водата.

— Агилар не е искал Рубикън да използува предавателя тази сутрин — посочи Мълдър. — Значи разговорът ни вчера е бил по-важен, отколкото си мислех. Какво ли крие от нас?

— Не забравяй, че на първо място именно Агилар е завел екипа на Касандра до този обект. А сега хората липсват. Изглежда трябва да приемем факта, че всички са мъртви.

— Мислиш, че се кани да убие и нас ли? — Мълдър отлично разбираше, че въпросът му е съвсем сериозен — Тук той държи всички козове.

— Ако се стигне до това, нали имаме оръжие? — Скъли обаче не бе толкова уверена във важността на този факт. — Виж, Агилар знае, че сме федерални агенти. Знае още, че САЩ не прощават никому, когато нещо се случи на техни хора. Знае, че мерки ще бъдат взети незабавно. Нали помниш случая с убитите в Мексико оперативни работници на Агенцията за борба с наркотрафика? Не смятам, че е толкова глупав сам да си навлече сериозни неприятности. Все още може да твърди, че смъртта на Рубикън е нещастен случай — освен ако ние не докажем обратното. Пък и как ще обясни смъртта на трима души с нещастен случай?!

Мълдър се замисли и се загледа към площада. Агилар и вечните му придружители се задаваха от джунглата и носеха голям сандък. Изразът на лицето на мексиканеца никак не се хареса на агента.

— Агилар може би съзнава евентуалните последици — подхвърли Мълдър. — Но ако зад цялата работа седи друг човек или цяла организация? Ами ако местните си правят жертвоприношения, също като онзи левак, който си отряза пръста?

— В такъв случай едва ли ще ги е грижа дали правителството на САЩ ще реагира, или не — мрачно отвърна Скъли.

Фернандо Агилар бързо закрачи към тях, но индианците останаха назад, втренчени боязливо в мъртвото тяло на плочите. — Сеньор Мълдър — докладва той с непроницаемо лице. — Нося лоши новини. Предавателят е счупен.

— Как така — счупен! Та ние едва вчера го извадихме от сандъка? — Мълдър се въздържаше с мъка.

Агилар сви рамене, свали вечната си шапка.

— Времето, дъждът, условията тук… — Той подаде на агента предавателя, който носеше. Мълдър забеляза, че задната стена на апарата е изкривена, увиснала на малки панти, а вътрешността е кална и корозирала.

— Или вода е влязла, или насекоми… — подхвърли Агилар.

— Кой знае? Предавателят бе в онзи стар храм. Никой не го е пазил, никой не го е пипал, още откакто екипът на сеньорита Касандра дойде в Кситаклан. Няма начин да повикаме външна помощ.

— Истинска трагедия… — продума Мълдър и добави шепнешком, — … и ужасно удобна за някого.

Скъли му хвърли бърз поглед. Мълдър знаеше какво иска да му каже — да изиграят картите си много внимателно. Възможно беше поотделно да повярват в случайното повреждане на предавателя, в случайната смърт на Рубикън, в случайното изчезване на Касандра и другите археолози…

Как, по дяволите, да приемат всичко това накуп!

Скъли се обади с фалшива приветливост:

— Е, в такъв случай ще трябва да се оправяме както намерим за най-добре, нали, Мълдър?

Агентът знаеше, че и тя усеща капана, в който бяха попаднали. Намираха се в истинска пустош, изолирани, без външна помощ… А единствените хора около тях бяха потенциални убийци, които не биха изпитали никакви угризения да премахнат всички пречки.