Кевин Андерсън
Руини (21)

21

Развалините на Кситаклан, вторник, 07.04 часа

Мина още една ужасна нощ с жилещи насекоми и необясними шумове. Скъли се събуди, но остана в постелята. Размишляваше дали да полежи още няколко минути повече или да стане и да се захване с нещо.

На процеждащата се през стените на палатката светлина огледа множеството смърдещи, зачервени ухапвания, подутини и възпаления по кожата си. Извади туба с крем от чантичката и намаза най-болезнените места, после допълзя до вратата и подаде глава навън. Слънцето вече изгряваше.

Лагерът бе пуст, затихнал, сякаш затаил дъх. В оградения с камъни кръг огънят бе угаснал, догорял. Останала бе студена, сиво-бяла пепел. Тя се изправи, чу Мълдър да шава в съседната палатка… и замръзна като се обърна към другата палатка — на Владимир Рубикън.

Тя бе паднала през нощта. Изглеждаше като срутена, нагъната върху земята. Сякаш гигантски звяр я бе стъпкал.

Обезпокоена се огледа, заслонила с длан очи от силните лъчи на току-що изгрялото слънце. Омарата на деня придаваше леко замъглени контури на всичко по-далечно, въздухът бе мек. Не видя нито старият археолог, нито Фернандо Агилар, нито който и да е от индианските помагачи.

Извика:

— Хей, доктор Рубикън, къде сте?

Почака някой да й отговори, после извика отново.

Мълдър изпълзя от палатката си и се протегна.

— Изглежда, че доктор Рубикън е изчезнал — каза му Скъли. — Виж какво е станало с палатката му! Чу ли нещо през нощта?

Мълдър моментално се разсъни.

— Може би е някъде наоколо — тръгнал е сам да дири следи от дъщеря си? Просто ни е изпреварил, а?

Скъли сви ръце като фуния около устата и отново викна силно:

— Доктор Рубикън!

От джунглата се гневно се отзоваха птички — кой се осмелява да ги безпокои? После Скъли и Мълдър чуха звук от пращящи клончета някъде на края на гората. И двамата се извърнаха неспокойно. Какво ли щеше да се покаже сред люлеещите се стъбла на тръстиките?

Начело на групата индианци бе самият Агилар. Всички бяха ухилени, явно много доволни от себе си. Носеха огромен мъртъв ягуар, завързан на дебел клон. Гледката бе впечатляваща.

— Вижте какво носим! — похвали се Агилар. — Този звяр дебнеше през нощта около лагера, но нашите приятели го убиха със стрелите си. Кожите на ягуарите са много ценни. — Агилар повдигна вежди: — Добре, че не е бил достатъчно гладен, та да ни нападне!

— Не зная, може да е бил — Мълдър посочи срутената палатка. — Не можем да намерим доктор Рубикън.

— Да не би да е тръгнал да търси следи наоколо? — усъмни се Агилар. — Тук сме още от разсъмване.

— Възможно е доктор Рубикън да оглежда някои от сградите, които не проверихме вчера — съгласи се Скъли. — Обаче не отговаря на виковете ми…

— Тогава трябва да го потърсим, сеньорита — засуети се Агилар. — Сигурен съм, че е жив и здрав. Нали ягуарът е вече мъртъв.

Индианците гордо повдигнаха кола със звяра. Трупът на петнистата котка се залюля. Красивата кожа бе окървавена на много места.

Агилар не преставаше да говори за убития ягуар.

— Ще имаме малко работа по одирането и нарязването. Вие потърсете доктор Рубикън.

— Хайде, Мълдър, да вървим! — тръгна Скъли.

— Не мога да виня добрия доктор, че не губи време. Обаче хайде да се разделим — Мълдър делово се размърда. — Ще обходим по-бързо района. Аз ще вляза в голямата пирамида. — Той искаше да огледа вътрешността й.

— Съгласна съм. Аз пък ще се покача до върха и ще огледам околността. Може би от високо ще го забележа.

Зад тях индианците застанаха пред колоните със скулптури на пернатите змейове и извадиха черни обсидианови ножове. Агилар също размаха злокобен на вид дълъг ловен нож. „Дали по религиозни съображения не бяха избрали точно това място за одирането?“ — запита се Скъли. Всички заедно се наведоха и започнаха да работят в общ ритъм.

Скъли се изкачи по стръмното странично стълбище с йероглифите. И ръцете, и краката я боляха от физическите усилия през последните няколко дни. Но се катереше упорито по тесните, разрушени на места стъпала, взимайки ги едно по едно, наведена напред, помагайки си с ръцете, като алпинист по стръмна скала. Мислеше си как ли са изглеждали облечените в тежки роби жреци след трудното изкачване нагоре до платформата. Нали е трябвало да бъдат и представителни, и внушителни, докато извършват ритуалите!

В такъв момент долу, на площада са се тълпели хора. Пеели химни, биели с палки от еленови рога по барабаните, украсени със седефени черупки на костенурки. Носели живописни дрехи, украсени с многоцветни пера от тропически птици, нефритени накити с фина резба. На върха на грамадата, до храмовите колони, Скъли видя къде са се настанявали кралските особи, за да гледат, а може би и да участвуват в кървавия ритуал. Пирамидата бе много висока и стръмна. Зрителите отдолу едва ли са забелязвали подробностите. За тях са били различими само основните неща: кръвта, убийството, вдигнатите към небето ръце…

Разтърси глава, за да се отърве от неприятното видение и си спомни думите, прошепнати със страхопочитание от Рубикън, когато обикаляха храмовете на Кситаклан: „Тук господар е миналото!“

Скъли засенчи очи и се огледа:

— Доктор Рубикън! — гласът й проехтя като пение на древен жрец. Очите й се спряха върху барелефите наоколо, стилизирани образи на Кукулкан, неясни композиции и неразбираеми диаграми: Мълдър настояваше, че те са чертежи на древен космически кораб.

— Доктор Рубикън! — извика отново тя и обходи с очи джунглата наоколо. Долу, в подножието забеляза червена локва — Агилар и индианците деряха ягуара. Трима понесоха животинския труп към джунглата: от него калеше кръв, оставяше червени следи по земята. Запита се дали индианците възнамеряват да ядат от това месо?

Потрепери и се сети за загадъчния индианец, отрязъл пръста си с обсидианов нож в религиозен екстаз. И пак въображението й роди образ — неканен, нежелан: в гъст храсталак един от помагачите изважда с ножа суровото червено сърце на хищника и го поделя между съплеменниците си; заедно разкъсват със зъби кървавата плът на великия дух на джунглата.

Разтърси глава. Чувствуваше се ужасно сама и уязвима на върха на високата пирамида.

Отказа се да търси стария археолог по този начин. Обърна се и примигна, нямаше воля да вика повече — помнеше зова, отправен към дъщеря му, отчаяния взор към джунглата с надежда да я зърне нейде там. Касандра Рубикън не бе отвърнала на виковете…

Накани се да слезе, но нещо я подтикна да отиде до ръба и да погледне надолу. Дъхът й спря.

* * *

Мълдър пъхна глава в тъмния отвор на пирамидата и огледа миришещата на влага и мухъл вътрешност. Сенки, сенки… Забеляза следите от инструментите, с които Касандра Рубикън и колегите й бяха насилили запечатаната врата на древната сграда. Бяха внимавали да не повредят повърхностите, но бе нужна доста сила да се отместят масивните каменни блокове, при това замазани, както ясно личеше.

Запали фенера си и силният лъч прободе неизвестността като копие. Светлината и усещането за тежкия фенер в ръката го успокоиха. Зарадва се, че неотдавна се бе сетил да подмени батериите.

Макар че пирамидата бе просъществувала повече от хиляда години, не му се стори достатъчно стабилна — особено след земните трусове през първата им нощ в Кситаклан. Дяланите с длето варовикови блокове бяха започнали да се рушат по ръбовете. Повърхността на места бе силно напукана, а в пукнатините растяха зеленикави мъхове и лишеи.

Стъпките му отекнаха по каменния под. Насочи лъча на фенера надолу: по праха и пясъка личаха неясни отпечатъци от стъпки. Не знаеше дали са на археолозите, или на грабители на гробници. Дали пък не са от тази сутрин — на Рубикън?

— Ало, доктор Рубикън, тука ли сте? — повика Мълдър и размаха фенера в различни посоки. Ехото незабавно върна думите му, отново и отново, с тътен като на камбана.

Навлезе по-навътре. Обръщаше се от време на време, отправяйки бързи погледи към успокоителния светлик на входа. Защо не бе донесъл нещо, с което да маркира пътя — слънчогледово семе или хляб.

Някъде калеше вода. Стори му се, че улови движение! Но когато освети местото сенките подскочиха — бе просто зрителна измама. Мракът и тежкият въздух го подтискаха.

Боже! Добре, че не страда от клаустрофобия. Потри нос с опакото на ръката. Температурата бе спаднала, сякаш невидима сила отнемаше топлината от въздуха. Бяха минали поне десетина века откакто слънчева светлина бе прониквала във вътрешността на този храм. Освети пътя напред и съзря дървени подпори. Прясно отрязани, одялани грубо дървени греди крепяха тавана. Вероятно бе работа на помощниците на Касандра. Тя сигурно е бързала ужасно много да изследва вътрешността, помисли Мълдър. Да проникне максимално дълбоко, да копае, ако е необходимо, но да проучи тайните на древността.

— Ало! Доктор Рубикън! — този път изрече думите с нормален глас, стреснат от предишното гръмовно ехо, повтарящо се като залпове на картечница.

Погледна към краката си, към прашния под. Ето пак! Стъпки, но от по-малки обувки. Определено не бяха на доктор Рубикън, а дамски. Развълнува се: Касандра сигурно е била тук!

Продължи много по-внимателно, любопитството му бе възбудено. Чувството му за пространство подсказваше, че наближава сърцето на пирамидата. Пътят се виеше все по-надълбоко и изглежда вече беше под земното ниво.

Сега вътрешните стени изглеждаха по-различно, не като коридорите, през които бе минал преди. Онези бяха от грубо дялан варовиков камък. А сегашните бяха необичайно гладки и плъзгави, сякаш частично разтопени и след това застинали. Материалът имаше непознат за него състав — нещо ново, съвсем различно от останалата част на сградата.

Докосна хлъзгавата повърхност, продължи надолу. Пътят отпред свърши. Частично срутеният таван запушваше коридора, който очевидно водеше към центъра на пирамидата. Мълдър спря и се замисли. Може би не е на прав път. Някъде е завил погрешно. Нито Владимир, нито Касандра Рубикън биха могли да минат оттук… Изведнъж зърна отвор, прокопан в скалните отломки. Нещо като тясно прозорче, през което би могъл да се промъкне само много слаб или много отчаян човек.

Пристъпи безшумно до отвора. Стените наоколо поглъщаха всичко: и звук, и топлина. Светна отдолу в отверстието. Само сенки…

Изкатери се малко по скалните късове и насочи лъча право в отвора.

— Касандра Рубикън! Там ли сте? — извика той и се почувствува неудобно. Направо глупаво.

Вмъкна глава в дупката и се удиви на видяното: там като че имаше скрита зала. Лъчът на фенера осветяваше гладки стени, отразяваше се от метал и някакви заоблени предмети, направени или от стъкло, или от кристал. Почувствува се като откривател: развълнуван, занемял от неочакваното, от неземната необичайност на това вътрешно помещение.

Какво ли бе почувствувала Касандра при първия досег с тази удивителна промяна в архитектурата?

Образи, свързани с Кукулкан, затанцуваха в съзнанието му. Мълдър се взря в опит да огледа още по-добре интериора, но светлината замига. Раздруса фенера. Какво ставаше? Явно батериите се изтощаваха.

Ще се върна тук веднага щом намерим доктор Рубикън, помисли си агентът. Може би старият археолог ще намери обяснение. Ще е нужна доста работа обаче да се разшири отвора дотолкова, че някой да проникне вътре, без да се нарани и да си скъса дрехите.

Изведнъж дочу глас, някъде в далечината. Замръзна. Думите отекваха през извитите и лъкатушещи тунели и коридори. Нямаше време да се замисля върху акустиката: разпозна слаби викове — май бе Скъли?! Да, викаше го по име.

В гласа долови тревога и настойчив зов. Това му подействува като камшик: скочи и побягна назад по коридорите, ориентирайки се по памет. Светна пред себе си — изглежда батериите отново работеха добре, сега, когато се бе отдалечил от центъра на пирамидата.

Тя извика отново и отново, а той пак усети напрежението в гласа й и ускори темпото:

— Мълдър, Мълдър! Намерих го! Мълдър! — думите й звънтяха, отразени в каменните стени, повторени и потретени и изведнъж коридорът пред него просветна. После дневната светлина се превърна в блясък, който го заслепи — там отпред имаше силует. Скъли на входа, човешка фигура, заобиколена от ослепителна светлина.

Излезе навън бегом, задъхан. Сърцето му прескачаше и го задушаваше.

Тя изглеждаше като покосена:

— Ето там!

Не му стигаше въздух все още, затова не бе в състояние да я запита каквото и да е. Тръгна след нея безгласно. Скъли вървеше забързано по контура на пирамидата. Отпред се показа полуразрушената тухлена платформа — ръба на дълбокия кръгъл кладенец, където някога са извършвали жертвоприношенията.

Мълдър спря рязко и погледна надолу — към тъмната, непроницаемо дълбока вода. Скъли стоеше до него и преглъщаше задавено, пак и пак. Нито дума не излезе от устата й.

Там, долу — в жертвения кенот, също като пречупена на две и захвърлена кукла, плаваше безжизненото тяло на Владимир Рубикън. С лицето надолу.