Димо Божков
Хищници и хищничество в животинския свят (4)

Хищниците в екосистемите

Когато се преценява ролята на хищните животни в екосистемите, на първо място се имат предвид взаимоотношенията им с техните жертви. Въпросът за взаимоотношенията между хищниците и техните жертви е част от големия проблем за междувидовите отношения и борбата за съществуване при животните изобщо (виж 7). Този въпрос е един от най-важните в екологията на животните и неговото правилно решение има важно теоретично и практическо значение (27). Едва в по-ново време, в резултат на усилията на редица учени, можа да бъде правилно изяснена ролята на хищниците в екосистемите и с това да бъдат коригирани някои отдавнашни неправилни възгледи по този въпрос.

В миналото отношението на зоолозите към хищниците е било крайно отрицателно. Те са препоръчвали изтребването на тези животни с всички средства, тъй като са ги считали за абсолютно вредни. Осъществяването на подобни препоръки е дало обаче още към началото на нашия век някои твърде нежелани резултати, което се илюстрира от следния пример: през 90-те години на миналото столетие норвежките ловни дружества започнали усилено да избиват грабливите птици с цел да увеличат броя на ценните ловни птици — белите, или снежни, яребици (Lagopus lagopus). Първоначално резултатите били твърде насърчителни, тъй като броят на белите яребици започнал бързо да се увеличава. Обаче от 1912 г. броят на тези птици започнал катастрофално да намалява. Обезпокоени от този факт, норвежките ловни дружества назначили комисия, която да изясни причините за това явление. В резултат на проведените проучвания комисията стигнала до заключението, че катастрофалното намаление на снежните яребици се дължи на епизоотия, предизвикана от един паразит. Тази болест е съществувала винаги, но по-рано многобройните грабливи птици не са й давали възможност да се разпространи, тъй като бързо са унищожавали заболелите от нея и отслабнали бели яребици. Когато пернатите хищници били изтребени, болните снежни яребици започнали безпрепятствено да заразяват здравите и епизоотията получила небивали размери. Според мнението на комисията единственото средство да се излезе от създалото се положение било да се даде възможност на грабливите птици да се размножат до предишния си брой (4).

От множество проведени проучвания върху взаимоотношенията между хищниците и техните жертви през последните 50–60 години на зоолозите стана постепенно ясно, че хищните животни оказват в много случаи полезно въздействие върху популациите на своите жертви. В резултат на това се изгради нов възглед върху ролята на хищниците в екосистемите и по-специално в тези, които не са повлияни или са само слабо повлияни от човешката дейност. С това се обяснява фактът, че някои хищници, които бяха дотогава безпощадно изтребвани, бяха поставени под защитата на закона. Най-типичният пример в това отношение е вълкът. Ролята на този хищник в неизменените или изменените в една или друга степен от човешката дейност екосистеми, неговото значение за животновъдството и ловното стопанство, както и постепенната промяна в отношението на зоолозите към него са обстойно разгледани в излязлата неотдавна в Съветския съюз монография „Волк“ (11), написана от голям колектив специалисти. Тук ще споменем само накратко някои от най-важните данни и изводи, съдържащи се в тази книга.

От древни времена до тридесетте години на нашия век вълкът е бил безпощадно навсякъде изтребван, като страхът от този хищник и омразата към него са достигнали своя апогей в Европа през средните векове. На нашия континент вълкът е изчезнал най-напред в Англия — в началото на XVI в., в Ирландия този хищник се е запазил до началото на XVII в., а в Шотландия последният вълк е бил убит в 1743 г. В Северна Америка, най-вече в Канада и САЩ, вълкът е бил също така масово унищожаван. Вследствие на безогледното му изтребване този хищник е изчезнал в голяма част от своя ареал в Западна Европа, САЩ и Мексико, а в много страни неговата численост е силно намаляла.

Независимо че вълкът е бил смятан почти от всички за безусловно вредно животно и поради това е бил навсякъде преследван и унищожаван, още през миналото, а и в началото на нашето столетие отделни учени са издигали глас в негова защита. И. Пачоский е писал през 1902 г. следното за този хищник: „в девствената природа вълкът, както и всички останали създания, не само че не е излишен, но е направо необходим елемент… и съм на мнение, че не е необходимо той да бъде изтрит от лицето на Земята…“

Обаче първите изменения във възгледите на учените върху ролята на хищниците в природните екосистеми настъпват едва през тридесетте години на нашето столетие. Това става след излизането на книгата на А. Леополд „Управляване на популациите на ловните животни“ през 1933 г., като голямо значение имат и работите на видния зоолог П. Ерингтон, който изучава хищничеството при висшите гръбначни животни. Специално за вълка решаваща роля за изменяне на отношението към него в Америка има публикуването в научни и в популярни издания на резултатите от някои задълбочени изследвания върху този хищник в Канада и САЩ. От тях станало ясно положителното влияние на вълка върху генофонда на копитните животни в непокътнатата или слабо повлияна от човека природа. Била установена способността на този хищник да задържа при определени условия числеността на жертвите в съответствие е продуктивността на техните местообитания (или поне да смекчава нейните колебания), както и относителната стабилност на популациите на вълка при пълната му охрана.

Подобни изследвания се провеждат по-късно и в някои европейски страни. В Съветския съюз особено плодотворен в това отношение е периодът на 50-60-те години, когато там се провеждат солидни регионални изследвания в някои републики и области на страната. Съветските зоолози, които продължават изследванията си върху екологията на вълка и след този период подобно на американските и канадските си колеги, обръщат внимание върху твърде подвижните по време и пространство взаимоотношения на вълка и дивите копитни, като потвърждават полезната роля на този хищник в дивата природа.

Понастоящем е известно, че хищничеството на вълка, както и това на други едри хищници, оказва съществено влияние върху числеността на популациите на копитните животни, поне по отношение на някои видове. То може да служи като важен регулиращ механизъм. Там, където числеността на копитните нараства извънредно много, силно се уврежда растителността. Поради това вълкът изпълнява важни регулиращи функции в екосистемите, поддържайки числеността на копитните животни на такова ниво, при което не възниква катастрофално изтощаване на пасищата. Взаимоотношението на хищника с неговите жертви обаче не е просто и не може да се сведе винаги до схемата — увеличаването на числеността на жертвите води до нарастване на броя на вълците, а увеличаването на последните до съкращаване на броя на копитните. Вълците не представляват заплаха за дивеча и не му нанасят особени загуби там, където е запазено природното равновесие.

Вредата на вълка за животновъдството е безспорна, тъй като живи и умрели домашни животни са съществен дял от храната на този хищник в голяма част от неговия ареал. В европейската част на Съветския съюз почти една пета от загубите, които вълкът причинява на животновъдството, се пада на еленовъдството, а този дял е още по-голям в Сибир, където еленовъдството е много развито. В Съветския съюз, където не съществува опасност от изчезване на вълка като вид, основна задача остава контролът над числеността на популациите на този хищник, тъй като той продължава да нанася загуби не само на животновъдството, но и на ловното стопанство. Според Бибиков, Кудактин и Рябов (3) в СССР има две екологични групи (форми) вълци. Първата — дивите вълци, обитават слабо изменен ландшафт и се хранят главно с диви копитни бозайници, а втората — синантропните вълци обитават антропогенен ландшафт и се хранят с домашни животни и мърша. Първата група изпълнява важни регулиращи функции в екосистемите и поради това не трябва да се избива. Вълците синантропи, при които са настъпили чувствителни изменения в биологията, трябва да се изтребват.

Една илюстрация за това, колко сложни са взаимоотношенията между хищниците и техните жертви, са резултатите, получени от видния съветски териолог А. А. Слудский въз основа на неговите 25-годишни полеви изследвания в пустините и степите на Казахстан върху взаимоотношенията на три вида антилопи — сайгата (Saiga tatarica), джейрана (Gazella subgutturosa) и дзерена (Procarpa gutturosa), с техните врагове, на първо място, с вълка, но също така и с някои други хищни бозайници и грабливи птици. Базирайки се на резултатите от собствените си изследвания, а също така и на сведения, получени чрез допитвания до зоолози и ловци, и обобщавайки литературните данни (най-вече тези за взаимоотношенията между африканските антилопи и някои други копитни бозайници с преследващите ги хищници), Слудский (27) стига до следните по-важни заключения:

1. Взаимоотношенията на хищниците и техните жертви са служили исторически като един от най-важните фактори в еволюцията на двете групи животни. Усъвършенствуването на хищниците и на техните жертви протича успоредно и е възможно да се обуславя взаимно.

2. В резултат на взаимоотношенията на хищниците и жертвите са възникнали множество приспособления както в морфологията, така и в поведението на преследващите и преследваните животни. При жертвите тези приспособления имат защитен характер.

3. Числеността и разпределението на хищниците зависят от обилието и разпространението на жертвите. Обикновено увеличаването на числеността на хищниците следва нарастването на числеността на жертвите след една до две години.

4. Хищниците постоянно ограничават значително числеността на антилопите и при неблагоприятни условия за съществуването на жертвите могат за дълго време да задържат нарастването на тяхната численост и да я държат на определено ниво. В това отношение антилопите, които имат относително неголяма плодовитост, се отличават от дребните гризачи, при които нарастването на числеността зависи твърде малко от хищниците. Враговете на антилопите не са обаче фактор, който да предизвиква колебания в числеността на последните и често те са само второстепенна причина за тяхната смъртност.

5. Изтребвайки болните и слабите антилопи, а също така предимно възрастните мъжки екземпляри, хищниците влияят значително върху популациите на своите жертви, като ги оздравяват, водят до полигамия и съкращават продължителността на живота на мъжките индивиди. При някои видове антилопи и диви овни благодарение на хищниците мъжките екземпляри не живеят повече от 5–6 години и участвуват само един до два пъти през живота си активно в размножаването. Поради това при тези животни женските индивиди се оплождат винаги от мъжки, които се намират в разцвета на силите си. Изтребвайки главно мъжки екземпляри, хищниците способствуват за повишаване на продуктивността на популацията. По този начин въздействието на хищниците върху жертвите не се свежда до просто изтребване, а има, общо взето, и положително значение за вида.

6. Хищниците изтребват не само болни и слаби животни, но и голям брой пълноценни екземпляри, които понякога представляват до 93% от всички убити от тях животни. За да се намалят тези загуби в ловните стопанства, а в някои случаи — и в резерватите, числеността на хищниците трябва да се намали до такава степен, че вредното им влияние да не се усеща.

7. Противоречивото влияние на хищника върху жертвата има голямо практическо значение. В ловните стопанства и резерватите числеността на хищниците трябва само да се ограничава, като при съвременните условия на водене на стопанствата тези животни не трябва да се унищожават напълно. Съкращаването на числеността на хищниците трябва да се компенсира непременно с биотехнически мероприятия, каквито са унищожаване на болните, слабите и старите копитни бозайници, регулиране съотношението на половете и регулиране числеността на копитните бозайници въобще във връзка с осигуряването им с храна през зимата. Пълното или интензивно изтребване на хищниците без едновременна намеса на човека в живота на популациите на техните жертви е давало винаги отрицателни резултати. Отначало числеността на животните жертви нараства бързо, но след това в резултат на прекомерна паша, разпространение на някои болести или поради други причини тя рязко спада и след това дълго време не се възстановява.

8. Ако животните, които ядат трупове (мърша), са многочислени, те могат да изядат до половината от плячката на хищниците, като по този начин ги принуждават да убиват два пъти повече животни, отколкото са им необходими за тяхното собствено изхранване. Когато са многобройни, същинските трупояди (каквито са напр. лисицата корсак и птиците лешояди) вредят не по-малко от самите хищници, поради което и тяхната численост трябва да се съкращава в ловните стопанства.

В екосистемите хищниците се намират в определени взаимоотношения не само със своите жертви, но и с различни други животни. В дадените по-горе заключения на Слудский се съдържат и данни за взаимоотношенията на хищниците с животните трупояди. Съществуват също така взаимоотношения между даден вид хищник и други хищни животни, които са в една или друга степен негови хранителни конкуренти. Като пример за това могат да бъдат посочени взаимоотношенията на вълка с някои други хищни бозайници (главно в СССР), за които има немалък брой научни сведения (виж 11).

Съставът на хищните бозайници, с които вълкът е в досег в своя обширен ареал, е твърде разнообразен. Негови конкуренти могат да бъдат всички видове, които се хранят предимно с копитни бозайници и зайци. Обаче за конкуренция може да се говори само в случаите, когато хранителните ресурси не покриват сумарната потребност на използващите тези ресурси хищници. Върху характера на взаимоотношенията между едрите хищници оказва влияние и човекът, който ограничава не само числеността на вълка, но и на мнозинството от неговите потенциални конкуренти.

В тундрата вълкът почти навсякъде се среща заедно с росомахата (Gulo gulo). Основна храна на росомахата, поне през зимата, са копитните бозайници. Обаче ловът на този хищник, общо взето, не е много успешен. В северната част на Швеция е установено, че от 50 северни елена, чиито останки е яла росомахата, само 15 са били убити от нея. Там, където този хищник се среща заедно с вълка, той предпочита да се храни с останките на неговите жертви. Активното ловуване на росомахата се намира в обратна зависимост от числото на жертвите на вълка на дадена територия. Само крайно рядко росомахата става жертва на вълците.

Между вълка и риса не съществува остра хранителна конкуренция. Това се обяснява главно със следните причини: от една страна, двата хищника се срещат в повечето случаи в различни биотопи. Рисът в противоположност на вълка се среща предимно в много гъсти гори, а извън границите на гората прониква само в планини със силно разчленен релеф и много скали и пещери. От друга страна, съществуването на риса и на вълка години наред в едни и същи райони се обяснява с тяхната хранителна специализация. В Централния горски резерват в СССР рисът се храни главно със заека беляк (Lepus timidus), докато за вълка това животно е само второстепенна храна. Известни са само единични случаи, когато рисове са се хранили с останки от плячката на вълци. Двата хищника рядко встъпват в пряка борба. Все пак има случаи, когато рис е бил умъртвяван от вълци.

На някои места в своя ареал вълкът се среща заедно с тигъра. Така е напр. в Сихоте-Алинския резерват в Приморския край на СССР. Според някои проведени там наблюдения вълците избягват да посещават местата, обитавани от тигри. Все пак немалък брой сведения потвърждават способността на тези два хищника да живеят дълго време в тясно съседство. Взаимоотношенията между тях не могат да се сведат до еднозначната формула: „Там, където се появи тигърът, вълкът изчезва“. Има данни, че вълците се хранят понякога с остатъците от плячката на тигъра. Като се има предвид ярко изразената агресивност на тигъра към кучетата, няма съмнение, че този хищник се опитва да преследва и вълците при всеки удобен случай. Обаче голямата предпазливост на вълка рязко намалява вероятността от пряка борба между тези хищници даже когато те живеят в съседство. И все пак известни са случаи, когато вълци са ставали жертва на тигъра.

Там, където вълкът живее заедно със снежния леопард, или ирбиса (Uncia uncia), двата хищника понякога преследват едни и същи копитни бозайници. Вълците се хранят и с остатъците от жертвите на снежния леопард. Липсват сведения за непосредствени стълкновения между вълка и ирбиса.

Изглежда, вълкът няма преки биоценотични отношения с по-дребните хищници от семейство Котки в Съветския съюз.

Измежду животните трупояди, с които вълкът живее заедно в различни райони на СССР, на първо място може да се спомене ивичестата хиена. За разлика от петнистата тя е типичен трупояд. Във всички места, в които живее ивичестата хиена в Съветския съюз, се среща и вълкът. Вероятно хиената използва остатъците от плячката на вълците, но това досега не е потвърдено от преки наблюдения.

С чакала вълкът се среща почти навсякъде заедно, но двата хищника заемат различни екологични ниши. Вълкът и чакалът обитават най-често различни биотопи. В Южен Таджикистан например чакалът живее сред гъста растителност, най-вече около водоеми, докато вълкът отбягва такива места. На някои места в Съветския съюз, като в Къзъл-Агачкия резерват, е установено, че чакалът яде и останки от плячката на вълците. Има сведения, че в един случай пет вълка са преследвали три чакала и успели да убият единия от тях.

Общо взето, поради своята хранителна специализация лисицата, полярната лисица или песецът (Alopex lagopus), корсакът (Vulpes corsac) и енотовидното куче (Nyctereutes procyonoides) не са преки конкуренти на вълка. Обаче всички тези животни могат да се хранят и с мърша, по-специално с остатъците от вълчата плячка. Има описани случаи, когато песци са ставали жертва на вълци. В много снежни зими много корсаци биват убивани от вълци. Лисицата също става понякога жертва на вълка, въпреки че той рядко я яде. От вълка най-много страда енотовидното куче, което в Далечния изток е постоянна съставка на неговата храна.

Измежду мечките, които се срещат в Евразия, вълкът има широк контакт само с кафявата. Ако между тези две хищни животни възникне изобщо конкуренция, тя има само местен или временен характер. При мечката и вълка са по-типични взаимоотношенията на коменсализъм, които се състоят в това, че понякога мечката използва остатъците от жертвите на вълка, а в известни случаи, макар и по-рядко, се наблюдава обратното явление. При среща край трупа на някое едро животно вълците отстъпват пред мечката. В Алтай неведнъж е било наблюдавано как едри мечки са отнемали от вълци убити от тях елени марали. В някои случаи пък мечките обезпечават вълците с храна. В Кавказ това става главно през пролетта, когато мечките изкопават изпод снега труповете на загинали от лавини копитни бозайници. Между мечката и вълците стават понякога схватки, чийто изход може да бъде различен. В Аляска е бил наблюдаван случай, когато край трупа на лос се срещнали мечка и девет вълка, като един от вълците е бил убит от мечката. Понякога и възрастната мечка може да стане жертва на вълците, но по-често от вълчите зъби загиват мечета.

Вълците могат да бъдат твърде опасни при схватки и за по-дребните от кафявата мечка видове, по-конкретно за хималайската мечка (Ursus tibetanus) в Източна Азия и за барибала (Ursus americanus) в Северна Америка.

По данни на Успенский (30) вълците в редки случаи нападат дори бялата мечка — на сушата или близо до морските крайбрежия.

Както беше вече споменато, останките от вълчата плячка се използуват не само от бозайници, но и от редица видове птици, които ядат мърша. Такива са най-вече врановите и дневните хищни птици — гарван, врани, сврака, орлите лешояди и някои други видове орли, ястреби, черната каня и др. Поради изяждането на част от плячката на вълците от животните трупояди и най-вече от едрите видове вълците са принудени да убиват 2–3 пъти повече копитни бозайници, отколкото са им нужни на самите тях (11). Този факт, както беше споменало, изтъква и Слудский в своите изводи относно въздействието на животните трупояди върху активно ловуващите едри хищници. Интересно е да се отбележи, че понякога птиците, които ядат и мърша, помагат на вълците да открият трупа на някое убито или умряло животно. Това става ясно от следното: вълците зорко следят полета на гарвани, врани и свраки, които летят в една посока. Долавяйки отдалеч „интонацията“ на гласа на птиците, вълците могат от голямо разстояние да открият мърша (11).

Извънредно интересен пример за въздействието на един хищен бозайник върху друг е конкуренцията, която е съществувала в миналото в Австралия между дивото куче динго и торбестия вълк (Thylacinus cynocephalus), завършила с пълното елиминиране на втория вид от първия. Обяснението на този факт е следното: пренесеното вероятно още през каменния век в Австралия динго имало много по-развит мозък от торбестия вълк, а освен това то било наследило и начините на ловуване на своите прародители — вълците. Кенгурата в Австралия са се приспособили към новия за тях начин на лов на дингото — преследването, много преди да се стигне до промяна в поведението на торбестия вълк. Този хищник не е бил в състояние да изгради колективен начин на лов, а чрез вродения си начин вече не е успявал да се снабди с достатъчно количество храна. Ето защо торбестият вълк е изчезнал напълно в Австралия (10).

Върху някои страни от ролята на известни хищни безгръбначни животни в биоценозите (респ. екосистемите) обръща внимание Белышев (2). Той разглежда по-специално значението на водните кончета във водните биоценози. Относно хищничеството на ларвните фази на водните кончета Белышев отбелязва, че то е качествено различно от „абсолютното хищничество“ на щуката, вълка, риса, тигъра и други животни. Хищничеството на ларвите на водните кончета този автор нарича междинно. Благодарение на него става акумулиране на животински белтък, без което последният не би могъл да бъде използван от едрите хищници и би изчезнал след смъртта на малките животни. Белышев изтъква още, че междинни хищници акумулатори са не само водните кончета, но и много други животни — напр. земеровките, насекомоядните птици, водните жаби и различни хищни насекоми. От това става ясно, че този автор счита и някои животноядни (месоядни) животни за хищници.

Във връзка с ролята на вътревидовото хищничество в екосистемите може да се изтъкне следното: канибализмът има в някои случаи важно значение за съществуването на популацията на известен хищен (или животнояден вид) в дадена екосистема. Той позволява на някои видове риби да заселват водоеми, в които няма други риби. Една от тези риби е костурът (Perca fluviatilis). Хранейки се в такива водоеми с малки от собствения си вид, възрастните костури живеят там фактически за сметка на планктона, с който се хранят младите костури, докато възрастните екземпляри не могат да го използуват непосредствено като храна (20). Чрез канибализъм се регулира и числеността на някои видове животни, особено при пренаселеност или голяма плътност на популацията (виж 6). От споменатите вече сведения на Динесман (12) за канибализма при голямата водна жаба в делтата на Волга напролет става ясно, че понякога при крайно влошаване на хранителните условия вътревидовото хищничество осигурява съществуването на популацията през критичен за нея период.