Кевин Андерсън
Руини (17)

17

Развалините на Кситаклан, неделя, 20.17 часа

Часове след зловещите вулканични трусове, земята се укроти. Серните зловония се бяха разнесли, във въздуха пак се носеха упойващите миризми на джунглата: ароматите на цветята, острите ухания на разлагаща се зеленина и на смолата на пукащите в лагерния огън съчки.

Фернандо Агилар се приближи до другите трима, ухилен, понесъл в ръка голяма чанта с отворен капак.

— Донесъл съм ви вкусни неща, направо от горската кухня, вместо американските боклуци, които наричате храна. — Бръкна с ръка и извади шепа кълбовидни гъби, сякаш напръскани със сивкаво-зеленикава боя. Почисти попадналите между гъбите стръкчета трева, мъх и листа: — Като начало ще ги изпечем. Пръстите ще си оближете, като ги сготвим!

Червата на Мълдър къркореха от глад, но Скъли строго запита:

— Не са ли отровни?

— Та това е местният деликатес — възкликна Агилар и закима оживено. — Маите са ги използували за всичките си традиционни гозби.

Рубикън се пресегна и взе една от гъбите. Поднесе я към светлината на огъня. Сините му очи замигаха учудено, археологът сложи очилата върху запотения си нос.

— О, да, ял съм от този вид. Много са вкусни. — Набучи гъбата на едно клонче и я поднесе в огъня. Също като шишче на лагерен огън.

— Е, поне не е донесъл ларви от някоя буболечка — обади се Мълдър. Около огъня летяха рояци насекоми.

— Да, ларви! — Агилар плясна с ръце. — Естествено, мога да донеса колкото искате! Ами, че те са също деликатес. Но ако искате да си устроим истински пир, ще трябва да застрелям маймуна.

— Не, не, благодаря! — сопна се Скъли.

— Е, ще бъде малко по-различно от снощната вечеря — рече Мълдър.

Падна мрак — непрогледен, подтискащ. Огънят с пращящите в него дърва бе островче топла светлина в средата на площада в Кситаклан. При други обстоятелства Мълдър би предложил всички заедно да попеят някоя весела песен. Но не тук, не и сега.

В тъмата прелитаха прилепи, плъзгаха се безшумно из въздуха с особените си крясъци, недоловими за човешкото ухо, макар че Мълдър ги усещаше в пломбите на зъбите си. Наоколо в грациозни спирали се въртяха и големи нощни пеперуди като белезникави сенки на фона на мрака. По-далеч в джунглата присвяткаха отразяващи светлината очи на дебнещи хищници.

Скъли извади пръчката с гъбите от огъня, загледа димящите кълбета и бързо напъха едно в уста. Тъкмо щеше да похвали вкуса му, когато прилеп се впусна пред лицето й и хищно сграби една от едрите нощни пеперуди. Отлетя, преди тя да може да направи каквото и да е освен, стресната, да се дръпне рязко назад.

Мълдър повдигна въпроса за избягалите индианци. Дали щяха да се осмелят отново да се приближат до руините? Агилар изпръхтя презрително:

— Всички те са суеверни страхливци. Преклонението пред религията заглушава в тях гласа на здравия разум. Те си знаят само едно: че тук все още витаят духовете на прадедите им, принесени в жертва за омилостивяване на боговете. Да не говорим за присъствието на самите древни богове.

Рубикън се взря в мрака, заслушан в жуженето на насекомите, в песните на нощните птици, в звуците на вечната гонитба между хищник и плячка. Изглеждаше загрижен, заострените черти на тясното лице изпъкваха. Мълдър бе убеден, че старият археолог си представя дъщеря си, загубена нейде дълбоко в джунглата, сама, а около нея дебнещи ягуари и отровни змии… или пък кръвожадни иманяри.

Ослуша се изведнъж — стори му се, че сред дърветата нещо мърда. Високите тръстики се разлюляха, сякаш невидими същества се движеха из храсталака извън осветения от огъня периметър. Другите май не усетиха раздвижването.

— За един век нещата не са се променили чак толкова много — мърмореше археологът, а мислите му бяха нейде далече, далече. — Сега като си мисля за тукашната работа на Касандра и нейния екип, не мога да не си спомня за първите аматьори археолози в този район. На тях им се струпаха множество беди, каквито не биха могли да се случат на нас.

Рубикън намести очилата на носа. Хайде, рече си Мълдър, пак е време за спомени.

— Двамина от първите бели, които започнали да изследват руините на маите — Стивънс и Катъруд, били пътешественици ветерани. Смятали, че няма терен, който да им се опре, колкото и да е труден и насечен. Проучили книги за големи градове, загубени в джунглата — „безименни, разрушени и опустошени“ — това мисля бяха точните им думи… чел съм пътните им дневници.

— През 1839 година навлезли в джунглите на Хондурас. Дни наред с мъка си пробивали път и накрая стигнали до развалините на Копан. Намерили срутени сгради, каменни стълбища, полузаровени в зеленина. И двамата не познавали историята на маите. Питали кой е строителят на тези развалини, а местните индианци само свивали рамене.

— Посетили още няколко пъти Централна Америка — в различни пътешествия. Разгледали десетки разрушени градове. Заедно публикували книги за пътуванията, които се продавали като топъл хляб. Стивънс бил добър разказвач и публикувал дневниците си, а Катъруд — разкошните си илюстрации. Книгите им разбудили огромен интерес към археологията. Дали за добро, или лошо, Бог знае?

— Оттук нататък нещата потръгнали зле и за двамата, но особено за Катъруд. Сякаш проклятие надвиснало над него. Заболял от малария и непрекъснато страдал от пристъпите й. Окуцял от рани, които започнали само като ухапвания от комари, а после крайниците му се подули и инфектирали. Лявата му ръка почти се парализирала. Индианците го носили на носилки, не можел да ходи.

— Все пак в един момент се пооправил и се завърнал в Ню Йорк, където направил изложба на картините си. Тогава избухнал пожар и огънят погълнал една от най-интересните човешки експозиции — неговите рисунки и донесените от пътешествията невероятни древни антики.

Скъли поклати глава:

— Каква загуба!

Рубикън се взря в огъня:

— Години по-късно, когато Катъруд отново се завръщал в САЩ след поредната експедиция, корабът се сблъскал с друг съд и той се удавил. Лош късмет или проклятие на маите? Зависи на кое вярвате!

Клекнал малко по-настрана, Агилар дъвчеше нещо, което хрущеше в устата му доста необичайно. Мълдър се взря. Стори му се, че в устата на водача им изчезнаха мърдащи черни крака, а хрускането продължи.

— Интересна история, сеньор — обади се той — Проклятието, обаче, не е било достатъчно силно, та да спре потока от бели авантюристи като вас самия, нали?

— Или пък дъщеря ми — бързо отвърна Рубикън.

Скъли се изправи.

— Като че ли трябва да си лягаме, да поспим и починем — подкани тя. — И не започвайте да разказвате страшни истории, от които тръпки да ни побият!

— Добра идея — Рубикън прие поканата за сън. — Утре ще трябва да станем на разсъмване и да започнем най-щателно търсене.

Мълдър подхвърли:

— Май историята за младите влюбени ще трябва да дочака своя час.

* * *

Агентът се събуди около полунощ от шумолене: някой пълзеше! Близо, съвсем наблизо. Замига, после седна на постелята, заслуша се внимателно.

Със сигурност нещо се движеше отвън, по площада… може би голям хищник ги дебнеше, надявайки се на лесна плячка. Тънките стени на палатките не можеха да осигурят никаква защита.

Наведе се, отметна краищата на мрежата против комари и се пресегна да откопчее вратата на палатката. Платът прошумя и той замръзна, наострил уши. Този път, обаче, не чу никакъв шум.

Представи си някакво огромно месоядно чудовище от джунглата, праисторически звяр, загубен във времето, който души въздуха и се заглежда към мястото, откъдето идва шум. Преглътна и постепенно повдигна крайчеца на вратата, а после провря глава навън.

Светлата луна, наближаваща пълнолуние, тъкмо изгряваше като полуотворено око, разпилявайки бледите си лъчи по върховете на дърветата, а дебели облаци се опитваха да забулят небето.

Палатките бяха разпънати близо до един от множеството възпоменателни стълбове, около който, досущ като свиреп пазач, се виеше пернат змей. Високата колона се бе навела леко, а сянката й се бе размила и сякаш разпиляна върху нагънатите от трусовете плочи на площада.

Отсреща — в джунглата — дърветата мълчаха, укротени. Клоните им приличаха на издигнати ръце на скелети. В този късен час, дори нощните създания се бяха спотаили в очакване.

Ето! Мълдър чу шума отново. Дали нещо не изсъска, или изтрака? Очите му пробягаха в мрака, опитаха се да открият източника, но нищо не се виждаше — само неподвижни сенки. Зачака с притаен дъх и удвоено внимание.

И тогава, точно когато се бе почти убедил, че всичко е просто игра на въображението му, Мълдър зърна гърчеща се светкавица, нещо виещо се на лунната светлина по края на джунглата.

Изви глава, опитваше се да види по-ясно на несигурната светлина. Сред високите сплетени клони на дърветата и провисналите лиани съзря голямо змиевидно тяло, което се извиваше, пълзеше и се плъзгаше нагоре и надолу — из храсталака — с невероятна лекота, безшумно, дебнещо.

Агентът ахна и нещото се обърна към него. Очите му блеснаха, в тях гореше огън! Заблещукаха и големи, невъзможно големи люспи, като пера и същевременно не бяха пера, като огледални пластини, застъпващи краищата си и закачени върху плат, отразяващи лунния лик в десетки, не стотици, ослепителни образи, обърнати към него.

После само с една могъща извивка, за част от секундата, гъвкавото тяло изчезна в среднощните сенки. Мълдър не видя нищо повече, макар че остана още дълго, взрян към посоката, където се бе появило онова нещо. По едно време му се счу, че клон изпращя нейде в мрака на джунглата, но причината би могла да бъде друга.

Накрая се успокои — провря се отново в палатката, спусна мрежата и започна да напряга памет, за да възстанови образа в съзнанието си максимално точно. Непременно трябваше да разбере какво точно бе видял. Ако изобщо бе видял нещо!?

Дълго време, много дълго, сънят не пожела да го споходи.