Кевин Андерсън
Руини (19)

19

Развалините на Кситаклан, понеделник, 15.10 часа

Слязоха от обратната страна на пирамидата. Стъпалата там бяха също така стръмни, но още по-неравни и порутени. Рубикън показа на Скъли място, където някой вандалски бе разчупил с длето и чук красиво изваяни древни барелефи. Отзад зееше дупка, вероятно крадецът бе търсил ниши със скъпоценни предмети.

Ядосан, археологът викна с възмущение:

— Тези предмети се продават на черните пазари в Канкун и Мексико сити на неуки колекционери или на богати парвенюта, които просто искат да притежават нещо ценно. Касандра може би е попаднала на някои от тези престъпници.

— Районът обаче е много изолиран — рече замислено Скъли. Тя слизаше след него и бяха стигнали до последните стъпала.

Прекосиха площада и тя продължи:

— Някой би трябвало да ръководи този престъпен бизнес. Вероятно задигнатото се разпределя по разни канали, сигурно има организация или цяла мрежа.

— Не бих се учудил, ако и той е част от нея — Рубикън посочи Агилар с острия си лакът. Водачът бързаше към тях, току-що захвърлил фаса на поредната свита на ръка цигара.

— Намерихте ли нещо горе, amigos? — попита той угоднически.

Силен гняв гореше в сините очи на Рубикън:

— Днес ще завършим предварителния оглед на района и ако до утре сутрин не сме намерили други следи от екипа, ще използваме предавателя на Касандра, за да се обадим на мексиканските власти. Ще поискаме незабавна помощ. Те могат да изпратят инспектори и хора от органите за сигурност. От националните, не от местните — местните вероятно са замесени в бизнеса на черните пазари — издума бързо и ядно той. — Оттук незаконно са изнесени много предмети.

Агилар го изгледа и по лицето му се изписаха смесени чувства — на наранена гордост и раздразнение, които се опита да потисне.

— Това, което сте видели, би могло да бъде работа на иманяри от преди доста време, сеньор Рубикън. Кситаклан не се охранява вече много, много години, векове даже.

Рубикън впи разярени очи в него:

— Г-н Агилар, всеки, който има очи, може да види, че става думи за наскоро разбити стени. Аз имам нужната опитност да преценя, че въпросните предмети са изнесени съвсем наскоро — най-много преди месеци.

Агилар скръсти загорели ръце на гърдите си и сви устни:

— Тогава може би дъщеря ви и нейните археолози са изнесли най-ценните неща оттук, за да спечелят от тях, а? Те нали работят за разни музеи в Америка?

Рубикън се наведе към мексиканеца, издал долната си челюст напред. Щръкналата войнствено брадичка почти допря носа на водача:

— Моята Касандра и колегите й никога няма да извършат нещо толкова долно — изръмжа той. — Защото са истински археолози, които разбират значението на човешката история и ценността на намерените древни предмети! Които трябва да останат по местата си, за да бъдат проучени както трябва!

— Усещам, че не ме харесвате, сеньор Рубикън — отвърна Агилар и нахлупи шапка. В гласа му зазвуча помирителна нотка. — Но трябва да работим заедно, нали така? Тук в Кситаклан сме много изолирани. Нужно е да си помагаме, а не да се превръщаме във врагове. Ще стане лошо и опасно, ако не успеем да заработим като един екип.

Докато спорът между Рубикън и дългокосия водач се разгаряше, Скъли се отправи към лагера. Извади раницата си от палатката и я пусна на земята. Макар че вече бе напълно светло, индианците отново бяха изчезнали в джунглата и наоколо не се виждаше никой. Това я притесни.

Приближи се до по-близката от двете възпоменателни колони с красиво издялани по тях пернати змейове. Внимателно огледа скулптурата на силната дневна светлина и забеляза странни петна върху патината на камъка. Скулптурата бе напръскана с яркочервени капки! Малки, но плътни алени струйки провисваха като прокапала боя от острите зъби в пастта на един от най-едрите змейове! Скъли се наведе още, любопитна, стресната и същевременно погнусена.

Това приличаше на съсирена кръв! Някой бе изсипал кръв в каменната паст на змея, сякаш да даде на скулптурата да опита от… прясно принесената жертва. Тя проследи съсиреците надолу по колоната до нагънатите плочи на площада…

— Мълдър! — извика остро тя.

Партньорът й дотича незабавно, разтревожен. Рубикън и Агилар се обърнаха към нея с гневни лица, недоумявайки какво бе прекъснало караницата им.

Скъли му показа алените пръски и стеклите се надолу тънки струйки. И последното си откритие — в подножието на колоната в локвичка съсирваща се върху плочите кръв, лежеше прясно отрязан човешки пръст!

Мълдър клекна и загледа отрязания пръст. Само за миг по непроницаемото му лице премина отвращение.

След малко дотичаха Рубикън и Агилар и застанаха до тях, безмълвно вторачени в окървавения предмет на земята.

— Съвсем наскоро е — рече Скъли. — Преди не повече от час, час и нещо.

Мълдър докосна с пръст локвичката.

— Почти се е съсирила. Трябва да се е случило докато бяхме на пирамидата. Не чух писъци, обаче. Агилар! Ти беше тук — долу?

— О, не, аз бях в джунглата — водачът смаяно поклати глава и свали шапка, сякаш да се преклони пред починал приятел. — Точно от това се опасявах, много се страхувах това да не се случи… — заговори той шепнешком и се заозърта неспокойно. Присви очи, като че очакваше индианците да дебнат потенциалните си жертви от джунглата. — Да, много ме беше страх…

Той обиколи няколко пъти колоната, като че търсеше още следи.

— Религията на маите е древна. Ритуалите им са се изпълнявали хиляди години, преди белият човек да се появи по нашите брегове. А стават още по-жестоки, когато се смесват с тези на толтеките. Хората не си забравят лесно вярата, нали така?

— Чакайте малко! — намеси се Скъли. — Да не би да твърдите, че някои потомци на маите все още практикуват старата религия? Изрязват сърцата на жертвите и ги хвърлят в кладенците за жертвоприношения, така ли?

Студени тръпки полазиха по гърба й, когато започна да съпоставя известното и да съставя сценария на хипотеза, в която би повярвал дори и Мълдър. Бяха ли Касандра и екипът й станали жертва на такъв кървав ритуал?

Обади се Рубикън:

— Е, някои от тукашните все още помнят древните толтекски песнопения и отбелязват празниците, макар че повечето са били покръстени… или поне се смятат за цивилизовани вече. Вероятно малцина практикуват ритуали, свързани с проливане на кръв и особено самоосакатяване — отрязване пръст на ръката или крака! Може би единствено тези, които живеят тук, далеч от градовете…

— Самоосакатяване ли? Значи някой от индианците е отрязъл собствения си пръст?! — Мълдър не бе чувал за този ритуал.

Рубикън кимна с глава и посочи кръвта по колоната.

— Вероятно с обсидианов нож.

Скъли напрегна въображение в опит да си представи религиозен екстаз, който да даде достатъчно сили и воля някому да си отсече пръста. Това означаваше да успее с назъбен каменен нож да си пререже костта и сухожилията, без дори да нададе вик от болка.

Рубикън изглеждаше замислен. Дали вече не бе обмислял възможността дъщеря му и другите да са станали ритуални жертви?

— Маите и толтеките са проливали доста кръв чрез ритуалите си: собствена и на чуждоземни пленници и жертви. На най-светия от всички празници дори върховният владетел пробождал слабините си с шип от риба скат, за да си пусне кръв.

Скъли забеляза, че Мълдър преглъща с мъка.

— Кръвта е най-голямата сила — обади се Агилар.

— Кръвта, която проливали на ритуалите, потичала по дълги късове хартия, направена от черничева кора. Тя оставяла следи, капки и петна, по които после жреците гадаели бъдещето — Рубикън погледна към небето. — След това навивали хартията на руло и я изгаряли, за да може свещеният пушек от нея да отнесе послание на боговете.

Скъли погледна мрачно към прясната кръв:

— Ако някой от индианците наистина си е отрязъл пръста току-що с каменен нож, той наистина има нужда от медицинска помощ. Този вид примитивна ампутация лесно може да му докара гангрена, особено при тропичен климат.

Агилар намери смачкана цигара в джоба си и без да я пали, я напъха в уста.

— Няма да го намерите, сеньорита. Никога. Той е побягнал надалеч от Кситаклан — обясни водачът им. — Направил е своята жертва на пазителите на Кукулкан, но сега, когато по този начин е издал религията си, ще иска да се скрие. Тукашните потомци на маите имат дълга памет. Те все още се страхуват много от белия човек и преследванията. Тук все още помнят един от първите бели губернатори — отец Диего де Ланда. Истински касапин.

Рубикън кимна в знак на съгласие.

— Бил е францискански монах и по негово нареждане храмовете са били разрушавани, олтарите — унищожавани. Който се кланял на идоли и бил заловен, бил подлаган на бой с камшици и други мъчения, като разтягане на колело и скрипци, заливане с вряла вода.

Агилар кимаше охотно, доволен, че имат единомислие със стария археолог.

— Si, Si, отец де Ланда търсел индианци, които можели да четат старото писмо и ги карал да му превеждат йероглифите. Обаче за него те били противни на словото на християнския бог. Били истинско проклятие. Веднъж му донесли тридесет книги, подвързани с кожа от ягуар, повечето пълни с рисунки на змии, а той решил, че те съдържат лъжливите слова на дявола. И затова наредил да ги изгорят!

Рубикън го заболя сърцето само при споменаването на такава загуба за науката.

— Де Ланда подложил на мъчения пет хиляди маи и избил почти двеста от тях, но го отзовали в Испания заради невъздържаната му жестокост. Преди да го съдят на специален процес, в дълъг трактат той описал всичко, научено от него за маите.

— И бил осъден за ужасяващото си поведение, нали? — попита Скъли.

Агилар повдигна вежди и се изсмя ехидно:

— Ами, сеньорита! Изпратили го пак в Юкатан — този път със сан на епископ!

Рубикън приклекна пред окървавената колона и се замисли дълбоко. Скъли се наведе, за да вземе отрязания пръст. Той бе все още топъл и гъвкав на пипане. Кръвта бе съсирена, повече капки нямаше. Тя зърна за миг кокала и човешката плът, прорязани от каменния нож.

Ако някои от тези хора все още практикуват жестоката си религия, на какви ли други… жертви биха посегнали, помисли тя.