Кевин Андерсън
Руини (16)

16

Домът на Петер Гробе, Кинтана Роо, неделя, 16.30 часа

Карлос Барехо стоеше пред портата на подобния на замък дом на Петер Гробе. Бе свалил фуражка и чакаше охраната да се свърже по телефона с господаря. С месестата длан на дясната ръка полицаят приглаждаше изтънялата черна коса, поглаждаше мустаци. Чувствуваше се като просяк на прага на могъщ повелител, но трябваше да преглътне гордостта си. Какво не прави човек за свободата на родната земя.

В ожулена кожена чанта носеше внимателно увити късове нефритени предмети от старите маи, древни антики, задигнати от по-малките храмове на Кситаклан. Досега не се бе опитвал самостоятелно да продава вещи с историческа стойност и не знаеше каква цена да поиска за нефритените произведения… но парите му бяха нужни. Движението за освобождение Кинтана Роо имаше нужда от оръжия и боеприпаси.

Предишната седмица помощникът на Агилар — Пепе Канцелария не се завърна от задачата си. Този жилест малчо маи бе изоставил и майка си, и сестрите си. Сигурно бе забягнал нанякъде, без да им донесе поръчаните съкровища от Кситаклан. Барехо не можеше да чака повече. Затова бе извадил скритите си запаси, решен да направи каквото може с тях.

Фернандо Викторио Агилар бе най-вещ в продажбата и избора на клиенти, но Агилар не продаваше предмети на изкуството достатъчно често за нуждите на Барехо. А сега той имаше истинска нужда. Освен това със скорошната смърт — каква ти смърт, абсолютно изтриване от лицето на земята! — на Ксавиер Салида и цялото му имущество, Барехо трябваше да търси нови клиенти. Дори и ако това означаваше да си ги „обработва“ сам.

Пазачът окачи черната слушалка и изръмжа нещо, но махна резето от подсилената със стоманени шини дървена врата в масивните каменни стени пред дома на Гробе. Истинска крепост бе този дом, по-голяма и от най-грамадната развалина на маите в джунглите.

— Господарят Гробе ще ти отдели само петнадесет минути — избоботи охраната. — И аз трябва да те придружа.

Барехо се прокашля и кимна:

— Благодаря. — Изтръска бялата си униформа с потна ръка и не се осмели да постави фуражката. Ужасна ирония на съдбата: той — човекът, който отговаря за реда и закона в щата Кинтана Роо — да чака на милост и снизхождение от един наркобарон. Но такъв си бе мексиканският закон — поощряваше корупцията.

Барехо обаче добре разбираше игрите, които трябваше да играе, за да постигне главната си цел. Потомците на маите имаха дълга памет. Векове бяха чакали да дойде свободата, за да върнат златния век на предците си.

Свобода и независимост! Народът на Кинтана Роо щеше да му бъде благодарен за стореното, веднъж хаосът, кръвопролитията и политическият сблъсък да останат в миналото. Беше сигурен в това. В крайна сметка не бе ли убит един на всеки осем негови сънародници през Великата мексиканска революция от 1910 година? Тези мъченици бяха платили цената на свободата и тя бе много висока!

Пазачът затръшна тежката врата зад гърба им, а ехото изтрещя като оръдеен изстрел над околността.

Отвътре цитаделата на Гробе имаше далеч по-импозантен, германски вид, макар че миришеше на дървен дим от зле вентилираните огнища. Миришеше и плесента в цепнатините между каменните блокове. От тавана тихо пърпореха големи вентилатори. Ниските арки в залите и тесните прозорци не допускаха много светлина. Все пак тънки струйки следобедно слънце играеха върху провисналите по стените избледнели гоблени. Беше влажно, въздухът бе лепкав, студен като в гробница, може би заради силната климатична инсталация.

Барехо гледаше право напред, но усещаше охраната до себе си с автоматичната карабина на рамо. Онзи белгиец вероятно се страхува от сянката си, същински параноик. Но имаше защо, тъй като съперниците наркобарони се избиваха едни друг като пилци. И толкова често, че полицаите на Барехо дори нямаха време да разследват докрай поредното престъпление.

За негово учудване охраната му остави полицейския револвер, който висеше в кобур на колана. Това не бе доверие, а високо самочувствие, мислеше Барехо: пазачът се смята за много печен и бърз. Уверен е, че с автоматичен огън ще повали Барехо, преди още последният да е извадил револвера. Полицаят се надяваше да не става нужда да проверява възможностите му.

Вървеше с фуражката под мишница, понесъл с другата ръка чантата с антиките, питайки се дали петнадесетминутната аудиенция бе започнала да тече от момента на влизането или ще има цялото време на разположение, след като се срещне лице в лице с наркобарона.

Въоръжената охрана го преведе през стената на главната крепост: после стигнаха до нещо като засенчен чердак. Всъщност това бе елегантен вътрешен двор, в който имаше и басейн джакузи с формата на бъбрек. Виждаха се и няколко врати, може би към сауна, а може би към баня с душ?

Петер Гробе бе сам, седнал на сгъваем стол с брезентова седалка. Изглежда му допадаше усамотението, заслушал се бе в приятните шумове на джунглата отвън. Нямаше музика, както и нищо друго, което да отвлича вниманието му.

Седеше до входа на двора, като че очакваше да бъде забелязан веднага. До стола му имаше кръгла стъклена масичка, върху нея черен телефонен апарат. Имаше и висока прозрачна кана с бледозеленикава течност, която изглеждаше привлекателно изстудена и освежителна. Вътре плаваха резенчета лимон, съдът лъщеше изпотен. По прозорците висяха мрежи против комари, досущ като големи найлонови паяжини. Същите мрежи бяха поставени и на рамки над столовете и над една висяща на вериги люлка.

Самият Гробе, слаб и приличен на плашило, седеше под същата мрежа, увит с нея като пашкул. Държеше дълго черно цигаре с димяща цигара. От нея тежко ухаеше на карамфил. Всмукна дълбоко, продължително и издуха синкав дим. Ръката му се изплъзна изпод мрежата и се протегна към масата. Наля си от каната; в чашата потече тънка струйка лимонада. Уви скелетоподобни пръсти около нея и тя изчезна под мрежата.

Нетърпелив до припадък, Барехо прочисти гърло и това му спечели остър поглед от охраната.

Петер Гробе въздъхна и излезе от унеса си. Надигна лице, слабо до смърт, с дълбоки, изрязани бръчки. Шоколадово кестенявата му коса, посребрена на слепоочията, бе грижливо сресана. На челото и бузите изпъкваха дребни капчици пот. Май му беше неудобно — изглеждаше като залепнал в торбестия си, кремав памучен костюм.

— Е, сеньор Барехо? — обади се той. — Петнадесетте ви минути текат. Какво желаете да обсъдите с мен? — Гласът му бе тих, в него звучеше търпение и твърдост. Барехо предварително знаеше, че белгиецът отлично и без никакъв акцент говори английски и испански. Умение, което не притежаваха дори много дипломати.

— Донесъл съм някои неща, които могат да заинтересуват Ваше Превъзходителство — отвърна Барехо. Пое дълбоко въздух, изду и без това широката си гръд и пристъпи напред. Имаше още една ниска масичка. Върху нея положи полицейската шапка и чантата. Охраната замръзна, подушиха възможно предателство! Карабината подскочи в ръцете му и дулото й зейна, насочено към полицая.

— Не преигравай, Хуан! — Гробе дори не погледна към телохранителя. — Нека безпристрастно отсъдим какво е довело тук нашия приятел, полицейския началник.

— Нося нефритени скулптури, Ваше Превъзходителство — веднага откликна Барехо. — Безценни артефакти на маите. Ако се съгласите да ги купите, те никога няма да се затрият в някой музей, където ще ги гледа широката публика, а истинската им стойност ще бъде погубена.

Полицаят отвори чантата и извади донесените от Кситаклан скулптури.

— Ако пожелаете, те ще станат Ваши и Вие ще им се любувате насаме, по своя воля.

Най-често срещаният мотив по статуетките беше пернатият змей — онези вече известни забавни форми на влечуго с пера, дълги зъби и кръгли интелигентни очи. Легендарните същества, боготворени от маите в отдавна забравени времена.

Гробе се наведе напред и допря изпито лице до самата мрежа. Загаси цигарата, издуха дима. Сега вече, наред с плътния карамфилов аромат Барехо можа да долови и друга остра, макар и сладникава миризма — много подобна на тази на марихуаната.

— И какво ви кара да си мислите, че аз съм дори малко заинтересован от покупката на контрабандни антики, господин полицейски началник Барехо? — отчетливо издума Гробе. — Това да не би да е… операция под прикритие, ужилване, както казват американците? Да не се опитвате да ме въвлечете в незаконно действие, за да можете да ме арестувате на местопрестъплението?

Барехо отстъпи крачка назад, ужасен.

— Та това би било най-голямата глупост от моя страна, Ваша светлост Гробе — изохка той.

— Вярно — съгласи се белгиецът. — Точно това би било.

Барехо заяви:

— Щатът Кинтана Роо съществува на базата на различни нива и нюанси на властта. Отлично зная своето място в това общество, Ваше Превъзходителство, зная и Вашето. Никога не бих опитал да направя нещо толкова глупаво.

Преглътна и продължи:

— Ако може да добавя нещо — вече видяхме резултатите от дързостта на някои хора да Ви се противопоставят, Ваше Превъзходителство. Самият аз посетих развалините на вилата на Ксавиер Салида. Неразбираемо е за мен какво точно сте направили, за да го накажете, но авторитетът на върховната Ви власт е абсолютен ясен и аз нямам никакво намерение да заставам на пътя Ви.

При тези думи Гробе се изсмя. Смехът му бе продължителна серия сухи задавени кикотения, които погрешно можеха да бъдат взети за кашлица.

— Доволен съм, че имате такъв голям страх от мен, сеньор Барехо. Вярно е, че… сблъсъците между мен и Ксавиер Салида се бяха умножили през последните няколко седмици. Но ви уверявам, че нямам нищо общо с разрушението на дома му. Чистосърдечно признавам, че бих желал да мога да предизвиквам подобно нещо. Защото тогава всичките ми съперници щяха да се страхуват от мен, както и вие се страхувате.

Барехо едвам не залитна от тази новина. След като не бе Гробе, кой тогава бе унищожил Салида? Кой притежаваше такава сила в Мексико? Може би Гробе спестяваше истината?

Белгиецът продължи:

— Беше ми донесено, че вие и онзи паразит Фернандо Агилар сте продавали предмети и на Салида — древни предмети на маите от новооткрит обект на име… — Гробе потупа устни с пръст, напрягайки се да си спомни името. — … Кситаклан. Да, мисля, че това бе името. Мнозина от моите индиански слуги, включително и нашият приятел Хуан — метна поглед през рамо към неподвижно застаналия пазач, който все още държеше карабината си насочена — вярват, че тези неща са свещени и не бива да напускат мястото, където са оставени да почиват вовеки веков. Боговете са разгневени и ще изискват своето отмъщение. Ксавиер Салида вече си е платил за безумието да краде от антиките. Мисля си, че тези нефритени предмети, които възнамерявате да ми продадете, са взети от същото място в Кситаклан, нали? Сеньор Барехо, нямам никакво желание да си навличам гнева на древните богове.

Барехо се изсмя насила и запристъпва неспокойно, като подмяташе в ръка една от нефритените фигурки. Мозъкът му заработи на бързи обороти: какъв нов подход да опита, че да не провали преговорите?

Налагаше му се да продаде нещо. Парите му трябваха на всяка цена. Вече бе дарил на каузата всичко, което можеше да отделя от заплатата си. Но бе трудно да работи като полицейски началник и да крие истинското си призвание — борбата за независимостта на Кинтана Роо.

Виждаше му се напълно естествено да използва за тази цел неща, свързани с бившата слава на народа Майа, народ, който бе създал истинска цивилизация в този край на Юкатан. Неговите ценности щяха в крайна сметка да финансират борбата за свобода, да помогнат на Барехо и неговата група революционери да победят в името на независимостта на земята си. Да победят в борбата срещу корумпираното, пропаднало централно правителство на Мексико. Само да успеят. Тогава Либерасион Кинтана Роо щеше да създаде нова родина, където славата на загиналия народ Майа щеше да изгрее отново.

— Сигурно се шегувате, Ваше Превъзходителство — внимателно заговори той. — Та това е суеверие! Изтънчен европеец като Вас да вярва на древни проклятия? — Повдигна черни вежди. Дебелите мустаци се закривиха и почти се допряха до носа му.

Гробе отпи търпеливо глътка лимонада, погледна часовника си и въздъхна дълбоко преди да отговори:

— Собствените ми чувства са без значение, сеньор полицейски началник Барехо. Местните хора вярват в проклятието, не мога да ги накарам да работят за мен. Нещата са прости. Собствените ми слуги се страхуват. Бягат нощем и имам ужасни затруднения да си търся нови на тяхното място. Качеството на живота ми страда, разбирате ли?

Потупа ръба на стола с празното цигаре.

— Харесва ми да живея както си искам, без усложнения. Дори не желая и да се замислям върху възможността, че някои следовници на древната религия на маите могат да се опитат да ми отмъщават, ако аз започна да събирам техните предмети.

Гробе се наведе напред и подаде изпитото си, набръчкано лице от мрежата. Кафявите му очи се впиха в Барехо:

— С парите, които имам, мога да си инсталирам необходимата защита срещу съперниците — производители на наркотици. Но малцина могат да ме опазят от готов да умре религиозен фанатик.

Отново се оттегли в мрежата и пак погледна часовника:

— Времето ви свърши, сеньор Барехо. Съжалявам, че не успяхме да отговорим на нуждите ви.

Полицаят реши, че по-нататъшни преговори не го устройват: щяха да звучат като хленч. Прибра предметите в чантата и затвори капака. Постави шапката си и с наведени рамене се отправи към вратата, която щеше да го изведе от тази крепост.

Наркобаронът викна след него:

— Сеньор Барехо, почакайте за миг.

Барехо се обърна рязко, сърцето му затупа бързо. В него се събуди надежда, че Гробе просто го е разигравал, за да свали цената. Обаче белгиецът имаше предвид друго:

— Нека да ви предложа нещо по-различно, което е също ценно. Не се интересувам от вашите антики, но ще ви дам безплатна информация, поне засега. Ще разчитам, че ще си спомните за мен, ако се появи някой проблем и тогава ще можете да се реванширате.

— И какво е то, Ваше Превъзходителство? — напрегна уши Барехо.

Белгиецът измъкна фаса от цигарето, бръкна в джоба на костюма и извади тъмнокафява кутия. От нея си взе нова цигара. Запали я, но изчака малко да се разгори и тогава заговори пак:

— От международни източници научих, че екип военни от САЩ идват тайно, за да проникнат в Кинтана Роо. Мисията е от типа „Да се намери и унищожи!“ Тези командоси имат заповед да търсят склад с оръжие или военна крепост дълбоко в джунглата. Знаете ли за това? Дали има нещо общо с революционната партизанска групировка, известна като Либерасион Кинтана Роо, а? — Усмихна се леко. — Тъй като сте полицейският началник по тези места, помислих, че това може би ви интересува.

Барехо замръзна, лицето му побеля. Коремът го сви, сякаш ледена буца го загложди отвътре. Усети безпокойство, което постепеннно се превърна в кипяща ярост, а тя сякаш се разля по жилите му. — Американски военни пристигат тук тайно? Как се осмеляват!

— Екипът ще кацне отвъд границата, в Белиз, доколкото зная. С малко душене тук и там предполагам, че ще се доберете до по-подробна информация.

— Благодаря Ви — издума Барехо замаяно, задавено. — Благодаря Ви, Ваше Превъзходителство.

Бе почти забравил за нефритените фигури и пристъпвайки тежко с изтръпнала ръка и чантата в нея, Барехо се затътри след охраната по стъпалата и навън.

Мислеше усилено, пренебрегнал тревогите, спешната нужда от пари и продажбата на антики. Питаше се какво ли бяха открили американските военни и какво се канеха да направят? Дали бяха застрашени собствените му планове за независимост?