Кевин Андерсън
Руини (10)

10

Частната вила на Ксавиер Салида, Кинтана Роо, четвъртък, 22.17 часа

Огънят играеше в огнището и разливаше приятна топлина, поглъщайки ароматното дърво. То пращеше и изпускаше къдрави кълба ухаещ дим в големия салон на горния етаж. Ксавиер Салида стоеше пред камината със скръстени на гърба ръце, вдишаше дима на горящите дафинови и мускатови дънери, наслаждавайки се на лютивото ухание на съдържащите се в тях летливи ароматни масла. А те замайваха главата почти като наркотик.

Обърна се и отиде до термостата на стената. Намали климатика — искаше едновременно да се наслаждава на огъня и неговия аромат и да не страда от прекомерна жега. В този живот няма много неща, на чиито крайности човек да се радва едновременно. Салида обаче бе стигнал онова ниво на просперитет и могъщество, когато можеше да прави каквото си поиска.

Взе чугунения ръжен от поставката с инструменти. Дръжките им бяха от лъскав месинг. Сръга пламтящото дърво, като жадно наблюдаваше разлитащите се искри. Салида обичаше да си играе с огъня.

Отстъпи и се разходи из салона с ръжена в ръка, размахваше го, като че бе бастун. Любуваше се на собствените си движения, смяташе, че притежава грация — може би придобита в по-късни години, но тя пък щеше да остане до края на живота му. Образование, култура — та това бяха инвестиции, невидимо богатство, струващо далеч повече от разни цапаници и предмети на изкуството.

Сега реши да пусне стереоуредбата на стената и затова разлисти колекцията от стари и редки грамофонни плочи. Имаше албуми с най-добрата класическа музика, забележителни изпълнения, същинска милувка за ухото на познавача. Избра симфония от великия Салиери — така наричаха неизвестен композитор от осемнадесети век. Мистерията около него означаваше, че произведенията му трябва да са редки и следователно скъпи.

А когато дръзките, като че догонващи се трели на цигулките надвиха пукането на старата плоча, Салида се отправи към масата, извади тапата на поставената там бутилка и си наля поредна чаша червено мерло, реколта 1992 година. Бе достатъчно отлежало и пивко, смяташе той, не бе толкова младо колкото например бутилките каберне совиньон в избата. Бяха го уверили, че тази марка е от най-доброто калифорнийско грозде. Той обърна чашата към камината, разлюля я и огънят проблесна ласкаво през вкусната тъмночервена течност.

Излезе на открития балкон и дълбоко вдъхна влажния нощен въздух. Там висеше люлката. Тя навяваше мисли за по-безгрижни дни, спокойни следобеди… но само като си припомни колко натоварена бе последната седмица, потръпна. Хиляди и хиляди предизвикателства, кое от кое по-стресово. Но с всяко се бе справил най-решително.

Огледа неосветеното пространство около вилата. Там, в средата на огромния двор, се извисяваше монолитният силует на древния стълб. Звездна светлина играеше по контурите на този безценен монумент от времето на маите и Салида забеляза, че проклетият мъжки паун отново се бе настанил на върха му.

Глупав паун. Също като съперника му Петер Гробе, фукльо, жалък деребей, човек без абсолютно никакво значение… просто фигура от фона.

Салида направи няколко опита да отмъсти на този белгиец. Нужно бе да му се даде добър урок за наглото сваляне на един от личните му самолети. В отговор на предизвикателството Салида нареди на хората си да свалят една от машините на Гробе. Но това се оказа невъзможно.

Гробе бе засилил мерките за сигурност. Никъде в охраната на собствената му авиация нямаше слабо звено. И Салида реши да промени мишената на отмъщението. В избора нямаше много финес, но пък ударът бе напълно задоволителен: голям камион с горивно масло бе избухнал „в резултат на случаен инцидент“ в средата на едно от засетите с марихуана полета на Гробе. Пожарът и разяждащият дим бяха унищожили по-голямата част от реколтата там.

При този изравнен, според Салида, резултат, наркобаронът не желаеше конфликтът да ескалира до истинска война. Подозираше, че Гробе просто скучае и от време на време се нуждае от изпускане на малко па̀ра, та да облекчи напрежението. Стореното сторено.

Сега можеше да се поотпусне и да се наслаждава на живота, на културата, на по-изискани неща. Ксавиер Салида влезе обратно в салона за втората част на симфонията.

Отпи глътка от виното, млясна с устни, както бе забелязал, че правят познавачите, за да установят особеностите на дадена реколта. Така го бяха учили. Сетне помириса, за да усети букета; отново отпи, за да отсъди захарното съдържание; преглътна, за да оцени останалия в устата дъх.

Когато бе сам обаче, Салида си позволяваше да помечтае за старите дни. Тогава можеше да се отпусне с другари в местната кръчма, да пийне повечко текила, да се смее гръмогласно и да попее буйно в хор с другите. Това обаче бе минало… Сега бе могъщ господар.

Спря пред великолепната си лична колекция от старинни предмети. Там имаше находки от времето преди Колумб; всеки сериозен музей би се гордял с подобни придобивки. Но тези предмети никога нямаше да се появят на музейна витрина. Защото си бяха негови и само негови.

С удоволствие огледа деликатните и полупрозрачни нефритени скулптури, зеленикави на цвят. Наслади се на грацията на гърчещите се, неземни форми на пазителите на Кукулкан — пернатите змейове. Погали малката каменна фигура на великия бог на мъдростта. Салида събираше съдове и скулптури на всички централноамерикански нации: на толтеките, на олмеките, както и на маите, а по-късно и на ацтеките. Винаги препрочиташе гравираните надписи на всеки етикет, за да бъде сигурен, че помни всяко име, всеки детайл в най-малките му подробности. Така опресняваше паметта си. Не би било хубаво да се изложи в някой изискан разговор. Боже, да обърка собствените си неща! О, не!

Накрая, като момченце, което след коледната вечер с вълнение пристъпва към подаръците, Салида застана пред най-новата си придобивка. Удивителният, прозрачен като кристал предмет, който Агилар му бе донесъл от развалините на Кситаклан. Вече бе решил да го постави под стъклен похлупак. Щеше да го показва с гордост, но никой друг освен него нямаше да има правото да го пипа. Сто на сто бе много ценен.

Постави чашата вино до блестящия предмет, протегна пръсти с перфектен маникюр и нежно го докосна от двете страни. Повърхността бе гладка, хлъзгава и студена.

Не бе имал време да му се наслади през последните два дни поради главоболията, които му причини Гробе. Сега ще му се нарадва! Противникът му беше справедливо наказан, всички останали операции вървяха като по часовник, този миг бе предназначен за възхита пред прекрасното и странно произведение на маите. Загледа се в него, дивеше му се по детски. Погали йероглифите, красиво издълбани в твърдата като диамант повърхност. Докосна едно от квадратчетата и то се плъзна настрани, сякаш се движеше по намаслена повърхност.

Предметът избръмча.

Стреснат, Салида отскочи назад. Стори му се, че пръстите го парят. Събрал кураж, отново се наведе и докосна подобния на кутия предмет. Усети слаби вътрешни вибрации. Изглежда те постепенно набираха сила.

Салида се изкикоти от удивление. В същия миг усети някъде в тила си нещо като тънък пронизителен звук, но извън обхвата на нормалния човешки слух. Той наподобяваше пулсиращ шум. Напрегна се, но не долови нищо повече.

В двора расовите добермани нададоха протяжен вой, завиха в хор, залаяха, заквичаха. Пауните се разкрякаха и запищяха.

Салида бързо излезе на балкона и се огледа. Един от пазачите бе запалил мощния живачен фенер. Бяла светлина обливаше голяма част от територията отвън. Двамина други от охраната обикаляха сенките с насочено оръжие. Салида трескаво местеше поглед от една част на оградения двор към друга. Очакваше да види я ягуар, я оцелот, вероятно някой от нощните хищници бе прескочил високата ограда да похапне паунско месо. Кучетата продължаваха да лаят яростно, но Салида не забеляза нищо.

— Silencio! — изрева той в нощта и се прибра в салона. Само за да се стъписа още повече: древната прозрачна кутия светеше, сякаш гореше със сребрист блясък.

Наведе се над нея, слабото бръмчене се бе превърнало в ясно доловими вибрации. Подобните на диамант стени отчетливо пулсираха и трептяха. Лъскавата повърхност не бе вече ужасно студена, напротив — излъчваше топлина, от която кожата му настръхна, по цялото му тяло като разтопено масло се разля слънчево блаженство.

Салида напосоки натисна някои от йероглифите, опитвайки се да спре шумовете и движенията в кутията. Но вместо това, подобните на скъпоценни камъчета или кристали компоненти вътре в предмета сякаш оживяха!

Не може да бъде! Струваше му се невероятно: древните маи ли са направили такова чудо в зората на човешката цивилизация? Бяха строили примитивни машини със зъбчати колела и други механизми за календарите си, да… ала този предмет бе прекалено сложен дори и за съвременната техника; в него не се виждаха нито колела, нито лостове, нито бутони…

В самото сърце на кутията се появи светлина и започна да расте, студена и поразяващо ярка… като нажежен до бяло живак.

Салида отстъпи, вече изплашен. Какво, по дяволите, му бе донесъл Агилар? Какво бе направил самият той? Как да спре тази дяволия?

Отвън кучетата и пауните бяха напълно побеснели, сякаш някой ги дереше живи.

Светлината бе вече ослепителна, достигаше невъобразима сила. Последното нещо, което Салида усети, бе трептенето, превърнало се в неистово трополене, на чашата вино.

Тъмночервената течност завря!

Тогава светлината достигна критичната си точка и прескочи в друго ниво. Интензивността й се увеличи хилядократно. Излъчващата се топлина и енергия обгърнаха Салида така бързо, че той просто не успя дори да долови страхотната експлозия… нито пък да усети болка.