Кевин Андерсън
Руини (20)

20

Джунглата на Юкатан, на границата с Белиз, вторник, 02.15 часа военно време

Врагът този път беше джунглата — пречка за преодоляване, обект за разгромяване. Майор Уилис Джейкс изобщо не подлагаше на съмнение способността на хората си да се справят със задачата. Това беше тяхна мисия и тя щеше да бъде изпълнена.

Десет души съставяха специалния екип за тайно проникване. Носеха камуфлажно облекло и очила за нощно виждане. Бяха пристигнали с полет под прикритие на необитаем бряг на северната граница на Белиз. Тръгнаха веднага по суша през джунглата в два всъдехода.

Най-трудната част след кацането вече бе минала. Слязоха на ръба на залива — Баия Четумал, пресякоха няколко пусти през нощта шосета и моста над таената Лагуна де Бакалор. После навлязоха в необятното диво пространство на Кинтана Роо.

Следваха специален маршрут през джунглата с помощта на компютърна цифрова карта. Курсът бе избран да избягва дори най-рядко населените места и фактически бе права линия. По терена почти никъде нямаше следи от човешка дейност или жилища, нямаше пътища или села… бе точно по вкуса на майор Джейкс.

Налагаше се темпото на придвижване да бъде доста високо — преди изгрев-слънце населените крайбрежни райони и всички пътища трябваше да останат далеч зад тях. Не можеха да си позволят почивки, налагаше се да напредват и да напредват с постоянната мисъл, че трябва да стигнат мишената — източника на мощния шифрован сигнал — през следващата нощ. Надяваха се да изпълнят задачата под прикритието на мрака. И преди да са поели обратния път, тайната военна база трябваше да бъде напълно унищожена.

Мощните всъдеходи имаха тесни каросерии и направо „поглъщаха“ всякакво препятствие: заплетената жилава зеленина не можеше да им се опре. Те пробиваха път през джунглата, като пъртина през сняг, но в област, където никой никога нямаше да го забележи. Дори и някой да зърнеше екипа на майор Джейкс, командосите отдавна щяха да са изчезнали, преди да може да се организира каквото и да е официално разследване или преследване. Тежките балонни и армирани гуми мачкаха храсталака; всяко колело бе на собствена ос и с карданно съединение — това позволяваше максимална свобода и гъвкавост на придвижване при най-трудния и почти непроходим за други машини терен.

Половината командоси се возеха в машините, другите крачеха бодро отзад с почти същото темпо по вече отъпкан път. На час се сменяха: пешеходците отиваха по всъдеходите, а возилите се — отзад. От опит майорът знаеше, че това е оптималният начин да се прехвърля по земя група за специални задачи под прикритие, без да се чака официално разрешение от чуждо правителство. От официална гледна точка тайната мисия не съществуваше… поне толкова, колкото не съществуваше и тайният склад с мощни оръжия или пък необявената военна база дълбоко в джунглата на Юкатан.

Майор Джейкс не се вълнуваше за последици или нюанси. Заповедите му бяха точни… в никакъв случай прости, но пък напълно ясни. Никога не задаваше въпроси освен ако те не касаят техническото изпълнение на мисията. Подчинените задаваха още по-малко въпроси и от него: познаваха си шефа!

Освен прякото си предназначение, очилата за нощно виждане засилваха зрението и зелената им остатъчна светлина придаваше на пейзажа неземен, нереалистичен вид. Джейкс бе много опитен и знаеше всички тези неща. Той и хората му бяха прониквали къде ли не и унищожавали не една и две чужди незаконни инсталации, „несъществуващи“ от техническа гледна точка. А след изпълнението на задачите — реално несъществуващи!

Майорът се возеше в челния всъдеход. До него водачът, старши лейтенант, управляваше с максимална за обстановката скорост. Пътят им се осветяваше от силни живачни фарове, а шофьорът непрестанно внимаваше за големи препятствия. Досега бяха успявали да избегнат големи отклонения и се движеха с напълно задоволително темпо.

„Свърши си работата още първия път!“ — обичаше да казва баща му и младият Уилис Джейкс бе възприел неговия девиз. Нямаше нищо по-лошо от това да си принуден да вършиш нещо два пъти. Било то домашно или бог знае какво, докато баща му — строг учител, незнаещ прошка, крачи отзад с ръце на гърба.

„В този свят прошка няма — бе казвал той на сина си много пъти. Най-добре го научи в по-ранна възраст“. Младият Уилис бе стоял часове и часове наред неподвижен, изправен до някоя стена, размишлявайки за бележките и резултатите от изпити и тестове. Бе разбрал какво значи да се концентрираш докрай върху някаква цел… и как да постигнеш задоволително изпълнение още първия път.

Фаровете проникваха като масивни цеви през листата на джунглата, които потрепваха под ласките на несъществуващ ветрец. Сякаш гората оживяваше. Внезапно Джейкс съзря две блестящи монети — очите на хищник, спотаил се високо над главите им, в дърветата.

Старши лейтенантът насочи главния фар и закова животното в лъча. Гъвкавата котка заподскача по клоните. Джейкс знаеше, че останалите девет войници на секундата бяха насочили оръжие, готови да убият едрия звяр. Обаче ягуарът не показа желание да се бие и изчезна из зеленината.

Продължиха мълчаливо напред. Машините подскачаха и се накланяха силно, прегазвайки повалени дървета и изпъкнали скали, но не загубваха равновесие нито за миг. Майорът и командосите се стараеха да седят здраво по местата. Боляха го ребрата, нещо къркореше в стомаха му. Не намираше возенето за по-удобно от ходенето, но все пак някои от мускулите почиваха. Всъщност за сметка на други.

По време на мисия в южна Босна бе прибавил нов член към постоянния си екип — радист, който изглежда смяташе за част от служебните си задължения да бърбори постоянно. Джейкс и другите предпочитаха мълчанието, така се съсредоточаваха психически, настройваха рефлекси и сетива към оптималното изпълнение на задачата. Новият специалист по връзките обаче непрестанно бъбреше — за семейството, за гимназията, за прочетени книги, за времето.

Майорът разбра още в началото, че от този човек няма да излезе свестен член на екипа. Вече бе решил да настоява за подмяна, когато противников снайперист уби радиста, докато се изтегляха от току-що унищожена от тях микровълнова релейна подстанция.

Самата мисия никога не бе спомената никъде: нито във вестник, нито в телевизионни новини. Родителите на момчето бяха уведомени само, че синът им е загинал по време на обучение в Алабама, в специализирани маневри. За щастие те членуваха в патриотична организация и вярваха в старите традиционни ценности на нацията. Така и не помислиха дори да настояват за разследване на случая или за даване на армията под съд. Иначе щеше да се наложи да се търсят по-сложни начини за потулване на истината…

Сега, на път в джунглата, всички мълчаха както обикновено, потънали в размишления за мисията около Кситаклан. Те бяха професионалисти и Джейкс знаеше, че може да разчита на тях.

Зад него въздъхна експертът по експлозивите. Той непрекъснато правеше с ръце изометрични упражнения за добра форма. Майорът не го закачаше: човекът бе безпогрешен в работата.

Джейкс погледна часовника, после обяви кратка почивка.

— Време за смяна на екипите — нареди той. — Първо обаче да се засече сигналът и да се провери позицията!

Във втората машина новият комуникационен експерт включи плоскоекранния модулатор и изтегли антените от двете страни на всъдехода. Започна да настройва докато улови импулсите на сигнал, чието значение бе останало неизвестно дори и за най-опитните дешифратори на Пентагона.

Импулсите бяха силни и ясни, като показно инфразвуково предаване във всички направления. Майор Джейкс не знаеше кой би могъл да бъде адресатът, кой — подателят. Звучеше му като предупреждение, сигнал за бедствие… дори като зов за помощ. Какво обаче би могло да означава това? Досега никой не бе успял да отговори на този въпрос.

— Курсът ни е правилен, господин майор — докладва комуникационният специалист. — Сигналът е висок и чист, позицията — непроменена. Изчисленията ми според топографската карта показват, че сме задминали с петнадесет километра главно шосе Мексико 307.

— Добре — отсече Джейкс. — Значи малко сме избързали. Това ни дава преимущество при изгрев-слънце. — Слезе и пораздвижи крака. — Екип две, хайде горе!

Втора смяна се качи на машината, а той, старши лейтенантът и останалите трима закрачиха към задницата на втория всъдеход. Новите шофьори подкараха незабавно.

Майор Джейкс крачеше равномерно, понесъл автоматичната карабина под мишница, всеки миг готов за стрелба. Никакви колебания. Никакви размишления. Той и екипът му бяха Добрите. Имаха заповед да отстранят Лошите. Толкова. Няма проблеми, няма дилеми.

Не знаеше дали от изпълнението на задачата му зависи спасението на света… но някой ден и това може да се случи. За майор Джейкс всяка мисия бе Номер Едно.

Помисли за филмите за Джеймс Бонд, които бе гледал. Приключенията на баналния агент бяха нелепи и безинтересни в сравнение със собствените му мисии до този момент. Във всеки бондовски филм имаше по един луд маниак, зъл гений, решен да завладее света за себе си, но неизменно имаше и по една чудновата, невероятна крепост, снабдена с фантастична техника и изолирана някъде в пустошта…

Джейкс и хората му напредваха уверено в мрачната джунгла на Юкатан, следвайки тайнствения сигнал. Той самият продължаваше да се чуди какъв ли налудничав гений бе избрал именно Централна Америка за скривалище на крепостта си. И защо, по дяволите, е трябвало суперсекретна база да се крие в древните развалини на маите?

Е, няма никакво значение. Екипът му ще унищожи Кситаклан — и каквито и хора да има там — а после ще се завърне у дома. Повече нищо не го интересуваше.

Проникваха все по-навътре — миля по миля. И с всяка тяхна крачка източникът на загадъчния сигнал се приближаваше.