Кевин Андерсън
Руини (18)

18

Развалините на Кситаклан, понеделник, на разсъмване

Индианците се завърнаха на разсъмване. Както бе предрекъл Фернандо Агилар. Самият той сега седеше до изстиващия лагерен огън, пушеше току-що свита цигара и се мръщеше. Те се приближиха с нежелание, свели глави, очевидно смутени.

Мълдър изпълзя от палатката и се загледа в тях. Приличаха му на пристигнали преди секунди работници от първата смяна, както навсякъде по света. Владимир Рубикън бе станал преди него. Сега с голямо внимание разглеждаше пернатия змей на близката колона и с джобното си ножче стържеше полепналия мъх, за да може по-добре да чете йероглифите.

— А, агент Мълдър, станахте вече! — приветства го археологът. — Днес вероятно ще намерим следи от онова, което дъщеря ми и колегите й са правили. Трябва да е открила някаква тайна в тези развалини. Ако открием същата тайна, ще разберем защо са изчезнали.

Дочула гласовете им, Скъли също изпълзя от палатката си.

— Добро утро. Мълдър, приготви ли вече закуската?

— За мен юфка и мляко, благодаря — парира я той.

Агилар захвърли ядно фаса на смрадливата цигара. Както винаги изглеждаше току-що избръснат. Като видя работодателите си будни и наблизо, с изпълнен с погнуса и презрение глас се зае да гълчи индианците на език, който Мълдър не разбираше.

— Какво казва? — попита Скъли. — Какво са направили?

Рубикън се заслуша за минута, поклати глава:

— Говори на език, производен на този на маите. Мнозина от местните хора все още го говорят. — Сви рамене. — Хм, предполагам, че не са направили нищо лошо, просто избягаха от страх. Агилар само се опитва да ни впечатли с авторитета си пред тях.

— И аз имах такъв началник — усмихна се Мълдър.

Агилар се приближи усмихнат, сякаш очакваше да му направят скъп подарък.

— Добро утро, amigos. Днес ще разгадаваме мистериите на загубения Кситаклан, нали? И ще разберем какво се е случило с красивата сеньорита Рубикън и нейните придружители, а?

— Разпитахте ли ги? — изгледа го Скъли, обръщайки глава към индианците. Те изглеждаха смирени след дългия поток от остри приказки, издумани от Агилар.

— Твърдят, че духът на това място е отнесъл сеньорита Рубикън. Древните богове искат кръв, жадни са след толкова много години. Затова тези хора не смеят да пренощуват сред развалините. Те не са цивилизовани граждани като вас и мен. И дори не се опитват да се правят на такива.

— Аз питам дали някои от тях са помагали на археолозите? — ядно изстреля думите Скъли и го изгледа още по-остро, очаквайки отговор. — Някой трябва да знае това!

— Сеньорита Скъли, аз заведох онзи екип до Кситаклан, за което получих доста добро заплащане в щатски долари и съм много благодарен. Тези индианци, потомци на маите, разказват, че след като съм си тръгнал, много пъти чули силен шум, усетили да стават разни странни неща. Сеньорита Рубикън и нейните приятели им се присмивали на глупостта, обаче помагачите им избягали далеч, за да са в безопасност. Сега те казват: вижте сами кой е глупав и кой е умен, разбирате ли?

— Провалили са се на теста за интелигентност в областта на свръхестественото — измърмори си Мълдър.

Агилар зарови по джобовете си за тютюн и хартийки. Над площада ниско прелетя красива птица със зелени пера. Кацна на едно дърво, после на друго, запя с тъжен музикален глас. Индианците спряха работа, загледаха удивени птицата и бързо забърбориха помежду си на техния си език.

— Това е птицата кетцал — посочи Агилар. Свали шапката от оцелотова кожа и засенчи с нея силната утринна светлина. — Много е ценна. Маите са използвали само пера от кетцал за церемониалното си облекло.

Рубикън се намръщи и се заоглежда, сякаш очакваше да види следи от дъщеря си, а Мълдър раздразнено запита Агилар:

— Знаят ли какво се е случило с Касандра, или не?

Агилар сви рамене:

— Аз зная само това, че сеньорита Рубикън бе жива и здрава, когато аз си тръгнах за Канкун.

— Добре, да се залавяме за работата и да я потърсим — тросна се Скъли.

— Развалините вероятно са разположени на голяма площ, повече от миля и нещо — посочи с ръка Рубикън. — Отделни сгради или храмове, помежду им може да има дървета, гъста растителност.

— Кажете сега на вашите хора какво търсим! — нареди Скъли. — Може би ще ни помогнат да прегледаме внимателно целия обект.

Агилар предаде нареждането, а индианците се разпръснаха във верига и започнаха внимателен оглед на развалините. Говореха възбудено помежду си. Някои бяха неспокойни, други объркани, трети охотно затърсиха следи от археолозите.

Скъли, Мълдър и Рубикън тръгнаха напосоки из Кситаклан. Първо извървяха отсечката по дължината на обраслото игрище, взираха се в нишите и дупките по пътя си. Търсеха каквато и да е улика: нещо да ги насочи, бележка, оставена от екипа, дори… тела?

Скъли размишляваше на глас:

— Екипът се състои от инженер, двама археолози, специалист по йероглифите и фотограф. В групата няма специалист по оцеляване в трудни ситуации. — Тя огледа гъстата редица дървета наоколо с цялата увиснала от клоните зеленина, ниските палми, почти непроходимия храсталак. Слънцето бе много силно — огряваше всичко като мощен прожектор.

— Дори и помощниците им да са избягали като нашите снощи, пак не мога да си представя Касандра и другите да са тръгнали без водач из гъстата джунгла. Нали видях как се добрахме дотук. Аз лично не бих искала дори да се разхождам без водач — продължи агентката.

— Касандра е опитна и би оцеляла в много трудни ситуации — обади се Рубикън. — Има топографски карти на местността, умее да ги разчита отлично. Притежава хладнокръвие и напълно здрав разум.

Скъли заговори съвсем тихо:

— Снощи аз лично разгледах картите. И не съм сигурна, че нашият приятел Агилар ни доведе по най-късия път. Допускам, че ни забави по някаква причина.

— И аз не му вярвам — намеси се Мълдър. — Но той прилича повече на хитруващ на дребно продавач на стари коли, отколкото на опитен престъпник.

— Помнете, че наоколо е дива джунгла, агент Мълдър — каза Рубикън. — Както и да е, ако индианците наистина са изоставили Касандра и приятелите й, било е само въпрос на малко време преди тя да прибегне към решителни действия… Те би трябвало някак си да намерят обратния път към цивилизования свят.

— Значи разсъждаваме така: Агилар ги оставил на индианските водачи някъде тук, наоколо… тогава може би индианците са избягали… възможно е да е имало и други земни трусове, нали? — продължи Скъли.

Рубикън примигна няколко пъти — силната слънчева светлина дразнеше очите му. — Надявам се само това да е бил проблемът.

— При положение че са свършили запасите, Касандра е нямала друг избор, освен да тръгне през джунглата — посочи Скъли.

— Дали всички са тръгнали заедно? — попита Мълдър. Зарови пръсти в йероглифите, издълбани в един блок до него. Нещо много дребно и бързо се шмугна в най-близката пукнатина. — По-логично би било един или, да кажем, двама от тях да отидат за помощ, а останалите да чакат тук.

— Нали сам видя колко е труден преходът в джунглата, Мълдър — рече Скъли. — Може би тя е решила, че най-добрият им шанс е да се движат заедно.

— И все пак не ми звучи убедително — възрази Мълдър.

Рубикън поклати глава, побелялата му коса бе залепнала по темето от потта.

— Надявам се това да е истината, защото така все още има надежда за моето момиче.

Изведнъж някой извика силно възбудено. Един от индианците ги зовеше. Бе недалеч от тях, в самата джунгла.

— Бързо — Мълдър незабавно побягна по посока на виковете. — Намерили са нещо.

Владимир Рубикън се втурна заедно с тях, като дишаше тежко, но не изоставаше докато прескачаха повалени дървета, скални отломки и малки поточета. Мълдър подплаши някакво едро животно, което подскочи и се шмугна в околните храсти. Не успя да го види, но усети как студени тръпки пробягваха по гърба му, а в гърлото му сякаш заседна буца. Сигурно беше едно от онези хлъзгави същества, които бе зърнал на лунната светлина през нощта, или си беше въобразил, че вижда? Възможно ли беше то да е основата на всичките митове на маите? Кръвожадни хищници — причина за безбройните случаи на безследно изчезнали хора години наред… включително Касандра Рубикън и екипът й?

След малко дотичаха до нисък храм, не по-голям от обикновен селски навес. Макар древен и обрасъл в зеленина, изглеждаше добре запазен. От едната му страна растителността бе изчистена, пълзящите растения — отстранени така, че да се виждат каменните стени и вътрешността с нисък таван.

Отпред стоеше един от техните помагачи. Бе смутен и уплашен, защото Фернандо Агилар му се караше. Той беше бесен, но щом зърна приближаващите се американци, изражението му незабавно се промени, сякаш вълшебна пръчка изтри гнева от лицето му. Той мазно се усмихна и размаха шапка.

— Вижте какво намерихме, amigos! — викна Агилар. — Следи от екипа на сеньорита Рубикън!

В сенчестото помещение имаше купчина сандъци, покрити с брезент. Като предизвикващ бика матадор на арена, Агилар сграби края на брезента и го дръпна рязко. Отдолу се показаха складирани провизии.

— Археолозите сигурно са оставили провизиите тук, за да не ги разграбят дивите животни. Макар и другата екипировка да е изчезнала, тези неща са недокоснати. Каква находка само, а!

— Но защо ще остави всичко това? — недоверчиво запита Скъли.

— Вижте, хранителни продукти и радиопредавател — обясни Агилар, сякаш те не виждаха. — А в този голям сандък има и нещо друго. — Наведе се да го огледа по-отблизо. Повика индианеца да отвори капака.

— Мълдър, разбираш ли какво означава това? — прошепна Скъли. — Касандра не е тръгнала да търси храна. Тук има храна за седмици наред. Екипът би могъл да използва предавателя, за да повика помощ, нали?

Рубикън се наведе нетърпеливо към големия сандък, избута индианеца настрана и задърпа капака със силните си пръсти. Агилар се отдръпна в страни.

Скъли бе изненадана от съдържанието:

— Водолазен костюм? — възкликна, озадачена. — Вероятно Касандра е искала да изследва кенота?

— Разбира се, добрият археолог не пропуска такава възможност — обясни Рубикън, като енергично кимаше с глава.

— В тези дълбоки кладенци предметите се задържат векове наред. Ами да, тя, моята Касандра, би се спуснала долу лично, също като Томсън.

Скъли плясна с длан и размаза нахално, жилещо насекомо.

— Кой е Томсън? Не си спомням човек с това име в екипа?

Стреснат, замисленият Рубикън вдигна глава:

— Кой? А, Томсън? Имам предвид Едуард Томсън, последният от големите непрофесионални археолози, работили в Юкатан. Той години наред изследвал кенота при Чичен Итца, където открива най-голямата археологическа находка — истинско съкровище от предмети на маите.

Мълдър замислено опипа ръкава на водолазния костюм, импрегниран с каучук.

— Значи той се спускал в кладенец за жертвоприношения, като този тук отвън? — Посочи с ръка в посоката на големия площад.

Рубикън поклати глава:

— Е, не веднага. Години наред обработвал дъното с нещо като драга. Спускал голяма чугунена кофа със зъбци, изгребвал много кал и боклуци, после ги преглеждал и пресявал на ръка. Извадил човешки кости, парчета плат и тъкани, нефритени предмети, няколко напълно запазени черепа — единият от тях очевидно бил използван като церемониална кадилница, защото още миришел на ароматни вещества. След известно време разбрал, че неудобната драга не върши работа. Далеч по-добре би било водолаз да пипа със собствените си ръце. Когато организирал експедицията, бил предвидил и тази вероятност. Носел нужната екипировка, предварително подготвил спускането. Научил четиримата си индиански помагачи как да работят с въздушните помпи и механизмите за спускане.

Рубикън погледна към водолазния костюм, с който Касандра вероятно е възнамерявала да се спуска и изглежда с мъка подтисна тръпките по тялото си.

— Когато Томсън слязъл в кенота, индианците тържествено се сбогували с него, убедени, че вече никога няма да го видят. По собствените му думи, записани по-късно, той „потънал като торба е олово“ на дълбочина девет метра. Водата била толкова мътна, че фенерът му не можел да освети нищо. На дъното намерил какво ли не: монети, скулптури, нефритени и гумени предмети.

— Въпреки армирания водолазен костюм честите спускания значително увредили слуха му. Но местните хора се отнасяли със страхопочитание — той бил единственият човек, слязъл в кладенец за жертвоприношения и излязъл оттам!

Скъли кимна:

— Мислите, че дъщеря ви е възнамерявала да върви по неговите стъпки и да слезе в кенота на Кситаклан?

Мълдър разглеждаше екипировката.

— Не личи костюмът да е използван. Гаранционният етикет на производителя все още си седи.

— Някой е прекъснал работата им, преди да завършат всичките си изследвания, убеден съм в това — упорито настоя Рубикън.

Мълдър ясно забеляза как Фернандо Агилар хвърли гневен поглед на индианеца. Последният се извърна, унизително свел рамене.

— Нещо или някой е прекъснал работата им? — констатира Мълдър за себе си.

* * *

Пъшкаха усилено, катерейки неравните и тесни варовикови стъпала на централната пирамида Кукулкан.

— Внимавайте — предупреди Мълдър. — Не са много стабилни.

Рубикън приклекна, за да ги разгледа. Показа им надписите, неотдавна почиствани с фина археологическа четка, изстъргалите мъх, мръсотия, варовиков прах и отломки.

— Екипът на Касандра е почистил първите дванадесет стъпала. Ако можех да разчета тези йероглифи, щяхме да разберем защо маите са построили Кситаклан. И каква е била причината той да стане светилище. — Изправи се, притиснал ръка към кръста. — Но не съм специалист по тази част. Всъщност истинските експерти са малцина. Йероглифите на маите са сред най-трудните писмени знаци от древната човешка писменост. И затова Касандра взе епиграф в екипа.

— Да — потвърди Скъли. — Кристъфър Порт.

Рубикън сви рамене:

— Научих, че бил много опитен.

— Хайде да се качим и да видим какво има на върха — предложи Мълдър и тръгна нагоре.

— Вероятно открит храм — отвърна Рубикън. — Главният жрец заставал на платформата и се обръщал с лице към изгряващото слънце преди да нареди жертвоприношението да започне.

Стигнал пръв на върха, Мълдър постави ръце на кръста и дълбоко пое дъх, оглеждайки с нямо възхищение невероятната гледка, разкрила се пред очите му.

Джунглата се простираше като зелен килим наоколо, докъдето взорът му стигаше. Наситено зелено навсякъде! Дървета, лиани, храсти. Развалините на каменните храмове в далечината изпъкваха като гигантски надгробни камъни.

— Господар тук е миналото — прошепна Рубикън.

Мълдър си представи изгрев-слънце и жреците на маите, богоподобни, извисени, сякаш допиращи небето. Тълпата е чакала долу, на площада, хората, призвани от свещенослужителите след тежка работа в джунглата: сечене и сечене, за да се освободи място за сеитба на царевица, бобови растения, чушки. А жреците тук — на върха с вече упоените или овързани жертви, готови да пролеят кръвта им, за да почетат боговете.

Фантазиите на Мълдър изведнъж избледняха, когато Рубикън сви ръце като фуния около устата си и обърнат към джунглата изрева колкото сила има: — Касандра! Касандра! Ехото върна вика, изплашени птици излетяха от дърветата. — Касандра! — проехтя гласът на археолога отново.

Той се огледа, внимателно заслушан, в очакване… Мълдър и Скъли стояха до него, мълчаха, затаили дъх. В очите на стария човек бликнаха сълзи: — Трябваше да опитам — извинително прошепна той и кокалестите рамене болезнено се свиха.

После, все така смутен, Рубикън извърна поглед към високите колони на открития храм около тях и плоската платформа. Мълдър забеляза изящната резба в камъка и сложната й символика. Тук-таме личаха следи от боя, нанесена в издълбаните с длето улеи.

И тук строителите на Кситаклан бяха отделили много място на пернатите змейове. Видно бяха целили двойствено и конфликтно внушение: образите излъчваха сила и същевременно подчинение, чувство за страх, но и за защита. Други мотиви представяха висок човек, без черти на лицето, със странна броня или костюм, зад който сякаш течаха пламъци. На главата имаше кръгло покритие, което безпогрешно приличаше на…

— Хей, Скъли, тази фигура да ти прилича на нещо познато? — обърна се агентът към Скъли.

Тя скръсти ръце на гърдите и поклати глава:

— Ти сега нали няма да започнеш да търсиш връзка между твоите древни астронавти и изчезналите хора, а Мълдър? За Бога!

— Просто оглеждам уликите по мой си начин — тихо подхвърли той. — Може би Касандра е разкрила сведения, които други хора са искали да останат в тайна.

— Това е Кукулкан — обясни Рубикън, който не слушаше Мълдър. А последният се загледа в други образи, представящи странно оформен кораб със спирално навити елементи, които спокойно можеха да означават части от машини или друга техника. — Много могъщ и много умен, той носел от небесата мъдрост и знания на хората. Откраднал огъня от боговете и го дал на човека — говореше археологът.

Мълдър погледна Скъли и повдигна вежди:

— Просто мит, а? — подхвърли той.

Рубикън намести очила на носа и изведнъж усети колко безполезен бе този жест. Свали ги и те увиснаха на обичайното си място — верижката около врата му. — Бог на вятъра, господар на живота, Кукулкан донесъл цивилизацията на народа Майа още в незапомнени времена. Той създал металургията. Той е бил покровителят на всички изкуства.

— Въобще ренесансова фигура — обади се Мълдър.

— Кукулкан управлявал много векове, докато в един миг врагът му Тецкатлипока го прогонил. Това е онзи, за когото ви разказвах — противникът на бога, чийто труп издавал ужасна миризма. Кукулкан трябвало да се завърне в родните земи, затова изгорил къщите си, а те били направени от сребро и раковини; след това отплавал на изток по морето. Оттогава никой не го е виждал, но обещал на народа си, че един ден ще се върне при него.

Сърцето на Мълдър затупа — стори му се, че е попаднал на нещо много важно. „Къщи от сребро и раковини“ би могло да значи метал и стъкло. Като се добави символиката на огъня и ето ти ракета или космически кораб!

— Маите вярвали на обещанието му, наречете го легенда, ако щете — продължи археологът и засенчил очи с ръка, се загледа далеч към хоризонта. — Затова поставили постоянни постове на източното крайбрежие, които ден и нощ чакали знак от Кукулкан. И когато една слънчева утрин се появили испанците на галеоните, с блестящите си брони, маите решили, че Кукулкан се е върнал при тях.

— Хора в блестящи брони — ето ти космонавти! — не се сдържа агентът.

— Слушай, Мълдър, ти си мисли каквото искаш — скастри го Скъли. — Зная от опит, че е безполезно да те разубеждавам, но работата ни чака: става дума за безследно изчезнали археолози, забрави ли? Какво общо имат боговете и древните астронавти с нашия случай? Кажи ми!

— О, нищо, Скъли, уверен съм, че нямат нищо общо — отвърна Мълдър, но тонът му говореше точно обратното. Продължи да се усмихва: — Нищо общо!