Някои автори разглеждат гръбначните животни (Vertebrata) като един от подтиповете на тип Хордови (Chordata), докато други обособяват тези животни в отделен тип. С оглед на разглеждания в настоящата книга въпрос за хищничеството и хищниците в животинския свят може да се отбележи следното: ако се приеме, че гръбначните животни са един от подтиповете на тип Хордови, трябва да се подчертае, че хищни представители се срещат само в рамките на този подтип. В настоящата книга гръбначните животни се разглеждат като отделен тип, както това е направено в някои основни съчинения от по-ново време (виж 15). Съгласно това гледище тип Гръбначни (Vertebrata) се разделя на два подтипа: Безчерепни (Acrania) и Черепни (Craniata). Към първия спада само един малък клас — Ланцетници (Amphioxi), между чиито представители няма хищни видове. Вторият подтип обединява седем класа — Кръглоустни, Хрущялни риби, Костни риби, Земноводни, Влечуги, Птици и Бозайници. С изключение на първия клас всички останали имат в състава си типични хищни представители, някои от които ще бъдат разгледани по-долу.

Към клас Кръглоустни (Cyclostomata) спадат примитивни рибоподобни гръбначни животни, в чийто скелет няма костна тъкан. Устата им представлява кръгло смукало. В нея има рогови зъби и добре развит език. Кръглоустните живеят в моретата и сладките води. Класът се разделя на два подкласа — Миксини (Myxini) и Миноги (Petromyzones).

Миксините бяха вече накратко разгледани в предговора на настоящата книга. Както беше споменато, някои зоолози считат тези животни за хищници, а други — за паразити.

Представителите на втория подклас — миногите, приличат по формата на тялото си на миксините. Те имат множество зъби в кръглата си уста, като зъби има и по езика им. Развитието на миногите протича през фаза ларва, каквато липсва при миксините. Миногите се размножават винаги в реки, но някои от тях живеят като възрастни животни в морета и са проходни. Други видове обитават езера, реки и ручеи. Някои от проходните, езерните и речните миноги нападат риби и като се засмучат за тях, се хранят с кръвта и месото им понякога дни или дори седмици наред. Някои морски миноги нападат даже китове. Една част от речните миноги и тези, населяващи ручеи (чиято дължина не надминава 20–30 см), се хранят само като ларви с микроскопични организми и детрит и изобщо не приемат храна като възрастни животни. Някои автори считат възрастните миноги, които нападат риби, за паразити (виж напр. 15), докато други смятат, че тези животни водят хищнически начин на живот (1), т.е. и за тези представители на клас Кръглоустни има различни мнения относно същността на тяхното хранене. В българския сектор на река Дунав и някои негови притоци в миналото са установявани два вида миноги — ручейната (Lampetra planeri) и дунавската (Eudontomyzon danfordi), които са вписани в Червената книга на НР България като изчезнали видове (31).

Рибите (Pisces) до неотдавна се разглеждаха като един от класовете на тип Гръбначни. В по-ново време тези животни се отнасят към два отделни класа — Хрущялни риби (Chondrichthyes) и Костни риби (Ostcichthyes). Според естеството на храната на рибите се различават две основни групи — мирни и хищни риби. Мирните риби се хранят с безгръбначни животни, растения и детрит. От своя страна те се разделят на мирни животноядни (планктонофаги и бентософаги), фитофаги и детритофаги. Хищните риби се хранят с други риби, а ядат и други гръбначни животни (1). Както подчертават това различни автори (20,1), подобно разделяне е твърде условно, защото повечето риби се хранят със смесена храна, а мирните животноядни риби често започват да се хранят както хищните и обратно. Освен това и хищните риби се хранят известно време след излюпването или раждането си по мирен начин. Между рибите има и някои видове, които са паразити (20).

Приспособеността на различните видове риби към определена храна се проявява ясно в устройството на техния храносмилателен канал — уста, глътка, стомах и черва, а също така в усетните им органи, приспособени да откриват съответната храна. Смяната на начина на хранене в течение на онтогенезата се придружава и от съответни морфо-физиологични изменения. Изменения в начина на храненето на рибите стават не само с промяната на възрастта им, но и в зависимост от други биотични и абиотични фактори, като пол, степен на зрелост, здравословно състояние, сезон на годината и пр.

Клас Хрущялни риби обхваща около 600 вида. Повечето хрущялни риби живеят в моретата, само малко видове се срещат в сладки води. Класът се разделя на два подкласа — Пластинчестохрилни, или Акулови, риби (Elasmobranchii, или Selachii) и Сляточерепни, или Химери (Holocephali). Хищни видове има само между представителите на първия от тях.

Към подклас Пластинчестохрилни спадат две големи групи риби — акулите и скатовете. Всички акули се хранят с животинска храна. Повечето от тях са хищници, някои (китовата акула и гигантската акула) са планктоноядни, а сравнително малко видове са бентосоядни. При хищните акули важна роля при откриване на плячката играят обонянието и възприемането на вибрациите на водата посредством страничната линия. Акулите се привличат силно от миризмата на кръв, дори когато е в слаба концентрация. Някои едри акули, като бялата, тигровата, акулата чук и др., нападат понякога и къпещи се или претърпели бедствие в морето хора. Един от пионерите на подводното плуване Ханс Хас пише в своята книга „Ние идваме от морето“, че акула, дълга 4 метра, може спокойно „да отсече“ със зъбите си човешка ръка или крак, а 6-метрова акула може да пререже човешко тяло на две.

Хищник е грамадната бяла акула, или акулата людоед (Carcharodon carcharias), която достига до 11–12 м дължина. Тя се среща най-вече в тропичните и субтропичните води, а по-рядко — и в умерените води на всички океани и някои морета. Острите зъби на бялата акула са 5 см дълги и назъбени по ръбовете си като пила. Тази риба се храни главно с други акули, яде обаче и по-дребни риби; нейна плячка стават още тюлени, морски костенурки и някои други животни. Бялата акула яде и мърша, както и различни отпадъци.

Едър хищен вид е и тигровата акула (Galeocerdo cuvieri), чиято максимална дължина достига 9 м. Тази риба е разпространена в тропичните и субтропичните води на всички океани. Тигровата акула е твърде ненаситна и напада най-различни животни. Нейна жертва стават разнообразни риби (включително и по-малки от нея акули), калмари, лангусти, крабове, охлюви, миди и морски костенурки, чиято коруба строшава с големите си зъби. При тигровата акула често се наблюдава канибализъм. Освен това тази риба поглъща понякога и паднали във водата прелетни птици, корморани и морски змии. В стомасите на тигрови акули са установявани също така части от телата на делфини и крокодили, погълната мърша и различни отпадъци. Между погълнатите ядливи и неядливи неща могат да се споменат кучета, котки, копито от крава, еленови рога, парцали, обувки, консервни кутии, картофи, цигарени кутии и много други неща. Преследвайки плячка, тигровата акула навлиза понякога в плитки заливи и дори в устия на реки.

По-дребен вид е синята акула (Prionace glauca), която достига до 6 м дължина. И тя е разпространена във всички океани и някои морета, включително и в Средиземно море. Храни се най-вече с риба и главоноги мекотели, но поглъща и друга храна. Понякога синята акула напада и човека.

Своеобразна форма на главата има акулата чук. Сплеснатата й глава има от двете си страни по един голям израстък, на чиито краища са разположени очите и ноздрите. Акулите чук са бързи и силни плувци. Тези риби се хранят с различни животни — скатове и акули (включително и с по-малки екземпляри от собствения си вид), други риби, калмари, крабове, скариди и мекотели. В стомаха на едрите акули чук нерядко са намирани части от човешки тела. Най-едрият представител на семейството е гигантската акула чук (Sphyrna mokarran), която достига до 6 м дължина. Тя се среща в Тихия, Атлантическия и Индийския океан.

По твърде своеобразен начин улавя своите жертви обикновената морска лисица (Alopias vulpinus), която е широко разпространена най-вече в субтропичните райони на всички океани. Тази риба има твърде дълга опашна перка. Храни се главно с различни стадни риби и калмари, които поглъща в големи количества. Приближавайки се към някое стадо риби, обикновената морска лисица започва да кръжи около него, като разпенва водата посредством удари на опашната си перка. Тя все повече стеснява описваните от нея кръгове, вследствие на което изплашените риби се събират в компактна група. Когато това стане, акулата започва да ги поглъща. Понякога в такъв лов участвуват две обикновени морски лисици. В известни случаи тази риба удря жертвите си с опашния си плавник като с бухалка. По този начин тя зашеметява не само риби, но и намиращи се по морската повърхност птици.

В нашите черноморски води се среща морското куче, или черноморската акула (Squalus acanthias), която е широко разпространена в Световния океан. Тази акула достига най-често до 1 м, рядко — докъм 2 м дължина. Морското куче не напада човека. Тази риба е бентосоядно-хищен вид, в състава на храната на който влизат ракообразни (крабове и скариди), главоноги (октоподи и калмари), червеи и други дънни животни. Черноморската акула яде и различни риби (селда, сардина, треска и др.). В Черно море тя често поглъща хамсии, а яде още меджид, трицона, попчета, малки писии и някои други риби (23).

Скатовете имат гръбно-коремно сплеснато тяло и силно развити гръдни перки, чиито краища са сраснали със страните на тялото и главата. Храната на скатовете е твърде разнообразна — от планктон и бентос до риби. Повечето скатове живеят по дъното, като някои видове се заравят в него.

По интересен начин добива своята храна рибата трион (Pristis nectinarius), която спада към семейството на Трионорилите скатове (Pristidae). Рибата трион има отпред на главата си дълъг плосък израстък, осеян по краищата със зъбци. Тази риба, която достига до 4,8 м дължина, е разпространена в тропичните и субтропичните зони на Тихия, Индийския и Атлантическия океан обикновено на малка дълбочина. Среща се още в Средиземно море. Рибата трион се храни главно с някои дънни безгръбначни животни и с придънни стадни риби. Безгръбначните животни изравя от пясъка или тинята по дъното с помощта на своя главов израстък, а врязвайки се понякога в стадо от дребни риби започва да действува с него като със сабя и после изяжда замаяните от ударите жертви.

Интересни представители на скатовете са видовете от семейство Електрически скатове (Torpedinidae). Те имат електрически органи, които са разположени между главата и гръдните плавници. Самите електрически органи се състоят от видоизменена мускулна тъкан. Токът, които се получава при техните изпразвания, има напрежение 8–220 волта. Обикновеният електрически скат (Torpedo marmorata) се среща край бреговете на източната част на Атлантическия океан и в Средиземно море. Както и останалите представители на семейството, той се храни с безгръбначни животни (ракообразни, мекотели, червеи и др.) и с различни риби. Понякога скатът обхваща жертвата с гръдните си плавници и я убива чрез електрически ток. Един от скатовете, които се срещат в Черно море, е морската лисица (Raja clavata). Тази риба с ромбовидно тяло достига докъм 1,25 м дължина. Обитава предимно пясъчно или тинесто дъно. Храни се главно със скариди, дребни крабове и риби, а само рядко яде мекотели, червеи и някои други безгръбначни животни (26).

Клас Костни риби обхваща голямото мнозинство от днес живеещите риби. Разделя се от някои ихтиолози на два, а от други — на повече подкласове. В настоящата книга е възприета систематиката, дадена от Расс (15), съгласно която класът се разделя на следните два подкласа: Веслоперки (Sarcopterygii) и Лъчеперки (Actinopterygii). И двата подкласа включват хищни представители.

Към клас Веслоперки спадат риби, в чието устройство има редица архаични особености. Тези риби са били много по-разпространени в моретата и сладките води в минали геологични времена. Хищен вид е единствената днес живееща киткоперка риба Латимерия халумне (Latimeria chalumnae). До 1938 г., когато тази риба стана известна на учените, се смяташе, че целият надразред Киткоперки (Crossopterygii) е измрял окончателно преди 70 милиона години. Латимерията има дебело тяло с масивна опашка; достига 1,80 м и 95 кг. Опашната й перка е разделена на три дяла. Тялото на тази риба е покрито от дебели космоидни люспи, представляващи костни пластинки. Хордата й е изпълнена с течност; има остри, конични зъби, съвсем малък мозък, светещи очи и малък плавателен мехур, който се счита за дегенерирал бял дроб. Тази придънна полудълбоководна риба обитава около Коморските острови — в северната част на Мозамбикския пролив, между Мадагаскар и Африка. Първият екземпляр, който станал известен на учените през 1938 г., бил уловен с мрежа от един риболовен катер на около 80 м дълбочина, недалеч от южноафриканския бряг в Индийския океан. Смята се, че той случайно е попаднал там. Латимерията очевидно е хищник, защото в стомаха й са намирани останки от дълбоководни риби, някои от които живеят обикновено на 500–1000 м дълбочина. Местните рибари я ловят с помощта на въдици от дълбочина 150–400 м, като използват за стръв парче риба или калмар.

Останалите днес живеещи веслоперки риби, които спадат към надразред Двойнодишащи (Dipnoi), не са хищни. Те се хранят главно с различни безгръбначни животни в обитаваните от тях сладководни периодично пресъхващи тропични водоеми.

Систематиката на подклас Лъчеперки не може да се счита за окончателно установена. В настоящата книга е възприета системата, дадена от Линдберг и Расс (15), съгласно която този подклас обхваща 36 разреда риби, групирани в 10 надразреда.

Голям брой представители на подклас Лъчеперки са хищници. По-долу ще бъдат разгледани само някои видове, които принадлежат към различни надразреди, разреди и семейства.

Между представителите на надразред Ганоидни (Ganoidomorpha) хищен вид е най-едрата риба, която се среща в сладки води — моруната (Huso huso). Тя спада към семейство Есетрови (Acipenseridae) от разред Есетрообразни (Acipenseriformes). Моруната достига до 9 м и един, като изключение 1,5–2 т. Тя е проходна риба. Среща се в Каспийско, Азовско, Черно и Адриатическо море, откъдето навлиза за размножаване в някои от големите реки. У нас моруната се среща по цялото Черноморско крайбрежие и в Дунава (26). Излюпените малки на тази риба слизат постепенно надолу по течението на реките и отиват в морето. Те се хранят главно с някои безгръбначни животни — най-вече с насекомни ларви и ракообразни. Възрастните моруни са хищници. Тяхна плячка стават различни риби. В Черно море моруната яде меджид, барбуня, харип, сафрид, хамсия, шпрот и скумрия, а понякога миди и раци (26). В северната част на Каспийско море тази едра хищна риба поглъща понякога даже тюлени (15).

Хищни представители от надразред Ганоидни са и видовете от семейство Кайманови риби (Lepisosteidae), от разред Панцерникообразни (Lepisosteiformes). Тези риби се срещат в сладководни езера и реки в Северна и Централна Америка. Тяхното удължено тяло е покрито с извънредно здрав панцер, съставен от ромбовидни ганоидни люспи. Челюстите им са удължени и наподобяват тези на крокодил. Те са хищници; издебват своята плячка и я улавят чрез бързо спускане върху нея. Хранят се главно с различни риби, които хващат с дългите си челюсти, като ги захапват по средата на тялото.

Останалите 9 надразреда на подклас Лъчеперки спадат към групата Същински костни риби (Teleostei). Между тях има множество хищни представители, от които ние ще разгледаме само малък брой.

Една от най-познатите сладководни хищни риби е щуката (Esox lucius), която спада към разред Пъстървообразни (Salmoniformes). Тази риба има извънредно широко разпространение. Обитава сладки и слабо солени води в Европа, Западна Азия и Северна Америка. В България щуката се среща в долните течения на реките от басейна на Дунава, както и на тези, които се вливат в Бяло море. Има я още и в някои от реките и езерата по Черноморското ни крайбрежие (26).

Тялото на щуката е удължено и странично сплеснато. На дължина то достига до над 1,5 м, а на тегло — 35 и повече кг. Челюстите й са силно източени, а в устата й има остри зъби. Щуката дебне плячката си, като стои неподвижно между водната растителност, и стремглаво връхлита върху нея. Яде най-вече различни риби (включително и такива от собствения си вид), още жаби, някои водни птици и дребни бозайници. Канибализмът при щуката е силно развит. В някои езера, в които няма други риби, едрите екземпляри съществуват за сметка на по-малките индивиди. Докато достигнат приблизително 5 см дължина, малките щуки се хранят предимно с безгръбначни животни. След това в различните водоеми те преминават почти напълно към хищнически начин на хранене, като изяждат малките на други, най-вече на шаранови риби. Понякога щукички с дължина 3,1–4 см са вече канибали (15).

Към разред Пъстървообразни спадат и други хищни риби, някои от които имат интересни анатомични и биологични особености. Едни от тях са представителите на семейство Астронестови (Astronesthidae), които обитават главно тропичната зона на Световния океан. Тези риби живеят предимно в горния, 1000-метров слой вода, но понякога се срещат и до 1500 м под морската повърхност. Дължината на тялото им най-често не надминава 15 см, а най-едрият известен екземпляр е бил около 30 см. На долната си челюст всички видове имат къс израстък, който е надебелен като луковичка на края, а от двете страни на тялото са разположени надлъжно два реда светещи органчета. Подобно на много други дълбоководни риби и представителите на семейство Астронестови имат голяма уста с кинжаловидни зъби и относително голям стомах. Тези дребни хищници се хранят с някои други дълбоководни риби, като погълнатата плячка, може да бъде около една трета от собствената им дължина.

Други интересни хищни риби от същия разред са видовете от семейство Хаулиодови (Chauliodontidae). Те имат твърде дълго странично сплеснато тяло. Въпреки че максималната им големина е около 30 см, тези риби имат в сравнение с ръста си огромна уста, в която има многобройни остри зъби. Устата може широко да се разтваря, когато се хваща и поглъща плячка. Жертва на хаулиодовите риби стават други риби, а също така някои скариди. Представителите на семейството са разпространени в умерените и тропичните зони на Тихия, Индийския и Атлантическия океан, а един вид се среща и в Средиземно море. Хаулиодовите риби се срещат от 25 до 3500 м дълбочина, като най-често се установяват във водния слой между 500 и 1000 м.

Ясно изразен полов диморфизъм се наблюдава при семейство Идиакантови (Idiacanthidae), което спада също така към разред Пъстървообразни. Идиакантовите риби се срещат сравнително рядко в Тихия, Индийския и Атлантическия океан, като живеят най-често до 1000 м, а по-рядко — до 4000 м дълбочина. Женските и мъжките екземпляри се различават силно както по външен вид, така и по биология. Женските имат дълго до 40 см, стесняващо се към опашката змиевидно тяло. Устата им е голяма, а челюстите са осеяни с остри зъби, по-едрите от които светят. Някои зъби са толкова големи, че устата не може напълно да се затваря. Женските идиакантови риби са хищници; хранят се с други риби. Търсейки плячка, те извършват денонощни вертикални миграции, като с настъпването на нощта се издигат към морската повърхност, а призори се спускат отново в по-дълбоки води. Женските са способни да поглъщат едри спрямо собствения си ръст риби. При поглъщането на едра плячка устата се разтваря извънредно широко, а след това еластичният стомах и коремната стена силно се издуват така, че тялото вместо змиевидна, добива отчасти кълбовидна форма. Мъжките идиакантови риби достигат едва 6 см дължина и външно приличат на ларви. Те нямат зъби и червото им е дегенерирало, тъй като изобщо не се хранят.

Интересни хищни дълбоководни риби са представителите на семейство Гигантурови (Giganturidae) от разред Китовидкообразни (Cetomimiformes). Те са разпространени в дълбочините на тропичните зони на Тихия, Индийския и Атлантическия океан. Тялото им достига 12–17 см дължина. Те имат тънко торпедовидно тяло, като лъчите на долната част на опашната им перка са силно удължени. Особено характерни са очите им — те приличат на две тръби на бинокъл и са насочени напред. Това са телескопични очи, с които тези хищници могат да видят своята плячка при такава слаба светлина, при която други риби мъчно биха могли да я забележат. Изглежда, гигантуровите риби обикновено са на дълбочина около 1150 м — това е дълбочината, до която костните риби изобщо могат да долавят дневната светлина. Гигантуровите риби имат широка уста, в която се намират множество остри зъби, а техният стомах и телесна празнина могат силно да се разширяват. С това се обяснява фактът, че тези своеобразно устроени хищни риби могат да поглъщат и по-едра от самите тях плячка. В стомаха на една обикновена гигантура (Gigantura vorax), дълга 8 см, е била установена хаулиодова риба, дълга 14 см. Гигантуровите риби се хранят с други риби, включително и със светещи. Те поглъщат своята плячка, като предварително я захапват по средата на тялото и я прегъват на две (15).

Едни от най-известните хищни морски риби са мурените (сем. Muraenidae), които спадат към разред Змиоркообразни (Angilliformes). Те имат голо, лишено от люспи, змиевидно тяло, което достига до 3 м дължина. Характерно за мурените е и това, че при тях липсват гръдни перки. Тези риби имат тясна глава и малки очи, но огромна уста, чиито челюсти са осеяни с множество остри зъби. Някои от видовете имат толкова големи зъби, че не позволяват на устата да се затваря напълно. Мурените са разпространени главно в тропичните и по-топлите морета. Те се крият обикновено в пещери, големи дупки или цепнатини на подводни скали и оттам дебнат своята плячка — различни риби, но също така ракообразни и главоноги. Ухапванията от мурени са опасни и за човека. Тези риби могат да причинят тежки рани на непредпазливи подводни плувци и риболовци. В Средиземно море и близките до него части на Атлантическия и Индийския океан е разпространена средиземноморската, или обикновена мурена (Muraena helena), която достига до 1,5 м дължина и 6 кг тегло.

Едни от най-хищните сладководни риби са безспорно южноамериканските пиранхи — видове от родовете Rooseveltiella, Serrasalmus и Pygocentrus, които спадат към големия разред Шаранообразни (Cypriniformes). Пиранхите се срещат в различни реки на Южна Америка, най-вече в басейна на Амазонка. Те не са особено големи. Дължината на най-едрия вид достига до 60 см, а останалите са значително по-дребни. Пиранхите имат извънредно остри зъби и яки челюсти. Тези стадни риби се хранят главно с други риби, но нападат и различни други животни, които плуват в реките. Жертвите си пиранхите усещат по плясъка и движението на водата, а когато доловят миризмата на кръв, стават просто неудържими. Нападайки на стада, те късат парчета месо от тялото на своите едри жертви, като могат да изядат напълно дори големи бозайници като тапири и домашни говеда. Пиранхите са опасни и за човека. Там, където се срещат тези хищници, риболовът с мрежи е невъзможен, защото пиранхите разкъсват мрежите и изяждат уловената в тях риба. Най-известният вид е обикновената пиранха (Rooseveltiella nattereri), която се среща в много реки на Южна Америка и достига до 30 см дължина.

Към разред Шаранообразни спада и една друга широко известна риба, която също е хищна. Това е електрическата змиорка (Electrophorus electricus). И тя се среща в някои южноамерикански реки, включително в басейна на Амазонка. Електрическата змиорка има силно удължено, лишено от люспи тяло, което достига най-често до 1–1,5 м, но понякога почти 3 м дължина. Нейните основни електрически органи заемат около 4/5 от дължината на тялото и представляват почти половината от неговата маса. Силата на произвеждания от една еднометрова змиорка ток е обикновено 1/2-3/4 ампера, а напрежението не надминава 350 волта. Като рекорд е установено обаче напрежение от 650 волта. Основните електрически органи се използват от змиорката за парализиране на нейните жертви и за защита от врагове. Електрическата змиорка се храни главно с различни неголеми риби. Освен основните електрически органи змиорката притежава и два типа нисковолтови органи. За единия от тях е установено, че играе ролята на локатор, посредством който се откриват подводни препятствия по пътя на движението. При старите змиорки същият този орган служи и за откриване на плячката, тъй като с увеличаване на възрастта зрението на електрическата змиорка силно отслабва. Службата на втория тип нисковолтов орган още не е изяснена (15).

Широко разпространена сладководна хищна риба в Европа и Азия е сомът (Silurus glanis), който спада към разред Сомообразни (Siluriformes). Той се среща най-вече в много от реките, но също така в някои езера, а понякога и в слабо солени крайбрежни морски участъци. В България тази риба е разпространена в Дунава и неговите притоци, също така в реките от Беломорския басейн (Марица, Места, Струма и др.), както и в река Камчия и езерата Шабла и Блатница. Продълговатото и лишено от люспи тяло на сома достига до 5 м и 300 кг. В голямата уста на тази риба има множество остри зъби. Докато е малък, сомът се храни главно с ларви на водни насекоми и някои други безгръбначни животни, но като възрастна риба е хищник. Негова жертва стават най-вече различни малки риби и водни жаби, но той яде и едри миди. Понякога сомът напада и водоплаващи птици, а са известни и случаи, когато плячка на едри сомове са ставали и плуващи във водата кучета.

Хищен представител на разред Светипетрообразни (Zeiformes) е светипетровата риба (Zeus faber), която се среща в източната част на Атлантическия океан, в Средиземно и рядко — в Черно море. Нейното високо, силно странично сплеснато тяло достига до 50 см дължина. В голямата уста се намират множество тънки зъби. Светипетровата риба обитава придънните слоеве на морето на дълбочина 100–500 м. Тази хищна риба се доближава бавно до плячката си, като се придвижва чрез почти незабележими движения на плавниците си. От късо разстояние тя се спуска върху плячката си с отворена уста. Храни се изключително с риба (26). Яде сардини, селди и някои други видове.

Множество хищни риби спадат към големия разред Костурообразни (Perciformes), някои от които имат твърде характерни морфологични особености. Една от тях е рибата меч (Xiphias gladius), която носи името си поради това, че горната й челюст е силно удължена и има формата на меч. Този „меч“ може да заема една трета от дължината на тялото, което достига до 4–4,5 м и над 400 кг. Рибата меч е разпространена най-вече в тропичните и субтропичните зони на Атлантическия, Тихия и Индийския океан, но се среща и в умерено топли води. Понякога прониква от Средиземно през Мраморно в Черно море. Тя е типична пелагична риба, която се среща обикновено далеч от бреговете в открито море. Рибата меч може да плува много бързо — до 130 км/час. Макар и хищен вид, като възрастна няма зъби в устата си. Плячка на рибата меч стават главно различни риби и главоноги мекотели, понякога дори акули и тонове. Мечовидната плоска горна челюст има не само хидродинамично значение при плуване, но се използва и като оръжие срещу плячката. Това личи от факта, че в стомаха на рибата меч се намират доста често разсечени на две риби и калмари или по тялото на жертвата има и други следи от „меча“ на хищника.

Друга хищна морска риба от същия разред е платноходът (Istiophorus platypterus). Името си тя носи поради следната особеност: нейният гръбен плавник е разделен на два дяла — предният е дълъг и висок и прилича на платно на кораб, а задният е съвсем малък и нисък. Подобно на рибата меч платноходът има удължена горна челюст. Тя обаче не е плоска, а шиповидна и служи само за намаляване на съпротивлението на водата при плуване, но не и като оръжие срещу плячката. Среща се най-вече в тропичните зони на Тихия и Атлантическия океан. Неговото удължено тяло достига до 3,3 м дължина и 100 кг маса. Подобно на рибата меч може да развие голяма скорост при плуване — до 100–130 км/час. При бързо плуване гръбната му перка е сгъната и прибрана в специална вдлъбнатина на гърба. В тихи дни понякога платноходът се носи по самата морска повърхност с напълно разгъната и издадена гръбна перка и може би използва при движението си силата на вятъра. Макар и пелагична риба, платноходът се среща по-често в крайбрежните райони, отколкото в открития океан. В устата си този хищник има слабо развити зъби. Храни се със стадни риби и главоноги мекотели, които преследва, като се събира на малки групи.

Едра хищна риба от разред Костурообразни е тонът (Thunnus thynnus), който достига над 3 м дължина и 375 кг маса. Среща се в Атлантическия, Индийския и Тихия океан, обикновен вид е в Средиземно море, има я и в Мраморно море; рядко преминава в Черно море, в което не е постоянен обитател. Тонът се среща обикновено на стада, предимно в крайбрежни води, но понякога и далеч от бреговете. Той се храни най-вече с различни риби (херинга, сардина, скумрия и др.), но яде и някои безгръбначни животни.

Добре познат в България е паламудът (Sarda sarda), който спада също към разред Костурообразни. Паламудът се среща в Атлантическия океан, в Средиземно море и свързаните с него морета. В Черно море той навлиза напролет през Босфора, а се връща наесен да зимува в Мраморно и по-рядко в Бяло море. На дължина достига до 85 см, а максималната му маса е 7 кг. Той е хищна риба с остри зъби, която се храни почти изключително с други риби (хамсия, трицона, сафрид, скумрия и пр.). Понякога изяжда и по-дребни екземпляри от собствения си вид, а също така и някои безгръбначни животни.

В басейните на Черно, Азовско, Каспийско, Аралско и Балтийско море е разпространена бялата риба (Lucioperca lucioperca), която спада към разред Костурообразни. Тя се среща в някои от реките, езерата и крайбрежните слабо солени участъци на споменатите морета. В България бялата риба се среща в по-големи количества в Дунава и някои от крайбрежните черноморски езера — Мандра, Бургаско, Белославско и Блатница (26). Тази риба достига до 1,20 м дължина и 12 кг маса. Тя е типичен хищник, който се храни главно с дребни риби. В нашите крайбрежни езера бялата риба яде попчета, езерна трицона, атерина и някои други видове.

Интересни дълбокоморски хищни риби от разред Костурообразни са видовете от семейство Хиазмодови (Chiasmodontidae). Те се срещат в тропичните области на Тихия, Индийския и Атлантическия океан на 250–300 и повече метра дълбочина. Тяхното черно или кафяво оцветено голо тяло рядко превишава 10–15 см дължина. Някои видове имат по долната си страна светещи органчета — фотофори. Хиазмодовите риби имат относително голяма уста, като зъбите по челюстите им са разположени в два или повече реда. Тези дребни дълбокоморски хищници са известни със способността си да поглъщат по-голяма от себе си плячка. Това е възможно, защото стомахът и телесните стени на хиазмодовите риби могат силно да се разтягат. Най-често срещаният представител на семейството е черният хиазмод (Chiasmodon niger). Веднъж в източната част на Индийския океан от този вид е бил уловен екземпляр, дълъг 28 см.

Хищни риби с интересни приспособления за привличане на плячката са видовете от разред Въдичарообразни (Lophiiformes). Една от тях е морският дявол (Lophius piscatorius). Тази риба се среща покрай европейските и американските брегове на Атлантическия океан, има я също така в Средиземно море, а в Черно море попада много рядко (26). Обитава дъното на шелфовата зона на дълбочина 50–200 м. На дължина достига до 1,5 м, а на маса — 20 и повече кг. Морският дявол има голяма, гръбно-коремно сплесната глава, която заема 2/3 от дължината на тялото. Трупът му е къс и има конична форма. В широката уста на тази хищна риба има множество големи остри и закривени зъби. Характерно за морския дявол е устройството на гръбната му перка. Нейните три предни лъча са изместени напред върху главата. Те са удължени и отдалечени един от друг. Първият, наречен „илиций“, е гъвкав и завършва с кожен израстък — „еска“, който служи за примамване на плячката. Морският дявол лежи най-често неподвижно на морското дъно, като се слива до голяма степен с него благодарение на своята окраска. При това само кожният израстък на края на първия лъч на гръбната му перка трепти над затворената му уста. Щом някоя риба или друго животно се доближи до тази своеобразна примамка, морският дявол светкавично разтваря грамадната си уста, налапва и поглъща плячката. Този хищник яде най-вече дънни риби и безгръбначни животни (напр. крабове), но понякога се издига и в по-горните водни пластове, като преследва там пелагични риби. Известни са случаи, когато морският дявол е хващал и спящи на повърхността на морето водоплаващи птици. Обикновено обаче това е завършвало с гибелта на хищната риба, която се е задавяла от твърде голямата за нея плячка (15).

Своеобразни хищни риби са и тези от подразред Церациевидни, или Дълбокоморски въдичари (Ceratioidea). Тези риби се срещат в открития океан на голяма дълбочина, където не прониква слънчева светлина. Почти всички живеят в дебелината на водните пластове. Характерен за тези риби е ясно изразеният полов диморфизъм. Женските екземпляри са най-често 5–10 см дълги, но при някои видове достигат и над 1 м дължина. При всички тях първият лъч на гръбната перка е изместен силно напред и е превърнат в своеобразна „въдица“ (илиций), която завършва със светеща „примамка“ (еска). Женските дълбокоморски въдичари са хищници с остри зъби. Те се хранят главно с различни други дълбокоморски риби, но ядат също така ракообразни, а по-рядко и главоноги. Мъжките екземпляри са много по-малки — дълги са 16–46 мм и само като изключение — до 16 см. Едни от тях са свободно живеещи и се хранят с веслоноги рачета и четинкочелюстни, други паразитират върху женските екземпляри, като кръвоносните съдове на мъжката и женската риба се сливат.

Всички представители на клас Земноводни (Amphibia) се хранят във възрастно състояние с животинска храна. Някои от тях ядат само безгръбначни животни, а почти всички останали видове се хранят предимно с безгръбначни животни. Само за американската жаба Рана езопус (Rana aesopus) има данни, че се храни вероятно с други жаби — сухоземни и водни (15). Ако това е така, това земноводно трябва да се счита за типичен хищник. Впрочем, както това беше посочено в предговора, и голямата водна жаба при известни условия има почти изключително хищнически начин на хранене. Това е установено напр. в Астраханския резерват — в долната част на делтата на река Волга в Съветския съюз. През периода, когато напролет бреговете на реката са напълно залети от придошлата вода, полово зрелите големи водни жаби там се хранят предимно с млади екземпляри и попови лъжички от собствения си вид. Сухоземните насекоми отпадат напълно по това време от храната им, а различни водни насекоми, паяци и мекотели играят само незначителна роля в тяхното изхранване (12).

Най-едрото земноводно — исполинската, или гигантска, саламандра (Megalobatrachus japonicus) достига до 1,60 м дължина и 40 кг маса. Среща се в някои планински реки и потоци в Източен Китай и Япония, които не замръзват през зимата. Денем стои обикновено скрита в подмоли и надвиснали във водата скали, а нощем излиза на лов. Гигантската саламандра се храни със сладководни крабове, малки риби, жаби и тритони, яде още червеи и насекоми. Тя често дебне плячката си и след това я улавя с малките си зъби чрез бързо странично движение на главата.

Друго опашато земноводно, което яде различни гръбначни животни, е тихоокеанската амбистома (Dicamptodon ensatus). Тя достига до 30 см дължина. Среща се от Британска Колумбия до Централна Калифорния. Тихоокеанската амбистома се катери добре по дърветата. Яде различни безгръбначни животни, но също така малки жаби, някои саламандри, други амбистоми, малки змии, земеровки и гризачи.

Между безопашатите земноводни, или жабите, хищнически нрав показва нерядко едрата жаба бик (Rana catesbiana), която достига до 20 см дължина и 600 г маса. Разпространена е в източната част на Северна Америка, където се среща най-вече в реки с чиста вода. Жабата бик се храни главно с насекоми, паяци и мекотели, но напада и изяжда и различни гръбначни животни — риби, други земноводни, змии, малки птици и мишки.

Към клас Влечуги (Reptilia) спадат видове, които имат твърде разнообразен начин на хранене. Някои влечуги са растителноядни, други приемат както растителна, така и животинска храна, трети се хранят изключително или предимно с безгръбначни животни, а има и типични хищници, жертва на които стават само гръбначни животни.

Сухоземните представители на разред Костенурки (Testudines) са растителноядни, като само рядко ядат и малки животни. Повечето пресноводни костенурки се хранят главно с безгръбначни животни, те ядат и риба, а в малки количества — и растителна храна. Между морските костенурки преобладават растителноядните форми, но някои видове се хранят главно с животинска храна.

Една костенурка, която се храни предимно с риба, е сладководната грифова костенурка (Macroclemys temmincki). Тя се среща в реки, канали и езера в югоизточната част на САЩ. Грифовата костенурка лови по твърде интересен начин различни риби. Това влечуго се заравя отчасти в тинята на дъното на водоема и стои така съвършено неподвижно, като е отворило широко устата си. От нея то издава само края на тънкия си червеообразен език, който е яркорозово оцветен. Този извиващ се „червей“ примамва различни риби; те стават жертва на едрата костенурка, която достига до 50 см дължина и 60 кг маса.

Лъжливата карета, или главестата морска костенурка (Caretta caretta), достига до 1 м дължина. Среща се във всички тропични морета, но отделни индивиди, следвайки морски течения, се срещат и в по-студени води. Макар и рядко, тази костенурка е улавяна и в Черно море. Храни се с раци, мекотели, риби, медузи и морски гъби, като рядко яде и растителна храна.

Единственият днес живеещ представител на разред Хоботноглави (Rhynchocephalia) е срещащата се в Нова Зеландия хатерия, или туатара (Sphenodon punctatus). Тя се храни главно с различни безгръбначни животни, най-вече с насекоми, като само понякога яде още гущери, дребни птици и птичи яйца.

Най-големият разред към клас Влечуги е този на Люспестите (Squamata). Той се разделя на три подразреда: Хамелеони (Chamaeleontes), Гущери (Sauria) и Змии (Ophidia, или Serpentes).

Хамелеоните са нагодени за дървесен начин на живот. Те се хранят главно с насекоми и други дребни безгръбначни животни, които улавят, като изхвърлят от устата си своя дълъг език. Само най-едрите хамелеони са способни да улавят и изяждат гущери и малки птици.

Повечето гущери се хранят с животинска храна, като само някои видове са растителноядни. Има и такива, които ядат както растителна, така и животинска храна. Дребните и средните по големина животноядни гущери се хранят главно с насекоми, паяци, червеи, охлюви и други безгръбначни животни. По-едрите видове ядат и неголеми гръбначни животни — жаби, гущери, змии, птици и птичи яйца, гризачи, понякога и мърша. За единия от двата най-едри представители на подразреда — гигантския комодски варан, е известно, че е свиреп хищник, жертва на когото стават и едри животни, като диви свине и елени.

Най-едрият европейски гущер е жълтокоремникът, или змиегущерът (Ophisaurus apodus), който достига до 1,5 м дължина. Този лишен от крака вид се среща и в нашата страна — най-вече по Черноморското ни крайбрежие, на някои места в Южна и Югозападна България, както и при с. Нисово, Русенско (9,23), но вече се смята за застрашен от изчезване вид (31). Жълтокоремникът се храни с насекоми, охлюви и различни дребни гръбначни животни — гущери, неголеми змии, малките на гнездещи по земята птици и гризачи, но яде още птичи яйца и някои сладки плодове, напр. грозде. При това влечуго се наблюдава и канибализъм — едрите екземпляри изяждат понякога по-дребни индивиди от собствения си вид.

Комодският варан (Varanus komodoensis) е огромен гущер, който достига до 3–3,5 м дължина и 150–200 кг маса. Среща се на малките острови Комодо, Ринджа и Падар, както и в западната част на о-в Флорес в Индонезия. В устата си грамадният гущер има множество остри зъби, а краката му са въоръжени с яки и остри нокти. Както беше споменато, комодският варан е свиреп хищник. Той се храни главно с диви свине и елени, но напада и различни други животни. На островите Ринджа и Падар значителен дял от храната на възрастните варани се състои от маймуни. Жертва стават и различни домашни животни — кучета, кози, кокошки и др., а също така и млади екземпляри от собствения му вид. Комодският варан яде още различни змии и гущери, риба и птичи яйца, мърша. Подобно на повечето останали влечуги варанът не преследва активно плячката си, а я издебва и се нахвърля върху нея, когато тя се доближи. Дивите свине и елените поваля чрез силен удар на мощната си, странично сплесната опашка или направо се нахвърля върху тях, като им нанася смъртоносни рани със страшните си зъби и нокти. Според някои сведения комодският варан гълта наведнъж маймуна макак или цял крак на елен или бивол. Веднъж в стомаха на един едър екземпляр била намерена погълната цяла глава на дива свиня.

Голямото мнозинство змии на нашата планета се хранят с различни животни. Тяхна жертва стават много безгръбначни и гръбначни, като се започне от червеи и насекоми и се свърши с птици и по-дребни копитни бозайници. Само някои видове предпочитат понякога да се хранят с мърша, а малко на брой змии са се специализирали да се хранят изключително с птичи яйца. Всички змии поглъщат цели своите жертви. Неотровните змии поглъщат жива своята плячка или предварително я удушават, като се увиват около нея и силно я пристягат, парализирайки нейните дихателни движения. При това те не счупват ребрата на своите жертви. Отровните змии умъртвяват предварително своята плячка, като чрез ухапване вкарват в нейното тяло отрова. Всички змии имат добре развити зъби за ухапване и задържане на плячката, както и за натикването й в хранопровода. Поради това зъбите са сравнително тънки, остри и закривени назад. Отровните змии имат и снабдени с каналче или бразда зъби, които служат за вкарване на отрова в тялото на жертвата. Змийската отрова представлява жълтеникава течност, отделена от видоизменени слюнчени жлези. Много видове се хранят изключително или предимно с гръбначни животни. По-долу ще бъдат споменати само някои от тях.

Измежду неотровните змии в България има някои видове, които се хранят само или почти изключително с гръбначни животни. Една от тях е най-голямата нашенска змия — големият стрелец, или синурникът (Coluber jugularis). Наричат я още „жълт смок“ поради цвета на коремната й страна (9). Големият стрелец достига до 2 м дължина. Среща се в разнообразни местности и е широко разпространен в по-ниските места почти в цяла България. Храни се с дребни гризачи, птички, гущери, а по-рядко — и с други змии; яде и насекоми. За разлика от повечето наши змии големият стрелец гони и настига своите жертви.

Друга неотровна нашенска змия, която се храни с гръбначни животни, е смокът мишкар, домошар, или ескулапова змия (Elaphe longissima). Достига обикновено до 1,80 м дължина, рядко повече. Разпространена е в цяла България, но е вече твърде рядка и се смята за застрашен от изчезване вид (31). Смокът мишкар се храни главно с мишевидни гризачи, които издебва край дупките им, яде още малки птички, земеровки и др. Увива се светкавично около уловената жертва и я задушава.

С гръбначни животни се хранят и двете наши водни змии, които също така не са отровни. Обикновената водна змия, или жълтоушката (Natrix natrix) яде най-вече жаби и попови лъжички, по-рядко риби, гущери, малки птици и дребни гризачи (си. 19). Сивата водна змия (Natrix tessellata) се храни главно с дребни риби, яде още жаби и попови лъжички, а рядко — дребни бозайници и птици.

Най-голямата змия на нашата планета е грамадната анаконда (Eunectes murinus), която достига до над 11 м дължина. Тази змия се среща в някои реки, езера и блата в Южна Америка. Тя не е отровна и по-големите си жертви умъртвява, като се увива около тях и ги задушава. Анакондата се храни най-вече с различни бозайници (едрите гризачи агути и пака и сродните на свинете пекари), които улавя, когато идват да пият вода, но яде и различни други гръбначни животни — водоплаващи птици, млади каймани, водни костенурки, едри жаби и риби. Нейна жертва стават и различни домашни животни — свине, кучета, патици, гъски, кокошки и др.

С гръбначни животни се храни и втората по големина змия на нашата планета — мрежестият питон (Python reticulatus), чиято дължина достига 10–11 м. Среща се във Виетнам, Бирма, Тайланд, на Малайския полуостров, в Южен Китай, на Зондските острови и на Филипините — в джунглите и гъстите гори, и в културни ландшафти, а понякога дори около човешки жилища. Храни се с дребни копитни бозайници, гризачи, птици и влечуги, но напада и домашни животни — кучета, свине, котки, патици и др.

Измежду отровните змии, които се срещат в България, най-известни са пепелянката и усойницата. Пепелянката (Vipera ammodytes) е разпространена в цяла България, но в планините не се изкачва по-високо от 1450 м н.в. (23). У нас тя достига 70 см дължина, но в други страни — дори 90 см. Пепелянката има отпред на муцуната си малко рогче. Храни се главно с мишевидни гризачи, земеровки и малки птици, яде още гущери, а според някои сведения много рядко и насекоми.

Усойницата (Vipera berus) се среща у нас в планините, обикновено над 800 м, до 2700 м н.в. (23). Тази змия достига най-често докъм 60–70 см дължина, рядко повече. Усойницата няма рогче, а опашката й е много къса. Тя се храни най-вече с мишевидни гризачи и жаби, яде още земеровки, малки птици и гущери. Младите екземпляри се хранят предимно с насекоми, като по-рядко ядат още голи охлюви и червеи.

Най-голямата отровна змия на нашата планета е кралската кобра (Ophiophagus hannah), която се среща в Индия, Южен Китай, Индокитай, Малака, Големите Зондски острови, на о-в Бали и Филипините. Дължината на тялото й достига обикновено 3–4 м, но понякога — и 5,5 м дължина. Кралската кобра се храни главно с други змии (отровни и неотровни), като нейна жертва става понякога и прочутата индийска кобра. По-рядко тя яде и едри гущери.

Силно отровни змии са и мамбите (род Dendroaspis), които се срещат във всички гористи местности в Африка на юг от Сахара. Тяхната храна се състои от малки птици, гущери и гризачи. Най-едър вид е черната мамба (Dendroaspis polylepis), която достига над 4 м дължина.

Прочути отровни змии са и гърмящите (род Crotalus), които се срещат в Америка. Най-едра е ромбичната гърмяща змия (Crotalus adamanteus), която достига обикновено до 1,8 м, но понякога — и до 2,4 м дължина. Тази змия се среща в цяла Флорида, като прониква на север до нос Хатерас, а на запад — до Нови Орлеан. Храни се с гризачи, птици и птичи яйца.

Много силна отрова имат морските змии (сем. Hydrophidae), които са разпространени във всички тропични морета на Индийския и Тихия океан — от източното крайбрежие на Африка до западните брегове на Цетрална Америка. Някои видове прекарват целия си живот в морето, като изобщо не излизат на сушата. Морските змии се хранят с риба, най-вече с някои видове змиорки. Освен активен лов тези влечуги прилагат и друг начин за улавяне на своите жертви. Понякога змията лежи неподвижно на морската повърхност и чака около нея да се съберат любопитни рибки. Изведнъж чрез рязко движение тя захапва някоя от тях.

Всички видове от разред Крокодили (Crocodilia) във възрастно състояние са хищници, които се хранят както с риба, така и с други гръбначни животни. В предговора беше вече споменато как се мени храната на нилския крокодил с възрастта в някои области на Африка. Един от най-свирепите представители на разреда е гребенестият крокодил (Crocodylus porosus), който се среща в Южна Индия, Цейлон, някои от Зондсхите острови, Филипините, Нова Гвинея, по бреговете на Северна Австралия и по островите на Океания — на изток до островите Фиджи. На дължина това влечуго достига 6, а според някои сведения — даже 8,5 м. Среща се най-вече в устията на реки, но понякога плува и в морето, дори далеч от брега. Гребенестият крокодил напада често едри бозайници, като ги хваща с челюстите си, когато идват да пият вода, или ги поваля чрез удар на опашката си. Негова жертва стават елени, свине, кучета, кози, маймуни и други диви и домашни бозайници. Гребенестият крокодил не лови жертви само във водата; понякога прави това и на сушата под защита на тъмнината.

Мисисипският алигатор (Alligator mississippiensis) е разпространен в реки, езера и блата в югоизточната част на САЩ. Той достига до 5,8 м дължина. Храни се най-вече с риба, но напада и други гръбначни животни — бозайници, птици, змии и жаби.

По отношение на храната си представителите на клас Птици (Aves) показват голямо разнообразие — те са насекомоядни, зърноядни, хищни и различни други категории. Някои са твърде специализирани по отношение на храната си — пещерната птица гуахаро (Steatornis caripensis) се храни изключително с плодове, медопоказвачите (Indicatoridae) — с пчелен восък, белоглавият лешояд (Gyps fulviis) според някои по-нови сведения яде само мърша (15), пеликаните (Pelecanidae) ловят изключително риба и т.н. Голям брой птици ядат както животинска, така и растителна храна. Такива са всъщност и много от насекомоядните и зърноядните птици. Има и всеядни, каквито са напр. повечето видове от семейство Вранови (Corvidae).

Като хищни, или грабливи птици се означават представителите на два от разредите на класа — Дневни грабливи птици (Accipitres, или Falconiformes) и Сови (Striges, или Strigiformes), като вторият разред се нарича понякога и Нощни грабливи птици. По-рано се е смятало, че дневните грабливи птици и совите са близкородствени, но по-късно е било установено, че външното сходство е вследствие на общите черти в начина на живот.

Към разреда дневни грабливи птици спадат едри и средно големи видове. Те имат яка закривена човка и остри закривени нокти, с които повечето представители на разреда умъртвяват и разкъсват своите жертви. Мнозинството видове са активни денем, а само някои — при здрач. Много от дневните грабливи птици се хранят предимно или само с бозайници и птици. Някои видове ядат и други гръбначни животни, а също така и насекоми. Сравнително по-малко представители се хранят изключително или предимно с безгръбначни животни: американската каня охлювояд (Rosthramus sociabilis) се храни с едри охлюви от род Помацеа (Pomacea), а осоядът (Pernis apivorus), който се среща и в България, се храни главно с насекоми. Почти всички лешояди в Европа, Азия и Африка и кондорите в Америка се хранят главно, а някои видове и изключително с мърша. Между дневните граблива птици има дори видове, които се хранят предимно с плодове. Такъв е палмовият лешояд (Gypohierax angojensis), разпространен в тропична Африка. Фактът, че към дневните грабливи птици спадат и видове, които се хранят изключително или предимно с мърша, с насекоми или с растителна храна, показва, че и при птиците систематичното понятие хищен (граблив) не съвпада винаги с екологичното понятие хищен. Ще споменем само някои от видовете, които са хищници и от екологично гледище.

Такава птица е споменатият вече скален орел (Aquila chrysaetos), който се среща, макар и рядко, и в нашата родина (31). Има го главно по високите части на Стара планина, Рила, Родопите и Пирин. На дължина достига до 95 см, а с разперени крила — 2 м. В своята обширна област на разпространение (Европа, Азия, Северозападна Африка и Северна Америка) този голям крилат хищник се храни с различни животни. Яде различни бозайници — зайци, млади копитни (напр. северни елени и сърни), лисици, порове, невестулки, лалугери, мишевидни гризачи и др. Напада също така и птици с големината на глухар или гъска, като негова жертва стават най-вече кокошевите. Яде още мърша, рядко лови костенурки, чиито черупки счупва, като ги пуска отвисоко върху скали.

Орелът рибар (Pandion haliactus), който в България е вече застрашен от изчезване (31), достига до 55–60 см дължина. Разпространен е главно край водоеми, богати на риба. У нас се среща рядко по Черноморското и Дунавското крайбрежие. Негова основна храна е рибата. При липса на такава или при наличие на малко риба яде дребни бозайници (лалугери, мишки и др.), жаби, а рядко — и малки птици.

По-едър вид е орелът змияр (Circaetus gallicus), който достига до 67–72 см дължина. У нас тази птица се среща рядко както в равнините, така и в планините и също се смята вече за заплашена от изчезване (31). Храни се главно със змии — неотровни и отровни, яде още гущери, жаби и насекоми, а по-рядко — дребни бозайници и птици.

Най-едър от трите вида ястреби, които се срещат в България, е големият ястреб или ястребът кокошкар (Accipiter gentilis). Той достига до 52–68 см дължина. У нас е разпространен в равнинни и планински гори, но е вече рядък и се смята за застрашен от изчезване (31). Ястребът кокошкар се храни най-вече с птици (от дребни до такива с големината на фазан). Яде също така и бозайници — зайци, катерици и някои други.

Големи чуждоземни ястреби са птиците, наречени харпии. Харпията (Harpyia harpyia) достига 80–90 см големина. Тази птица се среща из равнинните тропични гори в Централна и Южна Америка. Храни се главно с маймуни (напр. капуцини), яде още ленивци и други бозайници, птици и по-специално папагали ара.

Соколът скитник (Falco peregrinus) е един от най-едрите видове соколи. Неговата дължина достига 40–50 см. В България се среща рядко, като обитава най-вече скалисти места по планини, проломи и дефилета, но понякога се среща и в открити полета. И той е вписан вече в нашата Червена книга като заплашен от изчезване вид (31). Соколът скитник се храни почти изключително с птици, които улавя във въздуха, като негова жертва стават най-вече гарги, врани, гълъби и патици. Спускайки се върху жертвата, крилатият хищник развива скорост до 100 м/сек. По време на отглеждането на малките мъжкият сокол, който набавя храна за своето потомство, напада и дребни птици, включително лястовици и бързолети. Понякога разнообразява храната си, като яде и мишевидни гризачи.

Обикновеният мишелов (Buteo buteo) обитава в България гори и открити пространства с единични дървета в равнините и планините. На дължина тази птица достига до 46–57 см. Храни се най-вече с мишевидни гризачи и други малки бозайници (къртици, земеровки и малки зайчета), малки птици, змии, гущери, жаби, а според някои сведения — и с мърша и насекоми.

Към разред Сови спадат птици със силно закривена човка и остри закривени нокти. Те имат големи, насочени напред очи, а оперението на лицевата част на главата им образува така наречения лицев диск. Совите имат меко оперение и летят безшумно. Водят нощен живот, въпреки че виждат и денем. Видовете, които са разпространени в Арктика и Субарктика, водят дневен живот през лятото, когато в тези области няма изобщо нощ. Совите се хранят само с животинска храна. Ядат най-вече средно големи и дребни бозайници и птици, насекоми и други животни. Някои видове са твърде специализирани по отношение на храната си. Рибните сови (Ketura и Skotopelia) се хранят главно с риба и ракообразни. Совите хващат и убиват плячката си със своите нокти. По-едрите си жертви те разкъсват с човката си, а малките поглъщат цели.

Най-едрата сова, която се среща в България, е бухалът (Bubo bubo). Тази птица има обширна област на разпространение — Европа, Северна Африка и Азия. У нас живее в равнини и планини, но е вече твърде рядка и застрашена от изчезване (31). На дължина достига 62–72 см, а с разперени крила — 150–180 см. Бухалът се храни най-вече с бозайници и птици. Обикновено напада средно големи и малки бозайници (зайци, мишевидни гризачи, насекомоядни и др.), но понякога негова жертва стават и по-едри видове (напр. женски сърни и млади планински козли). Значителен дял в храната на бухала заемат и различни птици — от глухар, тетрев и ястреб кокошкар до врабчови. По-рядко бухалът яде влечуги, жаби и едри насекоми, а според известни сведения — и риба. Бухалът ловува обикновено нощем и при здрач, но на север — и денем.

Бялата, или полярната сова (Nyctea scandiaca) е характерна за Арктика и Субарктика. Среща се по океанските острови, по крайбрежията и в континенталната тундра. На дължина достига до 56–65 см. Храни се най-вече с мишевидни гризачи, главно леминги. Яде още полевки, лалугери, зайци, сеносъбирачи и дребни хищни бозайници, както и птици — кокошеви, патици, чайки и др.

Горската улулица (Strix aluco) е средно голяма; достига до 40–45 см дължина. Разпространена е в Европа, Азия и Северозападна Африка. У нас се среща повече в планински, отколкото в равнинни гори, понякога може да се види и в паркове и градини. Храни се главно с мишевидни гризачи, но яде още птици, влечуги, земноводни, едри насекоми, а рядко и риба.

Кукумявката (Athene noctua) е разпространена в Европа, Северна Африка и Азия. В България тя се среща повсеместно — от равнините до алпийските части на планините. Кукумявката е сравнително дребна сова — дължината й достига 23–28 см. Ловува главно привечер и в началото на нощта. Храни се с дребни гризачи (до плъх включително), с насекоми, влечуги и врабчови птици. Според някои сведения през „миши години“, когато мишевидните гризачи се размножават извънредно много, кукумявката носи в гнездото си толкова много от тях, че натрупаните купчинки от тези дребни бозайници остават неизползвани.

Забулената сова (Tyto alba) има извънредно широко разпространение. Среща се в Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия, по тихоокеанските острови и на остров Мадагаскар. В България тя е рядка птица (31), която се среща понякога в селища, изоставени постройки и в открити терени. Храни се главно с мишевидни гризачи и земеровки, по-рядко яде малки птици и жаби, а според някои данни нейна жертва стават и прилепи.

Във връзка с хищничеството при птиците е важно да се отбележи следното: има редица видове, които не спадат към двата споменати разреда — дневни грабливи птици и сови, но независимо от това трябва да се отнесат според своя начин на хранене към екологичната категория „хищни“. Това става ясно, като се има предвид, че въпросните птици се хранят изключително или главно с гръбначни животни. Типичен пример в това отношение са пеликаните, които спадат към разред Веслоноги (Steganopodes). Както беше вече споменато, пеликаните се хранят изключително с риба. Някои видове са тясно свързани с морето, а други се срещат дори далеч навътре в континентите около сладководни водоеми. Срещащите се и в България розов (Pelecanus onocrotalus) и къдроглав пеликан (Pelecanus crispus) често ловят групово риба.^[1] При това, плавайки по повърхността на водата, те гонят рибата към брега, като махат усилено с крила и вдигат голям шум.

Други птици от разред Веслоноги, които се хранят предимно с риба, са кормораните (сем. Phalacrocoracidae). В България се срещат три вида корморани, най-едър от които е големият корморан, или голямата дяволица (Phalacrocorax carbo). У нас тази птица се среща рядко по Черноморското крайбрежие и островите на река Дунав, а понякога — и край богати на риба водоеми във вътрешността на страната. Понастоящем се счита за заплашен от изчезване вид (31). Големият корморан се храни почти изключително с риба, която лови, като се гмурка под вода. Само много рядко в стомаха на тази птица се установяват мекотели, насекоми, жаби и дори растителни останки. В делтата на Дунава се наблюдава съвсем необичайно явление — там големият корморан улавя и поглъща понякога нисколетящи над водната повърхност лястовици (15).

С гръбначни животни се храни предимно и сивата сврачка (Lanius excubitor), която спада към разред Пойни, или Врабчови птици (Passeriformes). В България тази птица се среща само през зимните месеци в открити местности с дървета и храсти. Сивата сврачка се храни главно с малки птици, мишки, гущери, жаби, а отчасти — и с едри насекоми.

Една чуждоземна птица, която се храни с гръбначни животни, е китоглавата чапла (Balaeniceps rex). Тя спада към разред Крачещи (Gressores). Достига 75–90 см дължина. Среща се в някои области на Африка, като се придържа към сладководни водоеми. Тази птица се храни с различни водни гръбначни животни. Яде главно двойнодишащи риби, най-вече протоптеруси, но и други риби, храни се още с крокодилчета, жаби, а понякога — с малки костенурки.

Разнообразни начини на хранене се срещат и при представителите на клас Бозайници (Mammalia). Между тях има растителноядни, насекомоядни, хищни и други категории видове. Някои са твърде специализирани по отношение на своето хранене. Торбестото мече коала (Phascolarctos cinereus) се храни само с листата на евкалипти, почти всички плодоядни прилепи от подсемейство Стенодермине (Stenoderminae) ядат само сочни плодове, прилепите кръвосмукачи от родовете Десмодус (Desmodus) и Дифила (Diphylla), както това беше вече споменато, се хранят изключително с кръв от бозайници и т.н. Много представители на класа ядат както животинска, така и растителна храна, а известни видове са всеядни.

Понастоящем клас Бозайници се разделя обикновено на два подкласа — Първични (Prototheria) и Същински (Theria). Първият от тези два подкласа не включва в състава си хищни видове, докато към втория подклас спадат редица хищни представители. Подклас Същински бозайници се разделя на два ясно обособени инфракласа — Низши (Metatheria) и Висши (Eutheria). Към подклас Низши бозайници спада само един разред — Торбести (Marsupialia). Към него се числят растителноядни, насекомоядни, всеядни и хищни видове.

Семейство Хищни торбести (Dasyuridae) обхваща както хищни, така и насекомоядни представители. Един дребен хищник е торбестият плъх, когото наричат тафа (Phascogale tapoatafa). Това животно е голямо приблизително колкото нашите плъхове. Тафата отлично лази по дърветата и се крие в дървесни хралупи и дупки. Сега се храни главно с пренесени от човека гризачи в Австралия. Освен плъхове и мишки яде и домашни птици.

По-едър представител на същото семейство е тигровата котка, или торбестата златка (Dasyurops maculatus), която достига до 60 см дължина и има 50 см опашка. Това животно се среща в Източна Австралия и Тасмания. Тигровата котка е типичен дървесен обитател. Ловува нощем и се храни главно с птици (най-вече с кокошки и токачки), яде още птичи яйца, зайци подземници и други по-дребни бозайници, а също така и влечуги. Понякога напада и по-едри бозайници и птици — напр. млади кенгура валаби, чапли и др.

Към семейството на хищните торбести спада и торбестият, или тасманийският дявол (Sarcophilus harrisii). Този хищник достига до 50 см дължина. Има голяма глава и къса опашка. Среща се само на о-в Тасмания, където понастоящем обитава почти недостъпни скалисти местности. Ловува нощем и е твърде активен хищник. Храни се с различни птици, включително и с папагали, още с млади кенгура валаби, кенгурови плъхове и др., но понякога напада и по-едри животни — напр. овце. Торбестият дявол често скита и по бреговете на водоеми, където лови жаби и раци, а на морското крайбрежие яде изхвърлени от вълните хранителни останки.

Най-едрият хищен торбест бозайник е тасманийският, или торбестият вълк (Thylacinus cynocephalus), когото наричат още тилацин. Той достига до 1,8 м дължина (заедно с опашката). Според известни сведения това животно, което по-рано е живяло и в Австралия, се среща само още на о-в Тасмания, а според други то вече е изчезнал вид. Торбестият вълк е нощно животно, което излиза от своята бърлога на лов при здрач. Хранил се е в Австралия с кенгура валаби и други по-дребни торбести бозайници, ял е още плъхове, ехидни, птици и гущери. Нападал е също така овце и домашни птици. Смята се, че торбестият вълк е бил изместен напълно в Австралия от дивото куче динго (10).

Към Инфраклас Висши бозайници спадат множество разреди, четири от които включват и хищни видове.

Разред Прилепи (Chiroptera) включва дребни и средно едри бозайници, способни да летят дълго време във въздуха чрез видоизменените си в крила предни крайници. Повечето прилепи са изключително или предимно насекомоядни, други се хранят с плодове, трети — с нектар от цветове, а има и някои хищни представители. Те се хранят предимно с гръбначни животни. Такива видове се срещат най-вече в тропичните части на Африка, Азия и Америка.

Видът голям рибар (Noctilio leporinus), който спада към семейство Зайцеустни (Noctilionidae), е разпространен от Мексико до Аржентина. Този рибояден вид живее по бреговете на езера и морета, където се крие в пещери и дървесни хралупи на колонии до 50–80 екземпляра. Големият рибар излита обикновено привечер да ловува. Лети най-вече над езерната или морската повърхност, като улавя малки риби с помощта на ноктите на краката си. Освен с риба този прилеп се храни още с насекоми, жаби и малки дървесни гризачи. Друг хищен вид е гигантският лъжевампир (Vampyrus spectrum) от семейство Листоноси (Phyllostomidae). Той се среща от южната част на Мексико до Бразилия. Храни се главно с гръбначни животни — гризачи, прилепи, малки птици и гущери, като яде още едри насекоми и плодове. Южноазиатският вид голям копиенос (Megaderma lyra), както и австралийският род Макродерма (Macroderma), към който спадат най-едрите прилепи, чието тяло достига до 14 см дължина, също са хищни видове. Тези прилепи от семейство Копиеноси (Megadermidae) се хранят с птички, гризачи, прилепи, гекони, дребни жаби и риби, а ядат и насекоми.

Малкият разред Перконоги (Pinnipedia) включва само около 30 вида, който са добре приспособени към воден живот. Те имат вретеновидно тяло, а петопръстите им крайници са превърнати в плавници. Перконогите са разпространени главно в студените и умерените пояси на двете полукълба, като повечето са морски и океански форми. Тези животни улавят храната си само във водата. Най-често се характеризират като водни хищници. Като се вземе предвид храненето на различните представители на разреда, тази характеристика е, общо взето, вярна, тъй като мнозинството от тях се хранят главно с риба, а само малко видове, като моржа (Odobenus rosmarus) и тюлена крабояд (Lobodon carcinophagus), се хранят предимно с безгръбначни животни.

Най-хищен вид между тюлените е морският леопард (Hydrurga leptonyx), който е разпространен в Антарктика. Това животно има относително тънко, дълго и стройно тяло, което достига при мъжките екземпляри до 3,1 м, а при женските до 3,6 м дължина. По данни на Odening (41) 2/5 от храната на морския леопард представляват птици (най-вече пингвини) и тюлени (предимно млади тюлени крабояди), други 2/5 — дребни ракообразни (крил), а останалата 1/5 — риби, главоноги и някои други морски безгръбначни животни. Съставът на храната обаче се мени по места и сезони. Понякога морският леопард яде също така мърша и месото на убити китове.

Обикновеният тюлен (Phoca vitulina) е разпространен в северното полукълбо в две отдалечени една от друга области — атлантическа и тихоокеанска, където образува две отделни географски раси. Животните от атлантическата раса са по-топлолюбиви и се размножават и линеят по сушата (бреговете), докато тези от тихоокеанската раса се размножават и линеят най-често върху дрейфуващи ледове. Обикновеният тюлен, който достига 1,40–1,90 м, а рядко — и 2,10 м дължина, е предимно рибояден вид. Той се храни с различни видове риби (пъстървови, селди, мойва и др.) и на места причинява значителна вреда на риболовството.

Тюлен, който се храни почти изключително с риба, е байкалската нерпа (Phoca sibirica), която достига до 1,5–1,6 м дължина. Това животно се среща само в езерото Байкал, откъдето понякога навлиза и в реките, напр. в Ангара. То се размножава и линее върху леда. Байкалската нерпа не вреди на риболовството, тъй като нейна плячка стават почти само непромишлени риби.

Към разред Китообразни (Cetacea) спадат бозайници, чийто живот протича във водна среда. Те имат рибообразно тяло, което завършва с широк, хоризонтално разположен плавник. Предните им крайници са превърнати в плавници, докато задните са закърнели. Повечето китообразни имат и гръбен плавник. Представителите на разреда са широко разпространени в Световния океан, като има и някои сладководни форми. Китообразните се разделят на два подразреда — Беззъби китове (Mystacoceti) и Зъбати китове (Odontoceti), които се различават рязко както по външен и вътрешен строеж, така и по биология.

Беззъбите китове, към които спадат най-едрите представители на разреда, включително и синият кит, не са хищници. Те се хранят с дребни планктонни животни (най-вече с някои рачета и охлюви). Поемат ги заедно с морска вода, която прецеждат през специален цедилен апарат от множество дълги рогови пластинки, които се спускат от горната към долната челюст; между отделните пластинки има яки и еластични четинки, образуващи нещо като сито. Именно това „сито“ задържа в устата поетите с водата дребни планктонни животни.

Зъбатите китове нямат в устата си рогови пластинки, а зъби и въз основа на храненето им трябва да бъдат отнесени към екологичната категория хищници. Тези животни се хранят най-вече с главоноги мекотели и риби. Плячката си, която най-често гълтат цяла, те улавят и задържат със своите зъби, а понякога чрез движения на езика си всмукват наведнъж по няколко риби или главоноги мекотели.

Най-едрият представител на зъбатите китове е кашалотът (Physeter catodon), който достига до 20 м дължина и над 50 т маса. Около една трета от тялото на този хищен кит се заема от тъпо отсечената му отпред глава. На долната челюст кашалотът има до 57 конични зъба, посредством които улавя и задържа плячката си. Отделният зъб може да достигне 20 см височина и 9 см диаметър. Кашалотът е разпространен във всички океани. Той може да се гмурка най-дълбоко от всички останали китове — до 2200–2500 м (28) и да остава под водата до 1,5 часа. Кашалотът се храни най-вече с главоноги мекотели, които лови понякога на голяма дълбочина. Негова плячка стават и гигантските калмари от род Архитеутис (Architeuthis), които достигат до 18 м дължина и са най-големите безгръбначни животни. По телата на убити кашалоти неведнъж са наблюдавани характерни кръгли рани с диаметър до 22–27 см, причинени от ноктите по смукалата на пипалата на гигантските калмари. До сравнително неотдавна се пишеше често за битки между кашалоти и огромните дълбоководни главоноги мекотели. Днес обаче се смята, че е неправилно да се говори за битка между кашалот и гигантски калмар, тъй като китът превъзхожда десетина пъти по маса главоногото и докато той има множество едри и яки зъби, ноктите по смукалата и клюнът на калмара не могат да причинят сериозни рани на кашалота, който има под кожата си дебел слой мазнина. По-малък дял в храната на едрия зъбат кит заемат някои риби (включително малки акули), рядко кашалотът поглъща още тюлени, а понякога — дори и едри раци.

Прочута със своя хищнически нрав е косатката (Orcinus orca), която достига до 10 м дължина и над 9 т маса. Тя е най-едрият представител на семейство Делфини (Delphinidae). По горната и долната си челюст има множество остри зъби, с които улавя и задържа плячката си или отхапва части от телата на някои едри животни. Косатката е космополит — тя се среща във всички океани от Арктика до Антарктика и в много морета, а понякога навлиза дори в големи реки. Живее почти винаги на стада и често при нападение на едри животни прилага „групова тактика“; атакуват само мъжките косатки, а женските и малките се държат настрана, но всички участвуват при изяждането на плячката. Косатката се храни най-вече с различни риби, мекотели и морски бозайници. Тя напада още морски птици, а понякога в стомаха й са намирани дори морски костенурки. Измежду рибите предпочита най-вече калканите, акулите, рибата треска и някои други, а от бозайниците напада различни видове китове, делфини и перконоги. В известни случаи косатката се опитва да преобърне чрез удари на главата или гърба си плаващия лед, върху който се намира някой тюлен. Настигайки делфини, тя често отхапва най-напред цялата им опашка. При лов на тюлени понякога просто отсича с острите си зъби главата на жертвата. Косатката напада най-често по-дребни китове, но има достоверни сведения, че понякога тя се решава да нападне дори някой финвал или кашалот, въпреки че това завършва в някои случаи фатално за него. Когато усети приближаването на косатка, сивият кит обикновено престава да плува и обръщайки се с корема нагоре, остава неподвижен с разперени плавници. Като се натъкне на такъв кит, косатката започва да тика главата си между здраво сключените му челюсти и често успява да отхапе част от езика му. Понякога косатката отхапва и късове от устните, от гръдните плавници или от опашния плавник на синия кит. Този хищник отхапва често и части от огромния език на убити едри китове, които китоловните кораби влачат на буксир след себе си.

Най-едрият измежду трите вида делфини, които се срещат в Черно море, е афалината, или афала (Tursiops truncatus). Тя достига до 3,10 м дължина и 360 кг маса. Афалината е широко разпространена Световния океан, като се среща в неговите топли и умерени зони. В Черно море тя е вече много рядка (31). В него се храни главно с калкан, кефал, барбуня и други придънни риби, като се гмурка на дълбочина до 90 м. В други морета афалината яде още акули, змиорки и главоноги мекотели, като на някои места се потапя до 400–500 м под морската повърхност (15).

Към разред Хищници (Carnivora) спадат бозайници с разнообразен външен изглед, размери и биология. Повечето представители са сухоземни животни, а само някои са свързани с водната среда. Хищниците имат редица общи черти, главно в строежа на черепа и зъбната си система. Броят на зъбите при отделните видове варира от 28 до 48, като кучешките зъби са винаги добре развити, повече или по-малко извити и заострени. Пръстите на краката завършват с нокти, които са особено остри при котките. Хищниците са широко разпространени по земното кълбо — те липсват само в Антарктида и на някои малки океански острови.

Както вече беше споменато в предговора, към разреда се числят и видове, които не са хищни от екологично гледище, тъй като се хранят почти изключително или предимно с растителна храна, а други са всеядни. Повечето представители обаче са хищни и от екологично гледище. Начините на ловуване при тях са твърде разнообразни: някои се нахвърлят върху жертвите си от засада, други се прокрадват скрито към тях, трети ги настигат чрез бързо бягане, четвърти ги убиват в самите им леговища и т.н. Измежду многото такива видове ще бъдат разгледани само някои представители на отделните семейства.

Семейство кучета (Canidae) включва типични хищни бозайници, повечето от които са средно големи на ръст. Представители на семейството се срещат във всички континенти, с изключение на Антарктида, като населяват най-различни по характер местности. Най-едрите видове спадат към рода Вълк (Canis), към който се числят още койотът, чакалът, дингото и домашното куче.

Вълкът, или сивият вълк (Canis lupus), достига до 1,60 м дължина (без опашката, която е до 52 см дълга) и 80 кг маса. Този хищен бозайник има обширно разпространение. Среща се в Европа, Азия и Северна Америка, но на много места е вече напълно изтребен или е станал съвсем рядък. Вълкът е типичен хищник, който активно търси и преследва своите жертви. Ловува както поединично и на двойки, така и на малки групи и по-големи глутници. Прилага различни способи на лов, особено при преследване на едри животни от глутници. Храната на вълка е твърде разнообразна (11). Той се храни главно с диви и домашни копитни бозайници — елени, сърни, лосове, диви свине, овце, крави, коне и пр. Второ място, след копитните, в храната на вълка заемат различни видове зайци. Вълкът яде още лалугери, нутрии, ондатри и мишевидни гризачи. Негови жертви стават също така лисици, чакали, рисове, златки, белки, порове и други диви хищни бозайници, а също така домашни кучета. На места вълкът яде и някои видове тюлени. Птиците са второстепенна храна за този хищник. Негова жертва стават гъски, патици, глухари, някои видове яребици и малки пойни птици. Само понякога вълкът лови риба в пресъхващи водоеми, сравнително рядко яде жаби, гущери, млади костенурки и някои насекоми (бръмбари и скакалци). Важен източник на храна за вълка са и труповете на различни умрели едри животни — на домашния добитък, изхвърлени от вълните тюлени и др. Често се връща при недоядената си едра плячка, особено през сезони, когато няма достатъчно храна в даден район. Яде и растителна храна, особено в по-южните райони на своето разпространение — диви ягодови и други плодове, гъби, царевични зърна, дини, пъпеши и пр. На вълка е присъщ и канибализъм — отслабнали от рани или поради друга причина екземпляри нерядко биват разкъсвани и изяждани от своите по-силни събратя (6, 15). В България вълкът е станал вече съвсем рядък и поради това се смята за застрашен от изчезване вид (31).

Койотът, или прерийният вълк (Canis latrans), е значително по-дребен от вълка. Дължината на тялото му достига до 90 см, масата — 13 кг, а опашката му е около 30 см дълга. Койотът се среща в западната и средната част на Северна Америка (от Канада до Мексико), където обитава най-вече прерии и пустини. Този хищник ловува поединично или на глутници. Храни се със зайци, прерийни кучета и други дребни гризачи, птици, влечуги, жаби и насекоми, а понякога — с риба и плодове. Само много рядко напада средни на ръст домашни и диви копитни бозайници — овце, кози, вилороги и др. Койотът яде и мърша.

Обикновеният, или азиатският чакал (Canis aureus), има широко разпространение — от Централна Африка през Югоизточна Европа и Средния изток до Централна Азия и Индия. В миналото това животно се срещаше в България главно в Странджа и по Черноморското крайбрежие, но през последните години се разпространи почти из цялата страна. Тялото му достига 85 см дължина, а масата му — над 13 кг. Максималната дължина на опашката му е 36 см. Чакалът обитава различни по характер местности. Най-често се среща в окрайнините на гори или гъсти храсти, както и сред тръстиките около реки, езера и по морски крайбрежия. Обикновеният чакал ловува най-често поединично или на двойки, рядко на малки групи. Там, където има едри хищници, той често ги следва, защото използва остатъците от техните жертви. Храната на обикновения чакал е твърде разнообразна. Този хищник яде най-вече дребни бозайници и птици, но също така змии, гущери, жаби, бръмбари и скакалци, като важна роля в храненето му играе и мършата. Чакалът яде и различни плодове — грозде, дини, пъпеши и др., луковици и корени на растения. През сурови зими той напада и изтребва край замръзнали водоеми много зимуващи водоплаващи птици и аклиматизираните нутрии, а когато се е заселил край някое село, понякога отвлича кокошки.

Предполага се, че дивото австралийско куче динго (Canis dingo) произхожда от пренесени още през каменния век в Австралия домашни кучета, които вторично са подивели. Големината на този хищник е приблизително колкото тази на средно едро овчарско куче. Дингото се среща предимно в открити равнини или сред редки гори. Ловува най-често на малки групи от по 5–6 животни, а по-рядко — на големи глутници, поединично или на двойки. Напада различни видове кенгуру и други местни диви животни, но също така овце, зайци подземници и др., а яде охотно и мърша.

Друг вид от семейство Кучета, който се среща и в България, е лисицата (Vulpes vulpes). Дължината на нейното тяло достига 90 см, на опашката — 60 см, а масата й — 10 кг. Лисицата има обширно разпространение: среща се в Европа, Северна Африка, голяма част от Азия, както и в Северна Америка. Този хищник обитава най-различни по характер местности сред дивата природа и в културния ландшафт. В нашата родина лисицата е повсеместно разпространена и се среща доста често. Храната на този хищник е извънредно разнообразна. Само на територията на Съветския съюз в нейния състав влизат повече от 300 вида животни и няколко десетки вида растения (15). Основна храна на лисицата навсякъде са дребните гризачи, главно полевки, мишки и лалугери. Лисицата напада и по-едри бозайници, най-вече зайци, но също така сърнета, еленчета, козлета и др. Тя яде още птичи яйца и различни птици — от такива с големината на глухар и гъска, до най-дребни пойни птички. В състава на храната на лисицата влизат още гущери, жаби, риба, бръмбари и други насекоми, а също така мърша и различни хранителни отпадъци. Тя се храни и с растителна храна, особено в южните части на своя ареал, като яде грозде, ябълки, круши, сливи, малини, къпини, боровинки и др., а по-рядко — и вегетативните части на различни растения. Както е при други хищници, храната на лисицата се мени в зависимост от сезона, климатичните условия и местата, които тя обитава.

Към семейство Мечки (Ursidae) спадат най-едрите представители на разреда. Те са разпространени в Европа, Азия, Северна Африка и Северна Америка, като в Южна Америка живее изолирано само един вид. Както беше вече споменато, повечето видове мечки се хранят предимно с растителна храна и малки животни. Най-едрият представител на разреда обаче, бялата мечка (Thalassarctos maritinius), е хищник и от екологично гледище. Това животно е разпространено в Арктика, най-вече сред ледовете и по крайбрежията на земите около Северния полюс, но понякога се среща и в материковата тундра. Дължината на тялото на бялата мечка достига 3 м, а масата й — 750 кг, като изключение и повече. Силните лапи на бялата мечка са въоръжени с големи нокти, а кучешките й зъби са дълги и остри. Козината й е много гъста и покрива плътно цялото тяло, включително и ходилата. Главна храна на бялата мечка са тюлените, които тя лови както по ледовете и на сушата, така и във водата. Понякога дебне с часове някой тюлен, като, доближавайки се бавно до него, прикрива с лапа своя черен нос, който би я издал сред белия сняг. Често хищникът използва и естествени укрития и накрая с грамаден скок достига своята плячка. Друг път бялата мечка се доближава до лежащия на някой леден блок сред морето тюлен, като плува под вода. Освен с тюлени се храни и с различни други животни. Лови риба, нейна жертва стават понякога северни елени и полярни лисици, яде също така мишевидните гризачи леминги. Лакомство за нея са различни видове птици и птичи яйца. В състава на храната на бялата мечка влизат още различни ягодови и други плодове, мъхове, водорасли и някои треви, които тя изкопава понякога изпод снега. Бялата мечка яде и мърша, а понякога плячкосва и складовете с хранителни продукти на полярници и ловци.

При бялата мечка съществува и канибализъм. Напролет и в началото на лятото, когато тюлените са най-мъчно достъпни за нея, едрите мъжки екземпляри, измъчвани от силен глад, нерядко убиват и изяждат малките мечета въпреки ожесточената съпротива на мечката майка. Според някои сведения около една четвърт от малките бели мечета стават всяка година жертва на побеснелите от глад мъжки екземпляри, включително и на собствените си бащи (29).

Семейство Еноти (Procyonidae) обединява малко на брой, различни по външен изглед видове. Някои негови представители се срещат в Америка, а други — в Източна Азия. Типичен представител е американският енот, или миещата мечка (Procyon lotor). Това животно има ръста на неголямо куче, като опашката му е дълга и пухкава. Разпространено е широко в Централна и Северна Америка, а е аклиматизирано и в някои европейски страни, както и на някои места в Азия. Енотът обитава най-вече смесени гори, сред които има блата и други водоеми. Той плува добре и може да се катери по дърветата. На лов излиза обикновено привечер или през нощта. Яде жаби, риби, гризачи (включително и малки ондатри), раци и насекоми, а също така различни ягодови и други плодове, още жълъди, орехи и др. Преди да изяде плячката си, това животно я плакне във водата, поради което е наречено и миеща мечка.

Към семейство Порови (Mustelidae) спадат видове, повечето от които са дребни на ръст. Мнозинството от тях имат удължено и гъвкаво тяло, а само при някои тялото е масивно. Семейството е широко разпространено. Негови представители живеят в Европа, Азия, Африка и Америка, а някои са аклиматизирани в Австралия.

Най-дребният представител на семейството, а и на целия разред Хищници, е невестулката (Mustela nivalis). Дължината на тялото й достига 28 см, на опашката й — 9 см, а масата й е най-много 250 г. Невестулката е разпространена в Европа, Азия, Северна Африка и Северна Америка. В България тя се среща из цялата страна, като обитава гори и поля, а не липсва и в някои селища, където се заселва в селскостопански постройки. Невестулката живее най-вече там, където има много мишевидни гризачи. Тя унищожава много от тези животни, като ги преследва и в техните дупки и леговища, убивайки в някои случи повече, отколкото може да изяде. Невестулката се храни още с жаби, гущери и змии (включително и отровни). По-рядко този малък хищник напада птици и изяжда техните яйца. Активен е през цялото денонощие.

Друг вид от семейството е черният пор (Mustela putorius), чието тяло достига 48 см дължина, а опашката му — 15 см. Неговата максимална маса е 1,5 кг. Черният пор е разпространен почти в цяла Европа. В България се среща повсеместно, най-вече в полски райони, край реки, в окрайнини на гори и около селища. Този хищник ловува предимно през нощта. Храни се главно с мишки и полевки, яде често и жаби, по-рядко — риба и змии. Напада също така диви и домашни птици, както и зайци. При наличие на обилна плячка черният пор прави и запаси.

Златката (Martes martes) достига на дължина до 58 см, а на маса — 2 кг. Рунтавата й опашка е до 26 см дълга. Златката е разпространена в Европа и някои части на Азия. У нас този хищник се среща най-вече в стари гори, в които има хралупати дървета, но е твърде рядък и се смята вече за застрашен от изчезване вид (31). Ловува предимно през нощта. Храни се с мишевидни гризачи и катерици, напада също така зайци, сърненца, понякога и таралежи. Нейна жертва стават и птици, дори такива едри като глухара и лещарката. Златката яде различни видове ягодови плодове и птичи яйца, а според известни сведения много обича пчелния мед и изяжда и ларвите на дивите пчели (15).

Борсукът, или язовецът (Meles meles), има масивно тяло, което достига 90 см дължина и 24 кг маса. Опашката на това животно е относително по-къса, нейната максимална дължина е 24 см. Разпространен е почти в цяла Европа и в някои части на Азия. В България се среща почти в цялата страна, като обитава предимно гористи местности, където изкопава дупките си, които му служат за убежище. Язовецът е активен главно през нощта. Неговата храна е доста разнообразна. Той яде мишевидни гризачи, жаби, гущери, птици и птичи яйца, насекоми и насекомни ларви, охлюви и дъждовни червеи, но също така ягодови и други плодове, гъби, луковиците и зелените части на различни растения.

Видрата (Lutra lutra) е хищен бозайник, който е тясно свързан с водата. Нейното гъвкаво тяло достига 95 см дължина и 10 кг маса, а опашката й — 55 см. Видрата, която може отлично да плува и да се гмурка под вода, има между пръстите на краката си плавателна ципа. Това животно е разпространено почти в цяла Европа, голяма част от Азия и в Северна Африка. У нас се среща най-вече по островите и бреговете на Дунава и Камчия и в незамърсени участъци на Марица, Тунджа и Янтра, но, общо взето, е вече твърде рядка е се счита за застрашен от изчезване вид (31). Обитава най-вече реки, чиито брегове са обрасли с дървета или гъсти храсти, по-рядко езера или големи блата, които са богати на риба и раци. Храната си намира главно във водата. Видрата се храни най-вече с риба (шаран, щука, пъстърва, мряна и др.), като предпочита да лови по-дребните екземпляри. Яде още жаби, раци, водни плъхове и други малки гризачи, някои от които улавя по бреговете на водоемите. Напада също така птици (напр. малки патета), яде и птичи яйца, а лови и ларвите на някои водни насекоми (ручейниците).

Семейство Виверови (Viverridae) обхваща най-много видове. Към него принадлежат дребни и средно големи хищни бозайници, разпространени главно в тропичните и субтропичните области на Африка и Азия, като два вида се срещат и в южната част на Западна Европа.

Един от най-известните видове от това семейство е сивият индийски мунго (Herpestes edwardsi), разпространен в Индия и на остров Цейлон. На дължина достига 50 см, а опашката му е малко по-къса. Мунгото е известен най-вече като животно, което изтребва змии, включително и кралската кобра. Той излиза победител в борбата с тези влечуги благодарение на това, че е много пъргав, силен и е нечувствителен към змийската отрова. Сивият индийски мунго е бил аклиматизиран за борба със змиите в Уест Индия и на Хавайските острови, но това е дало неочаквано отрицателни резултати. Силно размножилият се там мунго започнал масово да унищожава редица полезни и редки бозайници и птици, включително и някои от дребните домашни животни, поради което с него трябвало да се поведе борба.

Семейство Хиени (Hyaenidae) включва само четири вида. Всички те са доста едри бозайници, чието тяло е по-високо в предната си част. Разпространени са в Африка, като само ивичестата хиена (Hyaena hyaena) се среща и в някои части на Азия.

Единственият член на семейството, чиято биология е по-добре проучена, е петнистата хиена (Crocuta crocuta), която е по-едра от останалите три вида. Това животно достига 1,66 м дължина и 82 кг маса. Опашката му е около 30 см дълга. Петнистата хиена има силно развити челюсти и едри зъби. Разпространена е в Африка на юг от Сахара. До сравнително неотдавна се смяташе, че се храни главно с мърша, като използува най-вече остатъците от плячката на лъва, пантерата и някои други едри хищници. Изследванията на холандския зоолог Ханс Круук и неговата жена в огромния кратер на угасналия вулкан Нгоронгоро в Танзания, както и на някои други учени в Африка през последните 20–30 години, измениха обаче тази представа. Оказа се, че в Нгоронгоро напр. петнистата хиена, която ловува обикновено на глутници, убива в 83% от случаите сама животните, с чиито трупове се храни. При това тя не убива само млади, болни и стари антилопи гну, водни козли и зебри, но и такива, които се намират в разцвета на силите си. Петнистата хиена има широк хранителен спектър. Тя яде всякакви животни — от биволи до насекоми, включително други хиени и стари лъвове.

Семейство Котки (Felidae) включва различни по големина видове, които са отлично приспособени към хищнически начин на живот. Всички те имат дълги и извити кучешки зъби, а пръстите на лапите им са въоръжени с остри нокти. Котките са без изключение сухоземни животни, като някои видове могат да се катерят добре по дърветата, а други да плуват. Разпространени са широко в Африка, Азия, Северна Америка и Европа, като най-много видове се срещат в тропиците и субтропиците.

Единственият див вид от това семейство, който се среща и понастоящем в нашата родина, е дивата котка (Felis silvestris). Тя е разпространена почти в цяла Европа, а в България се среща из цялата страна. Тялото на дивата котка достига до 80 см дължина, дебелата й опашка — до 34 см, а масата й — обикновено до 6 кг, но понякога дори над 10 кг. Дивата котка се среща най-често в стари гори както в равнините, така и в планините, като предпочита глухи места. Ловува обикновено нощем. Храни се главно с мишевидни гризачи и дребни птички. Напада обаче и по-едри животни — катерици, зайци, дори малки сърнета и еленчета, също така глухари и други птици. Яде и птичи яйца. Улавя най-често плячката си, като я издебва или я напада от засада, а по-рядко — като я преследва.

До началото на нашето столетие във всички големи планини на България се е срещал рисът (Felix lynx). Постепенно обаче този красив хищник е бил окончателно изтребен в нашата страна, като според достоверни сведения, най-късно рис е бил убит в резервата „Парангалида“ в Рила през 1941 г. (31). Рисът има обширна област на разпространение — Европа, Азия и Северна Америка. На нашия континент той се среща още в редица страни, включително в Югославия, Румъния и Албания, а другаде, където в миналото е бил избит, е реаклиматизиран (във Франция, ФРГ, Швейцария, Италия и Австрия). Тялото на риса достига 1,05 м дължина, опашката — 31 см, а масата му — 43 кг. Характерни за тази котка са дълги „четчици“ от косми отгоре на двете уши, „бакенбарди“ по страните на главата, както и къса опашка. Рисът обитава предимно гористи планински райони, но е и един от типичните обитатели на тайгата. Той отлично лази по дървета и скали и плува добре. Негова главна храна са зайците, но редовно яде още малки гризачи, глухари, тетреви и лещарки, а по-рядко напада и някои копитни бозайници — сърни, петнисти елени, северни елени и др. Плячка на риса стават понякога и лисици, енотовидни кучета и други неголеми диви хищници, както и домашни котки и кучета. Рисът никога не напада плячката си, скачайки върху нея от дърветата, както често се пише (15). Този хищник търпеливо дебне от засада своите жертви или се приближава безшумно към тях, като ги достига накрая с няколко големи скока.

Най-едрият представител на семейство Котки е тигърът (Panthera tigris). Могъщото тяло на този хищник достига до 3 м дължина и 380 кг маса. Опашката му е до 1,10 м дълга. Тигърът има гъвкаво и стройно тяло, като яките му крака завършват с широки лапи, снабдени с грамадни, до 10 см дълги нокти. Тигърът е разпространен в различни части на Азия, като се е приспособил да живее при разнообразни климатични условия — от места с много сурова и снежна зима до такива с тропичен климат. Днес огромният хищник е изтребен в редица области, в които по-рано се е срещал, а на много места е вече твърде рядък. Обитава различни по характер местности. В южната част на своята област на разпространение той се среща както в тръстиковите джунгли, така и в гъстите тропични и субтропични гори. На някои места живее в обрасли с бодливи храсти равнини. На север той се среща и в тайгата, както и във вековните смесени гори от манджурски тип. Тигърът предпочита богати на копитни бозайници местности, в които има и водоеми, тъй като се нуждае редовно от водопой. Грамадната котка ловува по всяко време на денонощието, но най-вече през първата половина на нощта. Главна храна на тигъра са различни копитни бозайници — диви свине, сърни, елени и антилопи. Негова жертва стават също така лосове, азиатски муфлони, зайци, бодливи свинчета, мишевидни гризачи и различни видове птици. Тигърът напада и някои хищни бозайници — вълци, рисове, чакали, язовци и мечки. Понякога той се нахвърля дори върху малките на индийския слон и на азиатските носорози. Там, където липсват достатъчно диви животни, тигърът унищожава различни домашни бозайници — волове, крави, биволи, коне, магарета, свине, кози и др., както и домашни кучета, чието месо много обича. Този хищник лови понякога риба, като я подхваща в плитката вода с лапата си и я изхвърля на брега. Той яде също така крокодили, костенурки, крабове, дори и насекоми, както и някои горски плодове и треви. Само когато е много гладен, тигърът яде и мърша. Копитните бозайници могъщата котка напада обикновено из засада или след като се доближи безшумно към тях. Тигърът е толкова силен, че счупва и прехапва прешлените дори на такива едри бозайници като биволите, като се нахвърли върху тях. Противно на това, което понякога се пише, тигърът рядко напада хора, освен ако не се е превърнал в людоед.

Лъвът (Panthera leo) е вторият по големина вид в семейство Котки. Тялото на този хищник достига 2,40 м дължина и 250 кг маса, а опашката му е около 1 м дълга. Лъвът има стройно тяло, масивна глава и яки крака. При него има ясно изразен полов диморфизъм. Характерна за мъжкия лъв е гривата, която липсва при лъвицата и младите животни. Сравнително немного отдавна тази едра хищна котка е била разпространена в цяла Африка, като се е срещала и в Югозападна Азия — на изток до Индостан. Днес лъвът живее в Черния континент почти само в резерватите и националните паркове, а в Азия се среща само на едно място — в резервата Гир, в щата Гуджарат в Индия. В Африка лъвът е разпространен най-вече в саваните, но се среща и в някои равнини, обрасли с храсти, и в такива с полупустинен характер. Този хищник живее както поединично, така и на по-малки или по-големи глутници, наречени прайдове. Излиза най-често нощем на лов, но понякога търси и денем плячка. В Африка се храни най-вече с различни видове антилопи и зебри, но напада още жирафи, млади кафърски биволи, млади носорози и някои други копитни бозайници. Яде и мърша, а при глад — и някои по-дребни животни: бодливи свинчета и други гризачи (включително мишки), птици, змии, костенурки, гущери, понякога дори и насекоми. При липса на достатъчно диви животни едрата котка напада домашните бозайници. Лъвът е толкова силен, че само с един удар на лапата си може да повали младо говедо. Грамадната хищна котка най-често бързо убива своите едри жертви. Скача обикновено отстрани или изотзад на гърба на преследваното животно, като стоварва върху него само предната част на тялото си, а задните й крака остават опрени в земята. След това понякога сграбчва с предната си лапа главата на нападнатото животно и чрез рязко движение я дръпва към себе си, при което може би счупва шийните прешлени на своята жертва. По-често лъвът впива зъбите си в гърлото на нападнатото животно и така го задушава. В известни случаи хищникът удушава жертвата си, като стиска муцуната й отпред със зъбите си. Лъвовете от един прайд ходят задружно на лов и заедно изяждат плячката. Когато се готвят да нападнат стадо зебри или антилопи, те постъпват обикновено по следния начин: два или три лъва се спотайват във високата трева недалеч от пасящото стадо. Останалите лъвове започват да се промъкват към него от противоположната страна и изведнъж го нападат. Те подгонват зебрите или антилопите право към спотаилите се лъвове, които, щом стадото ги наближи, се нахвърлят върху бягащите копитни бозайници. Понякога лъвове нападат и убиват и хора. В известни случаи, особено когато няма друга плячка, грамадната хищна котка може да се превърне и в людоед.

Пантерата, или леопардът (Panthera pardus), достига до 1,80 м дължина и 100 кг маса, като максималната дължина на опашката е 1,10 м. Тази красива котка е разпространена в по-голямата част на Африка и в южната половина на Азия. Обитава най-вече тропични и субтропични гори в планините и в равнините. Среща се още в саваните и по обрасли с растителност речни брегове. Този хищник се катери отлично по дърветата. Активен е най-вече нощем, по-рядко търси денем плячка. Пантерата най-често издебва жертвите си от засада или, като се приближи незабелязано към тях, ги настига с няколко големи скока. Този хищник се храни най-вече с някои копитни бозайници — антилопи, сърни, елени и др. Негова жертва стават и маймуни, като в Африка леопардът е главният враг на павианите. Когато няма достатъчно едра плячка, тази котка яде гризачи, птици, влечуги, дори и насекоми. Някои пантери се специализират да нападат домашни кучета и добитък. Често хищникът закрепва недоизядената си едра плячка по чаталите на високи дървета, за да я предпази от лъвове, хиени, чакали и други животни. Стари леопарди ядат понякога и мърша — останки от трапезата на други хищници. Пантерата се превръща понякога в людоед.

В Америка от род Пантера (Panthera) се среща ягуарът (Panthera onca), който по окраска прилича на пантерата. Тази котка достига 1,80 м дължина и 136 кг маса, като опашката й е до 91 см дълга. Областта на разпространение на ягуара обхваща почти цяла Южна и Централна Америка, както и южната част на Северна Америка. Този хищник обитава най-вече гъсти и влажни тропични и субтропични гори около реки, по-рядко — засушливи местности, обрасли с храсти, а понякога се появява и в пампасите. Ягуарът плува много добре и може да се катери по дърветата. Ловува предимно нощем. Напада тапирите, когато идват на водопой, също така пекари, агути и някои други бозайници. Той отвлича домашни кучета и добитък, а яде още алигатори, костенурки, риба и някои малки животни.

Друг едър представител на семейство Котки в Америка е пумата (Felis concolor). Този хищник достига до към 2 м дължина и 105 кг маса при дължина на опашката до 82 см. Има обширно разпространение — от Канада на север до Патагония на юг, но на редица места е вече изтребен. Обитава най-вече планински гори, но се среща и в други местности — заблатени джунгли и равнинни тропични гори, а дори и в пампасите. Пумата се катери отлично по дърветата и може да плува добре. Ловува вечер и нощем. Храни се с различни по големина животни. Яде едрите гризачи агути и пака, сърни, елени, млади тапири и маймуни, но също така мишки, полевки и някои други дребни бозайници. Нейна жертва стават и различни птици — от дребни пойни до нанду. Сравнително по-рядко напада домашни бозайници (овце, телета и др.) и птици. Най-често този хищник улавя плячката си, като я издебва от засада или се приближава крадешком. Ако я изпусне, я преследва с големи скокове, но на неголямо разстояние. Обикновено пумата не изяжда наведнъж убитото от нея голямо животно, а на два пъти, като се завръща при трупа му на следващата нощ (ако не е уловила нова жертва).

Към семейство Котки спада и гепардът (Acinonyx jubatus). Това животно се отличава чувствително от останалите видове, поради което се причислява към отделно подсемейство. Гепардът прилича повече на дългокрако куче, отколкото на котка. Той има малка глава, сравнително късо тяло, тънки и дълги, но яки крака. Това животно не може да прибира ноктите си, както останалите котки. На дължина достига 1,30 м, а максималната дължина на опашката му е 75 см. Гепардът е разпространен в Африка на юг от Сахара, и в Предна, Средна и Южна Азия — до Индостан на изток, но навсякъде е рядък. Обитава най-вече савани, още степи и пустини. Ловува предимно денем и при здрач. Храни се най-вече с някои видове антилопи — газели, джейрани и други, а на места — и с архари. Гепардът яде още зайци и някои птици. Този хищник обикновено отначало се прокрадва незабелязано към жертвите си, които след това настига чрез бързо бягане. Гепардът е най-бързо бягащото сухоземно животно — на късо разстояние той може да развие скорост до 130 км/час.

Бележки

[1] Розовият пеликан се среща у нас само по време на прелета, а къдроглавият гнезди в резервата „Сребърна“. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Димо Божков Хищници и хищничество в животинския свят (3)

Метаданни

Данни

Хищници и хищничество в животинския свят

Информация

История

Сваляне / Връзки

Хищни гръбначни животни

Димо Божков
Хищници и хищничество в животинския свят (3)