Кевин Андерсън
Руини (13)

13

Пентагонът, Арлингтън, Вирджиния, събота, 13.03 часа

Майор Уилис Джейкс крачеше отмерено по коридора в източното крило на Пентагона. По навик се оглеждаше. Така винаги запомняше пътя, за да може при всякакви обстоятелства безпрепятствено да се завърне в началния пункт.

В друга обстановка, нормална за обичайните му действия, би забелязал счупен клон, повалено дърво, изпъкнала скала, кладенец или овраг, където и да го отведеше службата: било из голите плата на Афганистан; било в блатата на Югоизточна Азия, гнезда на люта треска; било пък на тайна мисия на кюрдска територия в северните планини на Ирак. Днес обаче не носеше камуфлажния костюм, нито пък специалното облекло с десетки джобове, натъпкани с миниатюризирани оръжия и специализирана екипировка. Днес майор Джейкс се бе издокарал в най-тържествената си официална униформа, току-що изгладена.

Въпреки предимствата на цивилизацията, той не се чувствуваше по-удобно, когато бе облечен по този начин.

Коридорите и залите на Пентагона бяха истинско предизвикателство, не по-лесно за разгадаване от дивата пустош на планински район. Главно защото всеки коридор в лабиринтоподобната главна квартира бе като близнак на предхождащия го и труден за запомняне. Геометричната форма на гигантската сграда лесно заблуждава непосветения, който губи ориентация и може да сбърка пътя. Човек може да влезе във врата, която му изглежда позната и да се озове… на паркинг, т.е. да се окаже съвсем на неподходящо място в огромната крепост.

Все пак майорът в никакъв случай не бе изправен пред непреодолима пречка от тактически характер. Той следеше поредицата врати на кабинети, повечето от които бяха затворени, вътрешното осветление загасено. В събота помещенията в Пентагона се затварят, цивилният и военният персонал отива по домовете си за уикенда. Обикновените служители имат четиридесет часова работна седмица. Те попълват необходимите формуляри, минават по задължителните служби за съответните подписи и печати и се прибират вкъщи.

За офицер от кариерата като майор Уилис Джейкс, цивилният часовник бе невалиден. Отивайки на работа, той не перфорираше карта нито на влизане, нито на излизане. Пристигаше тук, когато го повикат, за колкото е нужно: ден или година, когато и където службата имаше нужда от него. Получаваше отпуска и време за развлечения и почивка, ако обстоятелствата позволяваха. Самият той не желаеше друг живот.

Бе призован тук в събота за брифинг на високо равнище и този факт означаваше, че се подготвя важна мисия. Няма да мине много време и той ще се озове в някой затънтен край на света в изпълнение на задача. Служеше по правила и устав, в които се бе заклел, и без да задава въпроси, действаше по начини, отговорност за които родината му почти сигурно щеше да откаже да поеме.

Джейкс бе висок и сух, винаги гладко избръснат, кожата му бе с цвят на махагон, поради египетската кръв, която течеше в жилите му. Чертите му бяха ъгловати, твърди, семитски и вероятно никога нямаше да се закръглят или омекнат.

Джейкс следеше номерата, стигна до края на коридора и зави наляво. Една врата следваше друга, подобна на нея и така до поредната затъмнена стая. Анонимна, затворена, очевидно празна, както и другите преди нея. Майорът не се поколеба, нито пък провери номера за втори път. Просто усещаше, че това е мястото.

Коректно почука три пъти върху подсиленото с метална мрежа стъкло. На вратата пишеше: „А. Г. Пим — Доклади, Документация“. Джейкс се догаждаше, че едва ли други служители посещават през седмицата стаята на г-н Пим.

Вратата отвори мъж в тъмен костюм. Майорът пристъпи и влезе в затъмненото помещение. Изразът на лицето му остана студен, безизразен. Мозъкът му обаче заработи на супервисоки обороти, също като компютър затърси интересни детайли, интуитивно отчитайки възможни скрити заплахи.

— Представете се! — нареди мъжът в костюма. Безплътният глас дойде от сенките.

— Майор Уилис Джейкс — отвърна военният.

— Добре, майоре — отвърна човекът-сянка, но не помръдна. Една ръка се протегна сякаш от нищото, държеше сребрист ключ. — Използвайте това, за да отключите вратата в задната част на този кабинет. Вземете ключа и затворете след себе си. Вратата ще се заключи автоматично. Другите ви очакват. Брифингът започва след малко — нареди гласът.

Джейкс не благодари, просто изпълни указанията и отвори задната врата, за да попадне в полуосветена конферентна зала. Редици флуоресцентни лампи ту светваха, ту угасваха. На едната стена висеше бял прожекционен екран.

Трима души в костюми и с вратовръзки седяха на столове, четвърти нагласяше барабанното устройство на диапозитивен апарат. Майорът не познаваше никого, нито пък очакваше отново да ги срещне.

Един от тях, облечен в пепеляв на цвят костюм и очила с метални рамки, каза:

— Добре дошъл, майор Джейкс. Пристигате точно на време. Желаете ли кафе? — Посочи с ръка кана, поставена в задната част на залата.

— Не, сър — отвърна Джейкс.

Друг мъж с кафяво-червеникава връзка и гуша предложи:

— Имаме и кифлички, ако желаете?

— Не, благодаря Ви, сър.

— Добре, значи можем да започваме тогава. — Младият мъж при апарата включи прожектора. На екрана се появи ярък жълто-златист квадрат, нефокусиран.

Макар че любопитството не бе част от задълженията му, услужливата прецизна памет и изостреното внимание бяха изключително важни за работата на Джейкс.

Последният от четиримата, със стоманено сива коса и строго официална бяла риза, се бе облегнал удобно на стола си, поглаждаше сваленото кафяво сако, провисено на облегалката. — Покажете първият диапозитив — обади се той.

— Моля, майор Джейкс, внимавайте — това бе човекът с гушата — Всяка подробност може да се окаже фатално важна.

Образът на екрана, вече фокусиран, беше сателитна снимка на гъста джунгла. В средата на снимката се виждаше кръгла разчистена площ, а в нея зееше кратер с почти перфектна симетрия. Земята около него приличаше на шлака, лъскава, като разтопена, сякаш някой бе загасил гигантска цигара там.

— Това е било частно имение в Мексико. Имате ли някаква идея какво би могло да доведе до този резултат? — попита човекът с пепелявия костюм.

— Дърворезачка? — Джейкс употреби жаргонната дума за един бризантна бомба с голяма мощ. Беше ги използувал за бързо разчистване на хеликоптерни площадки в джунглата. Бомбата режеше дърветата като нож масло. — Или напалмов удар?

— Нито едното, нито другото — отговори мъжът с бялата коса. — Диаметърът е половин километър. Сеизмичните ни датчици отчетоха силен еднократен трус, а дистанционните детектори показаха значително покачване на остатъчната радиоактивност.

Майор Джейкс наостри уши:

— Намеквате, че това е резултат от ограничен ядрен удар?

— Не можем да измислим друго обяснение — въздъхна гушестият и позатегна вратовръзката. — Такъв прецизен резултат може да даде само тактическо ядрено оръжие, като например ядрен снаряд. Подобен тип артилерия бе неотдавна разработен от нашата страна и, предполагаме, от руснаците в края на студената война.

— Но кой би могъл да използува подобно оръжие в Централна Америка? И каква може да бъде причината за това?

Човекът с бялата коса, който изглежда бе шефът, скръсти пръсти на тила и се облегна на стола.

— В тази част на Юкатан съществува значително политическо напрежение. Имаме сведения за множество терористични актове, дребни сблъсъци с малки, но добре въоръжени групи сепаратисти. Обаче общото мнение е, че такива резултати са извън скромните им бойни възможности. Освен това в района има доста на брой съперничещи си наркобарони, чиято обичайна тактика е да елиминират конкуренцията силово — чрез убийства, бомби в кола и прочие.

— Това не е бомба в кола, сър — изтъкна майор Джейкс.

— Разбира се, че не е — намеси се мъжът в пепелявия костюм. — Покажете следващия диапозитив, моля.

Появилият се образ бе кадър от близо. Снимката бе направена от техника с много висока разделителна способност: виждаха се повалените дървета, почти съвършеният контур на кратера, сякаш бе паднал метеор, или огнено кълбо бе изпарило за секунда гората, превръщайки земята в стъклена маса. Вероятно източникът след това бе изчерпал силата си преди околната джунгла да се запали.

— Работната ни хипотеза е, че след разпадането на бившия Съветски съюз поне една или повече тактически ядрени бойни глави са изнесени от там. В хаоса, настъпил тогава, повечето от бившите социалистически републики имаха претенции върху натрупания от комунистическите правителства ядрен арсенал. Много от тези глави… изчезнаха. Ядрена артилерия се появи на черния пазар на международните терористи и всякакви други престъпници. Това е единственото предположение, за което се досещаме в нашия случай. Източникът може да е Куба, например, тя е срещу полуостров Юкатан, от другата страна на Карибско море. Оттам до наркобароните в този район на Мексико не е далеч.

— Значи подозирате, че това е само първият удар. Би могло да има и други?

— Възможно — каза мъжът в пепелявия костюм. — Ако има още такива оръжия.

Следващият диапозитив бе карта на Юкатан. Виждаха се щатите Кинтана Роо, Юкатан и Кампече, както и малките централноамерикански страни Белиз, Хондурас, Салвадор и Гватемала.

— Имаме нужда от вас. Ще подберете екип и ще заминете там, за да намерите източника на тези оръжия. Ще ги конфискувате или унищожите. Не можем да позволим ядрени терористи да правят каквото си щат, дори и ако само се избиват един друг.

Мъжът с гушестото лице се усмихна, дебелите гънки под челюстта му се разлюляха:

— Дават лош пример, а той е заразителен.

— Обичайните ми командоси? — кратко запита Джейкс.

— Каквото поискате е ваше, майоре — рече белокосият. — Уверени сме, че онова, което инвестираме във вашите усилия, ще се изплати до последния цент.

— Или до последния сентавос — засмя се операторът.

Останалите се направиха, че не са чули шегата.

— Предполагам, че става дума за тайно проникване и мисия от типа „Намери и унищожи!“, нали? Но как ще открия мишената? Има ли разузнавателни данни?

— Само сериозно подозрение — намеси се мъжът в пепелявия костюм. — Изглежда в една от най-изолираните части на Юкатан има военна база. Засякохме мощно предаване, зашифровано с неизвестни на нашите служби кодови схеми. Нещо повече — подобен код досега не е използван изобщо. Сигналът се появи съвсем неочаквано преди малко повече от седмица. Бе толкова мощен, че не бе възможно да се прикрие. Подозираме, че предавателят разкрива съществуването на тайна военна база някъде там.

— Да ми дадете по-конкретно местонахождение? — Майорът, се бе навел, а очите му изпиваха подробностите на картата.

Операторът показа следващия диапозитив: пак снимка с висока разделителна способност, върху която бе наложена карта с всички необходими линии и контури.

— Това очевидно е археологически обект. Изолирани в джунглата развалини от времето на маите. Когато сравнихме нашите данни с информация на Държавния департамент, оказа се, че в същата местност е безследно изчезнала група американски археолози — горе-долу по същото време, когато бе засечен сигналът. И само няколко дни преди експлозията.

— Подозираме, че противникът е установил тайна военна база в тези развалини. Съдбата на американските археолози, наши граждани, остава неизвестна, тъй като досега не е поискан откуп. Не са отправяни и заплахи за евентуални заложници. За целите на вашата мисия, обаче, те остават на заден план, ясно ли е, майоре?

— Тъй вярно — отвърна Джейкс. Присви очи и огледа отново маркировките около въпросния обект на картата. Не видя нищо, което да подсказва наличието на път в околностите му.

Операторът завъртя обектива и надписите на картата се фокусираха кристално ясно.

— Кситаклан — прочете майорът.

Е, не звучеше толкова зле, колкото мразовитите афганистански планини.