Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Румен Стоянов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2012)
Издание:
Испански морски новели
Поредица „Световни морски новели“
Книга XVIII
Съставител: Румен Стоянов
Редактор Гергана: Калчева-Донева
Художник: Кънчо Кънев
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: Константин Пасков
Коректор: Мария Филипова
Испанска, първо издание
Дадена за печат на 24.XI.1980 г.
Подписана за печат на 29.I.1981 г.
Излязла от печат на 12.III.1981 г.
Изд. №1426 Печ. коли 15
Изд. коли 12,60 УИК 12,21
Формат 32/84X108 Цена 2,04 лв.
ЕКП 95366; 5565–1–81
08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна Пор. №243
История
- —Добавяне
2
Марио Зелената салтамарка се роди моряк, а на старини бе купил едно отколешно кафене-кръчма, току до пристана.
Някои сутрини излизаше рано, слизаше на плажа, а в околностите на Кала Маргарита ловеше раци.
В една от тези утрини, едва-що слънцето се бе отлепило от морето, той видя момчето. Идваше от водата към пясъка, напредваше трудно, блестеше като небесно тяло поради слънцето в гърба му. Щом приближи, той видя, че е голо и изтощено като корабокрушенец.
Марио побърза да си махне салтамарката, която вече не беше зелена, а почти черна, и му я подаде:
— Корабокрушенец ли си, синко?
Но момчето нищо не отвърна. То трепереше, намокрено, блестящо. Марио Зелената салтамарка загърна реверите върху влажната му святкаща гръд, улови го за ръка, чудновато гореща, и го попита за някои неща. Момчето остана все тъй мълчаливо и Марио помисли, че ще да е нямо или пък беше уплашено, или бе изгубило разсъдък.
Марио го заведе в своята къща кръчма. Даде му дрехи, направи му кафе и го тури да седне до току-що запалената печка, като му заприказва с най-голямата възможна нежност.
Момчето постепенно се отдръпна от печката, бузите и устните му станаха розови, тъй че по нищо не напомняха сините уста на ония, които са се борили в морето да спасят живота си.
Марио Зелената салтамарка отиде да докладва за своето откритие на властите. Ала нямаше вест за никакво корабокрушение. По ония брегове цареше мир, а морето изглеждаше укротено, като заспал змей. Марио си каза, че може би невръстният младеж ще да е от някоя контрабандистка лодка, от ония, които изобилствуваха по ония места, и се разкая, задето е говорил прекалено. Направи се, че не знае за момчето и отговорни люде и власти го пратиха в едно заведение за безумни, не много далече оттам.
Но Марио Зелената салтамарка нямаше деца и непрестанно мислеше за момчето. Поиска разрешение да го посети. Най-после му позволиха да го види. Бяха му остригали косата, която преди беше дълга, и носеше дрехи от съвсем груб шаяк. Марио си помисли, че прилича на някой млад светец, заради вглъбената чистота на сините очи. Не се противеше на нищо, беше послушно или може би стряскащо безразлично. Казаха му, че не създавало усложнения, че било дотолкова покорно и тъпоумно, че го забравяли. Изглежда, се отнасяха зле с него, имаше следи от бичове по гърба и ръцете. „Може би — рече управителят — е било роб у сарацините и някое чудо го е довело по тия пясъчни брегове. Съзирам у него някакво чудно упорство.“ Марио не разбираше от тия работи, но ги прие със задоволство, защото не бяха никак неблагоприятни за момчето. От друга страна, корабокрушенецът — или какъвто и да беше — не изглеждаше, че си спомня или пък желае нещо. Не знаеше ни четмо, ни писмо.
Марио Зелената салтамарка подхвана поредица от постъпки, за да вземе момчето у дома си. Подир някое време и при известни условия той успя.
Захващаше пролетта, когато го доведе в своето домашно огнище. Беше му купил един стар сюртук, който макар че му беше малко голям, му придаваше известен действителен вид. Марио го хвана за ръка, накара го да седне и му направи кафе. Няколко пъти го запита: „Как те викат?“ Обаче не получи отговор.
Ден след ден научи момчето да прави кафе в голямата калаена кана, да пържи мекици и да поднася мастика в предутрините, когато кръчмата се пълнеше с хора, които отиваха и се връщаха с лодките. Момчето научи да поднася и приготвя раци, да ги попарва с вряща вода и да ги готви в благоуханен сос, според предписанието на вдовицата Салвадора, роднина на Марио и негова най-близка съседка.
Някои сутрини Марио го водеше на скалите в Кала Маргарита, за да го учи как се ловят раци. Тогава корабокрушенецът сядаше настрана и се заглеждаше в морето, неподвижен като мъртвец: нищо не можеше да го изтръгне от неговия унес. Но Марио имаше нужда от неговата дружина и се връщаха заедно в къщи мълчаливо. Възможно е момчето да не чуваше, но ако в кръчмата му поръчваха нещо, подчиняваше се без грешка. Скоро се сближи с всички: казваха му Корабокрушенеца.
По някой път Марио го улавяше за лявата ръка и му думаше:
— Синко, ръката ти е много чудновата, линиите не могат да се четат, подвижни са като огъня, разбъркват се като пламъците. Не са като на другите хора.
Но после се разсмиваше, прекарваше длан по челото и добавяше:
— Разбира се, ти не си още мъж…
Макар че това беше неоснователно твърдение, защото Марио Зелената салтамарка не знаеше възрастта на Корабокрушенеца; само можеше да я отгатва по неговото слабо, неугледно тяло: шестнайсет, може би осемнайсет години. Но защо пък не дванайсет? Очите на Корабокрушенеца таяха рядката невинност, която се носи, понякога сякаш облачна сянка, по земната кора.
На няколко метра оттатък кръчмата беше къщата на вдовицата Салвадора, жена, която на времето бе зле одумвана от селището. Но вече беше стара, дебела и уморена. Идваше, когато пристигат лодките, помагаше да ги разтоварват и да подреждат кошниците, произнасяше особени призиви под навеса, където разпределяха улова, сред пламъците на светилния газ. Викаше числа и разковничета с мъжкаранския си глас, тайнствени заповеди и присъди. Гласът й беше на уважение сега, тъй като бузите на задника й висяха — ивици пясък, увиснали от старинно и красиво крайбрежие. Все още пълзяха около него дири, похотливи видения — може би късни останки от някоя избягала любов, нежна, никога не изречена. Вече дори жените я обичаха и я викаха обичливо: „Салвадоро, ела, помогни ми утре в кухнята“, особено по сватби, защото вдовицата познаваше заклинанието на предалечни сосове, само тя можеше да придава ухание на яхниите с подправки, които пазеше в кожени торби, прилични на ония, които по колана на Юда се виждат. Но онова, което истински побратими вдовицата с нейните съседи, беше съществуването на единствената й дъщеря, седемнайсетгодишна, на име Нейла.
Нейла малко излизаше от къщи. Грижеше се да я чисти и стопанисва, докато майка й ходеше като мъж по най-суровите работи. Нейла растеше като рядко цвете: синьо лале или маргарита насред тясна и обикновена градина. Нейла също опознаваше по наследство, и то полека-лека, вълшебствата, които придаваха уханен дъх на печени меса и млинове, излизащи изпод ръката на майка й. Всяка година научаваше по една нова и рядка тайна и вече на тая възраст майка й я водеше за помощничка. Като някаква нежна малка вещица тя се появяваше на сватби, кръщения и по всякакъв вид празнувания. Бяха роднини на Марио Зелената салтамарка и понякога отиваха да му помагат или да купуват от него раци, че да ги готвят по поръчка. Винаги вдовицата и Марио, дори в старите времена на злословието, се бяха обичали.
По преценка на мъжете, които посещаваха кръчмата, Нейла беше прекалено слаба и висока за жена. Ала не признаваха, че от нейната черна и къдрава коса, от нейните зеленосиви, малко раздалечени очи, от нейната широка и свежа уста лъхаше някаква дива привлекателност. Нейла беше горделива, сурова и минаваше между тях като слънцето или месечината и нито веднъж не чу една простащина, нито пък една похвала.
Четиридесет и три дни след като Корабокрушенеца заживя в кръчмата на Марио Зелената салтамарка, Нейла отиде с някаква поръка и го видя. Нейните клепачи с нежен розовомандаринав оттенък закриваха очите й; святкането на погледа й пърхаше, когато рече:
— Тоя ли е Корабокрушенеца?
На следващия ден и на по-следващия Нейла се върна с нищожни предлози. На четвъртия ден Корабокрушенеца беше сам, търкаше чашите и съдилите за вино и кафе сред облак от дим, с израснала коса, слепена по слепоочията. Тя мина зад тезгяха, запретна ръкави и взе да му помага.
От оня ден насетне тя задебна подобни мигове, че да го заварва насаме и да търси дланта му, дълга и пламтяща сред сапунената пяна.
Една неделя Нейла не отиде на черква, отиде да търси Корабокрушенеца, който беше самичък. Когато повдигна завеската на вратата, чашите заискриха по лавицата. Кръчмата изглеждаше сънлива, чуваше се удрянето на морето зад прозореца, прегаряше есента. Корабокрушенеца стоеше гърбом, загледан в морето.
Вече преваляше зимата, когато Нейла каза на майка си, че чакала дете. Вдовицата Салвадора се завайка с големи викове: защото, думаше, тя била лоша жена, ама на своята дъщеря желаела и пазела най-доброто на земята.
С плач и клетви отиде да види Марио Зелената салтамарка и му рече:
— Тоя неблагодарник, когото ти прибра, тоя луд, той бил!
Марио Зелената салтамарка каза, че не може да бъде, Корабокрушенеца бил нещастен невинен, почти дете.
Ала Нейла рече:
— Беше Фербе.
— Кой е Фербе?
Марио потърси Корабокрушенеца и го изпита, като му викна:
— Фербе!
Корабокрушенеца вдигна глава.
— Добре — каза Марио. — Това можем да го оправим.
Вечерта рече на момчето:
— Виж какво, Фербе, трябва да се ожениш за Нейла.
Фербе продължи да трупа трески в печицата.
От този момент Салвадора, Марио и Нейла взеха да се събират всяка вечер да правят сметки и кроежи под светлината на масленичето.
— Но как така разбра, че се казва Фербе, как така ти го каза? — разпитваше понякога Марио Зелената салтамарка.
Нейла не можеше да му обясни:
— Някак си ми го каза. Не мога да си спомня добре, само знам, че се казва Фербе.
— Това е някогашно име, от далечните времена на острова — думаше Салвадора, която от всичко по малко отбираше, щом хвърлеше поглед назад.
Когато потърсиха енорийския свещеник, за да уговорят деня на сватбата и всичките й подробности, той им рече:
— Фербе ли? Това не е християнско име.
Записаха го като Марио Младия.
В деня преди сватбата Фербе струпа висок куп дърва за горене на плажа. Нейла го гледаше замислена. Фербе запали красива клада: но пушекът, който бликаше, беше черен, гъст и мазникав. Видът на тоя пушек изпълни с ужас Нейла.
Фербе бавно приближи към нея с протегнати ръце. Тогава Нейла забеляза, че дланите на Фербе пламенеят, сякаш че протяга към нея два факела. Нейла онемя от ужас, но по-силно от нейната воля бе желанието да го прегърне и дрехите й се подпалиха и тя пламна жива и виком хукна към морето.
Щом чу викове, Марио Зелената салтамарка притича, но от Нейла беше останало само нещо черно и гадно, което се гърчеше на пясъка; а краят на вълните все още не я достигаше. Умря в морската пяна, която не бе достатъчна, за да я угаси.
Настана голяма жажда наоколо, която никой и нищо не можеше да утоли, жажда, която изпълваше земята, от зачервените облаци до зловещите планини навътре в острова.
— Проклет да си, проклет! — изрече Марио през плач.
Всички жени и мъже от селището дотичаха на местопроизшествието, въоръжени със стари гребла. Наобиколиха Фербе и го заудряха с отколешен и неукротим гняв чак докато кръвта накваси пясъка, а Фербе стана един голям сюнгер, причудливо подвижен и водата го достигна и го прие в своите вълни.
Но когато всички чакаха, вдигнали гребла, да го доубият — защото морето връща това, което не разтваря, — видяха как чудноватият и червен сюнгер навлизаше все по-навътре във водата и се отдалечаваше окончателно, към слънцето.
И нали още не бяха укротени, убиха Марио Зелената салтамарка.