Димо Божков
Хищници и хищничество в животинския свят (6)

Хищници под закрилата на закона

В наши дни в различни страни по света голям брой хищни животни се намират под защитата на специални закони, постановления и разпоредби. Още през 1966 г. по инициатива на Международния съюз за опазване на природата и природните ресурси започва да излиза многотомна световна „Червена книга на фактите“, която скоро беше последвана от „Червена книга. Дивата природа в опасност“, излязла през 1969 г. По-късно бяха издадени Червени книги за заплашени от изчезване растения и животни в Европа, а такива книги бяха издадени и от отделни страни (виж 31). През 1985 г. излезе и „Червена книга на НР България“ в два тома, във втория са включени изчезнали, заплашени от изчезване и станали вече редки гръбначни животни от българската фауна. В световната Червена книга, както и в останалите Червени книги за животни, включително и в нашата, има немалък брой хищни животински видове. Този факт се обяснява главно със следните две причини: от една страна, това е все по-осъзнатата необходимост, че множеството животински (и растителни) видове се нуждаят от ефикасни мерки за защита, за да могат да оцелеят; от друга страна, това е споменатата вече промяна във възгледите на зоолозите върху хищничеството в природата въобще, която промяна беше широко популяризирана.

Нуждата да бъдат защитени станалите вече редки или заплашени от изчезване хищни животни е била осъзната още отдавна в различни страни на света, включително и в нашата; в резултат са били издавани съответни разпоредби, постановления и закони. Тюленът монах е под защита на държавата у нас още от края на миналия век (31); кафявата мечка е забранена за ловуване в България след 1935 г. (31); със закона за лова от 1941 г. се забранява у нас биенето на мечките (чийто брой по това време е силно намалял) в цялата страна, като изключение се допуска само за стръвниците, които могат да се унищожават със специални разрешения и контрол от страна на горските власти (24).

Спасяването на някои ценни хищни животни от изчезване стана възможно благодарение на международно сътрудничество и взимане на мерки за защита на заплашения вид от някои държави. Едно такова животно е бялата мечка.

Към средата на петдесетте години на нашето столетие броят на белите мечки в Арктика беше дотолкова намалял, че Международният съюз за опазване на природата и природните ресурси се видя принуден да впише този хищник в списъка на застрашените от изчезване животни на нашата планета. Причините за критичното намаляване на числеността на бялата мечка бяха няколко. Преди всичко това беше безконтролното и масово избиване на ценния хищник заради неговата кожа и месо. През 30-те години в Арктика ежегодно са били убивани по повече от 2000 бели мечки, което е надминавало годишния прираст на това животно. От друга страна, поради увеличаване на населението на Арктика, усъвършенствуването на транспортните средства, развитието на индустрия по арктическите крайбрежия и острови белите мечки бяха прогонени от редица места, в които по-рано се размножаваха. Успоредно с това по-тесният контакт на хищника с човека и домашните животни доведе до появата на някои непознати дотогава за бялата мечка болести и най-вече на трихинелоза, от която това животно понякога умира. Започналото през нашия век затопляне на Арктика също допринесе за стесняване на ареала на бялата мечка. С повишаване на температурата на морската вода (главно през зимните месеци) някои студенолюбиви риби се оттеглиха по на север, а заедно с тях и известни видове тюлени, с които се храни бялата мечка.

Застрашителното намаляване числеността на бялата мечка към средата на петдесетте години накара учените да поискат да бъдат взети спешни мерки от всички държави, които владеят части от Арктика, за спасяване на ценния хищник. И такива мерки не закъсняха. В Съветския съюз ловът на бели мечки беше забранен още през 1956 г., като улавянето на малки мечета за зоологически градини може да става само със специално разрешение. В Канада ловът на бели мечки остана разрешен само за ескимосите, а в Аляска и Гренландия беше забранено убиването на женските и малките бели мечки. В резултат на тези мерки само за няколко години броят на белите мечки нарасна и числеността на популациите им се стабилизира дотолкова, че през 1961 г. Международният съюз за запазване на природата и природните ресурси зачеркна от списъка на застрашените животни бялата мечка (5, 30).

Сега не само бялата мечка, но и много други ценни и редки хищници се намират под закрилата на закона или на особени разпоредби в различни страни на света. В много от тях ловът на ценния вид е изобщо забранен, като убиването или улавянето на отделни екземпляри може да става само със специално разрешение. Такива животни са напр. тигърът (в редица страни на света), снежният леопард (в Съветския съюз), комодският варан (в Индонезия) и много други.

От 1 януари 1985 г. влезе в сила петгодишната забрана на Международния комитет по китолова да се ловят китове в Световния океан. Тази мярка беше продиктувана от силното намаляване на числото на китовете, включително и на кашалота, който години наред беше избиван в грамадни количества. Само през 1951 г. от китоловците на различни страни са били убити общо 18 256 кашалота.

Под закрила се намират в някои страни и делфините. През 1966 г. между България, Съветския съюз и Румъния например беше сключено споразумение за преустановяване на делфинолова (31).

В зависимост от конкретните условия на различни места убиването на дадено хищно животно може да бъде забранено или разрешено. Най-често обаче и разрешеният лов може да се извършва само през кратък период от годината, а убиването на хищника се ограничава и от някои други разпоредби. Ловът на риса е забранен или ограничен в повечето от страните, в които се среща този хищник, като само в Норвегия и СССР това животно не е защитен вид. Напоследък този красив хищен бозайник беше успешно реаклиматизиран в редица европейски страни — ФРГ, Швейцария, Франция, Италия, Австрия и Югославия (Словения) (31). В САЩ още от 1961 г. ловът на мисисипския алигатор е забранен в щата Флорида, а в повечето други щати, в които се среща това влечуго, са взети мерки да оцелеят съществуващите там популации. В щата Луизиана например ловът на мисисипския алигатор е разрешен само в определени райони през два месеца от годината, като освен това могат да се убиват само екземпляри, по-големи от 1,5 м (16).

Отношението към вълка е различно в отделните страни, в които той се среща. То се определя главно от числеността на този хищник в съответната държава или област. Общо взето, там, където вълкът е многочислен, убиването му е разрешено. Някъде то се насърчава и чрез изплащане на специална премия (напр. в Монголия). В страните, в които вълкът се среща в малък брой или дори е заплашен от изчезване, той обикновено се намира в една или друга степен под закрила. Това се вижда от следните данни (11, 31): в Европа вълкът е защитен в Норвегия, Швеция, Финландия (в южната част на страната), Италия и Югославия (в две републики); в Испания, Португалия, Полша и Словакия ловът на този хищник е ограничен; във ФРГ е направен опит за възстановяване на вълка.

В Съветския съюз, където има все още относително много вълци, сивият хищник е защитен само в Молдавска ССР. В Азия вълкът е защитен в Индия, а в Северна Америка — в САЩ, с изключение на Аляска. В Канада ловът на вълци е ограничен в някои провинции.

В България сега има около 200 вълка (31). Досега у нас не са взети мерки за закрила на този хищник. Вписването на вълка в „Червената книга на НР България“ като застрашен от изчезване вид показва, че и у нас той трябва да бъде поставен под защитата на закона.