Четиримата братя (Българска народна приказка)

Четирима братя — сиромаси хора тръгнали по чужбина да си търсят прехраната. Както вървели, по пътя ги на стигнал един старец с била брада, тояжка на рамото и торбичка на тояжката. Той бил магьосник, който можел всичко да прави.

— Добра стига, юнаци! — поздравил старецът четири мата пътници.

— Добро да намериш, дядо! — рекъл най-големият.

— Накъде сте тръгнали? — попитал ги старецът, като се изравнил с тях.

— Отиваме да си търсим късмета по чуждите краища — отвърнал вторият брат.

— Ако отивате надолу по селата, вземете и мене, че да бъдем дружина.

— Тръгвай с нас — зарадвали се и четиримата братя, — по-лек ще ни е пътят, като сме заедно.

Вървели, що вървели — стигнали до една чешма с два чучура.

Седнали да починат и да си похапнат. Бръкнали братята в торбите си и изкарали по един краещник чер хляб. Старецът като видял, че нямат нищо друго за ядене — извадил от торбичката си една глава лук, нарязал я и всекиму дал по една четвъртина. Похапнали братята, напили се със студена вода и станали да си ходят. Преди да потеглят, най големият брат се загледал във водните струи и въздъхнал:

— Ех, да можеше вино да потече наместо вода от чучурите на тая чешма, че да се наместя тука, че да си изградя една кръчма! Вярвайте ми, братя, няма да оставя не почерпен сиромах човек.

— Нека бъде тъй, както искаш — промълвил старецът и вдигнал нагоре десницата си.

Тогава станало чудо — от единия чучур мигом рукнало бяло вино, а от другия — червено. Зачудили се тримата по-малки братя и рекли на големия:

— Ако имаш нужда от помощ за изграждането на кръчмата — да останем!

— Вървете си по пътя, а мене оставете сам. Щом като имам такава чешма — помощници колкото щеш.

Потеглили тримата братя със стареца по-нататък. Вървели, що вървели — излезли на едно равно поле. Сред полето имало три заоблени могили, а между могилите — търкулнати два големи бели камъка. Вторият брат се спрял, погледнал могилите, равното поле, камъните и въздъхнал:

— Ех, да можеха тия могили да се превърнат на житни купни, а камъните — на два вола, че да си направя едно крушево рало! Цялото поле наоколо ще изора. Ще го засея и ще насипя в житниците си зърно за чудо и помен. Вярвайте ми, братя, сиромах човек няма да излезе гладен от къщата ми!

— Тъй да бъде! — вдигнал втори път десница старецът и мигом могилите се превърнали на житни купни, а камъните — на два бели вола с разкрачени рога.

Останал вторият брат при купните и воловете, а другите двама и странникът продължили по-нататък. Вървели ни малко, ни много — стигнали до една рътлина. А рътлината — цяла почерняла от гарвани.

— Ех — загледал се третият брат, — вижте колко много гарвани са кацнали насреща! Де да ми бяха овце! Че да ги смъкна по лъките, че да си изградя една голяма мандра…

— Тъй да бъде! — трети път вдигнал десница странникът и мигом гарваните се превърнали в стадо черни овце.

Насмел третият брат стадото към лъките, а най-малкият и старецът продължили по-нататък. Надвечер стигнали в едно село. Там заварили сватба — цигулки свирят, тъпани бият.

— Искаш ли да те заведа на тази сватба? — попитал старецът.

— Хайде — отвърнал момъкът.

Отишли в къщата на младоженеца. Вратата била широко разтворена. Кумът тъкмо въвеждал невестата при свекъра и свекървата.

Старецът го преварил и се провикнал:

— Хей, кумове и сватове, тая невеста не е ваша!

— Хубава работа, ами чия е? — попитал го кумът.

— Наша! — отвърнал старецът.

— Как тъй ваша? — развикали се сватовете.

— Тя е късмет на туй момче, дето е тръгнало с мене. Ако не вярвате, донесете ми две лозови пръчки. Едната ще побия в земята, а другата нека я побие старият сват. Ако вашата пръчка се разлисти и върже плод пред очите ни — вие сте правите и ще си вземете невестата. Ама ако лозата ви из съхне, а моята роди грозде — ще дадете невестата на туй момче, дето върви с мене. Съгласни ли сте?

— Тъй да бъде! — отговорили сватовете и тозчас донесли две лозови пръчки от селския маточник.

Старецът грижливо посадил едната пръчка, а старият сват — другата. Всички заобиколили пръчките и вторачили очи да видят какво ще стане. Минало ни малко, ни много — ето че пръчката на странника се разлистила, пуснала реса, вързала грозде и то почнало да руменее, а пръчката на стария сват изсъхнала и почерняла.

Като видели туй чудо, сватбарите нямало що да сторят. Дали невестата на момчето и го направили приведен зет. Старецът изял едно грозде от младата лоза, простил се с младоженците и се загубил в нощта, а четвъртият брат останал да живее при невестата си.

Минали десетина години. Странникът решил да споходи четиримата братя и да ги види как живеят и дали посрещат човешки сиромасите. Отишъл най-напред при кръчмаря. Мръквало се, когато бутнал мандалото на вратата. Влязъл вътре.

— Добър вечер, синко! — рекъл гостенинът и оставил в къта торбичката с тояжката си.

Кръчмарят не отговорил на поздрава му, като го видял какъв е окъсан и грохнал.

— Брей, че дълъг път съм бил — започнал старецът, — капнах от умора. Много съм ожаднял. Да щеш да ми на точиш една чаша вино.

— А пари имаш ли? — попитал го кръчмарят. — Де пари в такъв човек като мене, клет сиромах съм.

— Вино без пари не давам! — сопнал се кръчмарят. — Не давам!

— Като не може — не може! — тихо изломотил старецът. — Остави ме поне да пренощувам в кръчмата на завет, защото навън духа студен вятър, а пък аз съм болнав човек.

— Моята кръчма не е хан за просяци! — викнал кръчмарят и изтласкал стареца навън, като хвърлил подире му тояжката и торбичката.

Старецът се навел, взел си тояжката, надянал торбичката, метнал я през рамо, погледнал към кръчмата и рекъл:

— Както беше преди десет години — пак тъй да стане!

Само за един миг кръчмата се превърнала на стара каменна чешма, а от чучурите наместо вино рукнала пак бистра водица.

Кръчмарят прехапал устни и почнал да си скубе косата, но било вече късно.

Отишъл старецът при втория брат — земеделеца. Заварил го сред хармана — седи на едно столче с броеница в ръце и гледа работата на ратаите си. Диканите му пращят, а наоколо купни, купни — чет нямат.

— Дай ми малко хлебец — протегнал ръка странникът, — че умирам от глад. Два дена залък не съм слагал в устата си.

— Я да си вървиш по пътя! — почнал да го хока земеделецът. — Нямам хляб за скитници като тебе. Кой откъдето се откъсне, все при мене тича и вика: дай! До гуша ми е дошло от тия сиромаси!

Старецът тъжно поклатил глава, излязъл на улицата и без да се обърне назад, промълвил:

— Както си беше — пак тъй да стане!

И мигом житните купни се превърнали на могили, воловете — на камъни, а харманът, богатият дом и ратаите изчезнали като дим.

Странникът продължил пътя си и спрял пред мандрата на овчаря. Надникнал през високия плет. Лавнали го кучетата. Овчарят се показал отвътре със запретнати ръкави. Тъкмо подклаждал казаните с току-що издоеното мляко.

— Какво има, старче? — попитал овчарят.

— Дошъл съм да ми дадеш малко хлебец и паничка мляко. Гладен човек съм.

— Сега ли намери да ме крънкаш, тъкмо когато подклаждам казаните! Я да се махаш или ще пусна кучетата да се разправят с тебе!

Старецът въздъхнал, поклатил глава и рекъл:

— Както си беше по-рано — пак тъй да стане!

И всички овце, които пасели по рътлината, мигом се превърнали в черни гарвани и отлитнали.

Отишъл старецът при последния брат. Намерил жена му и двете му дечица в една сламена колиба накрай село.

— Къде ти е човекът? — попитал старецът невестата.

— Той пасе селските говеда. Скоро ще се върне. Влез, дядо, влез да си починеш — поканила го невестата.

Старецът влязъл в колибата и видял трима малчугани — седят край огнището и чакат.

— Сторете място на гостенина да се позатопли! — рекла майката и подала стол на стареца.

Децата се отместили назад, а старецът протегнал ръце към огнището и попитал:

— Какво си заровила в огнището, питка ли? Тъкмо на време съм дошъл. Дай я насам да си похапна!

Тогава невестата се навела и прошепнала на стареца:

— Дядо, то не е питка от брашно, ами от кал. Ние осиромашахме много. Лани изгоря къщата ни и всичко, каквото имахме. Сега сме ей тъй, както ни виждаш. Шепа брашънце нямаме, затуй замесих малко хал, направих питка и я метнах в огнището, за да залъжа чедата си, додето се върне баща им. Той ще донесе нещичко от гората: я гъби, я диви круши.

— Извади питката! — настоял старецът.

Невестата разровила огнището, извадила питката и като я разчупила — що да види: калената питка се превърнала на истинска.

По едно време се върнал и говедарят. Като видял гостенина, той се зарадвал до немай-къде. Вечеряли всички за едно. Изяли питката. Невестата постлала една рогозка до огъня и рекла:

— Ти си стар човек. Легни си тука до огъня, а ние ще спиме пред колибата.

— Как живеете? — попитал ги старецът.

— Много сме добре — отвърнал говедарят. — Разбираме се. Лоша дума не сме си разменили, откак сме се събрали. Изгоря ни къщата, но нали сме живи и здрави — ще се потрудим и ще си направим друга.

— Все тъй да карате докрай! — продумал странникът. — С мир и сговор вие ще можете косъма да разцепите и през камъка да минете. Хайде сега лека ви нощ!

Всички налягали. Старецът вътре, домакините — вън. На заранта невестата се пробудила и влязла в колибата да види какво прави гостенинът, но не го заварила: той се дигнал рано и си отишъл. Домакинята започнала да разтребва. Дигнала рогозката да помете и що да види — там, където спал гостенинът, блещукали изсипани цяла паница жълтици.