Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Досиетата X (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ruins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Niky(2011)
Корекция и форматиране
Ripcho(2012)

Издание:

Кевин Андерсън

Досиета Х: „Руини“

Превод от английски — Светлозар Николов

Редактор — Светлозар Бахчеванов

Художник на корица — Николай Кондев

ИК „Вадис“

История

  1. —Добавяне

14

Развалините на Кситаклан, неделя, 16.23 часа

Неочаквано индианските водачи забърбориха нещо помежду си. Бързо и тихо — на собствения си език. Развълнувани ли бяха, неспокойни ли? — Скъли не бе сигурна кое от двете. През последните два дена бе съсредоточавала цялата си енергия върху усилията да се движи напред, крачка по крачка, все по-навътре и навътре в джунглата. Все по-далеч и по-далеч от цивилизацията, удобствата и сигурността.

Фернандо Агилар забърза. Разтвори стръковете тръстика с ръце и посочи:

— Елате, бързо елате, amigos! — Облегна се доволно на високия ствол на тъй нареченото копринено дърво и гордо размаха ръка: — Вижте, Кситаклан!

Изпотен, изнемогващ, Мълдър застана до Скъли, очите му пламнали, любопитни. Владимир Рубикън се устреми напред с подновена енергия, като спортист — на старт.

Скъли пое дъх, засенчи очи с ръка и се загледа към рушащия се древен град. Възможно ли бе той да е отнел живота на Касандра Рубикън и нейните колеги? Небето над тях се забули в сиви облаци. Мястото стана хладно и мрачно, но порутените сгради гордо се извисяваха с едрите си.

Не бе трудно да се види, че пред тях стои сянката на огромен, величествен в миналото, древен град. Жилави фиданки бяха избили между големи плочи, с които бе покрит широкият площад пред тях. Сред всичко останало доминираше висока стъпалообразна пирамида, обрасла с лиани и друга растителност. Наоколо лежаха, повалени, по-малки храмове и гробници, възпоменателни стълбове, покрити с изящно изработени надписи. Всички те се бяха оказали слаби пред могъществото на времето и природните сили. Тук-там сред килима от мъх и храсти прозираха любопитно преплетени йероглифни надписи.

— Това е зашеметяващо, удивително! — възкликна Рубикън, който се промъкна напред, заобикаляйки Агилар. Археологът стъпи на широкия площад, като поглаждаше пожълтялата си брадица. — Само вижте мащабите на това място! Представете си колко много хора са идвали тук! — Обърна се към Мълдър и Скъли, гореше от желание да започне лекция.

— Обикновеното земеделие на маите едва ли е могло да поддържа огромен център с безбройно население като този тук. Повечето важни градове като Тикал или Чичен Итца са били населявани вероятно само по време на религиозни празници и церемонии, игри с топка и сезонни жертвоприношения. През останалата част на годината хората са се оттегляли от тях и са ги оставяли на джунглата, до следващия празник.

— Значи нещо като олимпийско село — пошегува се Мълдър. Заедно със Скъли пристъпиха напред, за да застанат до стария археолог. Местните хора обаче се дърпаха назад и бързо дърдореха на Агилар нещо на техния си диалект.

— Споменахте игри с топка, доктор Рубикън, нали? — запита Скъли. — Имате предвид спортове, играни пред публика ли?

— Ето там, струва ми се, е бил техният стадион — посочи археологът през площада към голяма, издълбана в земята площ, чиито стени бяха облечени в резбовани тухли. — Майте са играли, нещо средно между футбол и баскетбол. Удряли са твърда гумена топка с бедра, хълбоци, рамена — не било разрешено да я пипат с ръка. Целта била да я прекарат през поставен на стена изправен каменен пръстен.

— Скандирания, знаменца и прочие, а? — засмя се Мълдър.

— Загубилите състезанието били принасяни в жертва на боговете — продължи Рубикън. — Отсичали им главите, изваждали им сърцата, а кръвта им изтичала по земята.

— Значи не ли е било само въпрос на чест да стигнеш до плейофите — изкоментира Мълдър.

Но Рубикън не чу тези думи. Той закрачи напред, обръщайки се наляво и надясно, а по лицето му се появи дълбока загриженост. Потегли козята си брадичка и на бузата му останаха отпечатъци от изкаляните пръсти.

— Не виждам следи нито от Касандра, нито от колегите и. Няма нищо, което да подсказва амбициозни разкопки. — Археологът се огледа, сякаш очакваше отговор, но джунглата мълчеше, огромна, потискаща. — Изглежда трябва да се откажа от надеждата, че проблемът е толкова безобиден, като например повредена радиостанция.

Скъли му показа места, където бяха изсечени храсти и дървета. Съвсем наблизо стоеше внушителна купчина полуизгорени отсечени клони, лиани, изкоренени бурени. Сякаш изчезналите археолози бяха искали да унищожат боклука… или пък да изпратят отчаян зов за помощ.

— Били са тук съвсем наскоро — посочи Скъли. — Предполагам, че само за месец джунглата ще покрие всички следи от работа. Новата растителност ще заличи всичко.

Ухилен, Агилар им подхвърли: — Може да са се загубили в джунглата. Възможно е да са ги изяли ягуари?

— Не виждам с нещо да помагате — хладно го сряза Скъли.

— О, екипът на Касандра е съставен от хора, които не биха действали толкова наивно… — Рубикън убеждаваше самия себе си. — Отдавна минаха времената, когато аматьори археолози се подиграваха със сериозната работа. Днес професионалистите работят внимателно, отместват камък по камък, вглеждат се във всяка дребна подробност.

Сините очи примигаха и се взряха в обрулените от времето каменни старини.

— Някои от най-големите аматьори си мислеха, че служат на историята. Те разчистваха с лопати всичко срутено на земята и заедно с боклуците изхвърляха блокове с барелефи, безценни йероглифни надписи и разчупени късове от глинени и други съдове. Сега всичко се преглежда късче по късче. Наричаме купищата отломки СГЗ — професионално съкращение за „Само Господ знае“, защото само Всевишният може да каже какво ще излезе от тях.

Пристъпваха внимателно, на пръсти и шепнеха, сякаш се страхуваха, че ще нарушат вековния покой на древните духове на Кситаклан. Рязани на плочи варовикови блокове са оформяли на времето гладкия паваж на площада, но сега бяха наклонени, изкривени и между тях бе избуяла растителност.

— Разбирам защо Касандра бе толкова развълнувана от тукашните находки — с пресипнал, дрезгав глас издума Рубикън. — За истинския археолог те са като сбъдната мечта: представени са всички етапи в историята на маите. Навсякъде ви очаква ново откритие. Нищо от тукашните предмети не е описано досега: нещата, върху което стъпваме, йероглифите, които изобилствуват наоколо. Всяка новооткрита реликва може да се окаже ключ за пълното разгадаване писмеността на маите или пък да ни обясни защо този велик народ е изоставил градовете си и е загинал. Е, ако не позволим на разни мародери да изнесат ценностите оттук като сувенири, преди науката да си е свършила работата.

Живото въображение на Скъли сякаш повдигаше зеления килим на растителността, за да надникне под него върху загадъчните старини. Малцина външни хора бяха виждали мястото или пък знаеха за съществуването му — Кситаклан трябва да е бил чутовен град!

Забити като колони на портал, два внушителни на вид възпоменателни стълба предлагаха рядка гледка: редици неразбираемо йероглифно писмо и календарни символи, а около всеки обелиск се виеше голяма, навита на спирала змия с настръхнали пера. Скъли си спомни казаното за изобразения върху нефритения артефакт пернат змей, показан й от Мълдър във Вашингтон.

— Предполага се, че това същество е свързано с Кукулкан, нали? — Скъли посочи скулптурната фигура. — Пернатият змей?

Рубикън се вгледа в колоната, намести очилата си на носа, а верижката иззвънтя на врата му:

— Да, и тук е представен особено живописно. Този изглежда по-голям и по-страховит, толкова реалистичен, колкото и статуите на ягуарите в моя музей във Вашингтон. Хм, и не прилича на стилизираните йероглифи и символични рисунки, които обикновено срещаме по възпоменателните плочи и стълбове на маите. Много интересно.

— Скулптура, почерпена от живота — добави Мълдър.

Скъли го изгледа особено, а той само й се усмихна в отговор.

— Следобедната светлина вече намалява — обади се Агилар. — Може би е най-добре да огледаме бързо целия обект и после да направим лагера, а? Утре можете да започнете истинската си работа.

— Добра идея — съгласи се Рубикън. Изглежда се разкъсваше между разочарованието, че не е заварил дъщеря си жива и здрава… и другата си голяма любов — проучването на тези чудесни и неизвестни досега за науката находки.

— Истински празник е да намериш такъв обект, преди туристите да са го съсипали. И най-прочутите руини са били опошлявани от хиляди посетители, които не знаят нищо за човешката история и отиват там само защото някаква брошурка с цветни фотографии ги кани да го направят. — Постави ръце на хълбоци. — Започнат ли някъде нови разкопки, все се намира някой да направи беля, и то в най-скоро време.

Четиримата пресякоха площада покрай игрището, а след това заобиколиха импозантната централна пирамида. Растителността бе изчистена и от двете й страни. Скъли веднага забеляза тъмния и тесен вход в подножието на грамадата, отворен със сила от екипа на Касандра. Това бе вратата, водеща към мрачните катакомби в утробата на древната монолитна сграда.

— Струва ми се, че някой вече е започнал изследванията — обади се агентката.

Мълдър ги задмина, заобиколи стената и след малко ги повика. Скъли го намери на ръба на цилиндричен кладенец с диаметър поне девет метра, издълбан дълбоко във варовика, сякаш пробит с гигантски свредла.

— Кенот — каза Рубикън. — Свещен кладенец. Извънредно дълбоко пропадане на варовика. Има ги доста из полуостров Юкатан. Това дава поне едно обяснение защо Кситаклан е построен именно на това място.

Скъли се изкачи на полуразрушена платформа, която изглежда бе служила като подвижен мост над дълбоката яма. Стояха на ръба й и Скъли се вгледа в тъмнозелената вода с огледална повърхност. Изглеждаше бездънна. Оцветени неравности изпъкваха по вътрешните стени и силно наподобяваха извивките на бургия. Мълдър хвърли камъче във водата и се загледа в появилите се концентрични кръгове.

— Тези естествени ями били считани за свещени, защото се предполагало, че боговете изпращат водата от земните недра — обясни отново Рубикън. — Кладенецът със сигурност съдържа истинско съкровище от реликви и кости.

— Кости ли? — не чу Скъли. — От паднали вътре хора?

— Хм, не точно… От хвърлените жертви — обясни Рубикън. — Кенотите са кладенци за жертвоприношения. В онези времена вероятно пребивали жертвите до смърт с тояги или просто ги завързвали, закачвали им тежести и ги пускали вътре, за да потънат.

— В други случаи, при специалните жертвоприношения, жертвата, обикновено мъж, била избирана година напред. Разрешавали му да живее в удоволствия, да си угажда във всичко, да разполага с хубави дрехи и много жени и така до деня, когато го упойвали и го отвеждали на ръба на кенота, после го хвърляли в свещените му води.

— Имах впечатлението, че маите са били мирен народ — каза Скъли.

— Това е остаряла теза. Лансирана от археолог, който се възхищавал от маите и затова преиначавал фактите и откритията си. Така омаловажавал кръвопролитията, които въпреки това са очевидни и в писанията, и в скулптурите.

— Археологически фалшификатор, значи — подхвърли Мълдър.

— Културата на маите била свързана с голямо насилие и проливане на кръв, особено в по-късните периоди, поради влиянието на толтеките. Те вярвали в собственото си осакатяване, считали за красиво да си отрежеш пръст на ръката или крака на ритуални церемонии.

— Най-кръвожадният култ е свързан с бога Тлалок. В навечерието на големите празници неговите жреци увещавали майки с малки деца да им ги продадат. На специални церемонии сварявали децата живи, а после ги изяждали по най-зрелищен начин. Жреците се радвали особено много, ако децата пищят или плачат по време на мъченията. Считали сълзите за предвестник на обилни дъждове през следващата година.

Скъли потрепера и както бе на ръба на кладенеца се взря в мрачната вода отдолу. Какви ли жестоки тайни криеше тази бездънна черна дупка?

— Уверен съм, че вече никой не практикува подобна религия — продължи Рубикън, сякаш да я успокои, и избърса ръце в панталона. — Няма защо да се тревожите сега. Убеден съм, че историята, която ви разказах, няма нищо общо с всичките слухове за безследно изчезнали хора и така нататък… или пък с Касандра.

Скъли кимна с безизразно лице. Какво да кажат за самите себе си? Вече на два дни път от най-близкото шосе, изолирани, до древни руини, където маите принасяли на кръвожадните си богове безбройни човешки жертви. Място, където неотдавна изчезва цял екип американски археолози.

Ами да, помисли си тя. За какво толкова да се тревожи…