Мигел Делибес
Отпътуването (6)

Шест

Сега беше първото му пътуване и морето беше за Валядолид едно твърде далечно обстоятелство. Но подръка имаше вино и пи, за да забрави синкавото лице на баща си — който в същност не му беше баща, — което го преследваше в спомените му като сянка. За да забрави също и за първото си пътуване. Като остави чашата, ръката му леко трепереше. Спомняше си за преподавателя си Писа Теруел и строгия му патос: „Морето, деца, тази школа за мъжество.“ До него дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, разтваряше картите бавно и с удоволствие, крайче по крайче.

— Веднъж в Монтекарло спечелих десет хиляди франка само за половин час — каза боцманът, оригвайки се, без другите да обърнат внимание.

Валядолид, който беше поискал друго ресто и мислеше за баща си и за трите банкноти, които не му бяха излишни и допреди малко топлеха сърцето му, попита:

— Как протече първото ви пътуване?

Машинистът даде карти и помисли за приятелката си Мари Лус, която не приличаше на нито едно от момичетата, които украсяваха каютата на боцмана. Беше разочарован, но не чувствуваше желание да разбере защо. Бенито, за когото завистта нямаше място на света, каза:

— Изненада ни буря срещу Азорските острови и аз бях в наблюдателницата и казах: „Капитане, виждат се светлини близо до десния борд.“ Капитанът беше някакъв шантав многознайко и каза: „На място подобно на това, където се намираме, се състоя битката при Сан Мигел.“ И се подпря на мостика, но изведнъж една вълна се разби в носа и го направи на чорба. Ха, ха, ха…!

Капитанът каза:

— Първият ми кораб беше „Сан Роке“, беше въглищарски кораб. Когато излязох за първи път, беше вече обявена войната от четиринайсета и англичаните казваха за германците, че са кучи синове. Германците казваха за англичаните, че са лисици, и като видяхме сваления хидроплан, плуващ на повърхността, помислих, че самолетът, който обстрелваше корабокрушенците, беше на кучите синове.

— Да не би да беше на англичаните? — попита Валядолид, комуто чувството за празнота и тежестта в главата се засилваха.

— Аз не съм казал такова нещо — каза капитанът.

— Така, битката при Сан Мигел… — каза Валядолид.

Боцманът и капитанът одрезгавяха. Машинистът каза ядосано:

— Сега играем на покер, нали?

Само шест или седем дни по-рано Валядолид казваше на Марита, докато обикаляха по горната алея на Морерас с преплетени пръсти: „По мое лично мнение първото пътуване е окончателно решаващо. Тогава с пълна представа можеш да кажеш дали ти харесва морето, или си сбъркал.“ Тя му стисна ръката и при това стискане той доби представа за собственото си значение: „Не се тревожи, малката ми, моето призвание е нещо изпитано.“ Тя отвърна: „Бих искала да се разделя с теб, танцувайки. В моите спомени ще те държа по-близо.“

Вечерта, когато се стъмваше, Валядолид я заведе да танцуват на басейните Самоа и на Марита очите й блестяха, а погледът й бе вцепенен от нежно морско вълнение. Облягаше си главата на раменете му и нежно тананикаше „Ел Гато Монтес“, пасодоблето, което високоговорителят отронваше с известна горчивина в това време. Той я придружи сетне до отделна маса близо до водата. „Какво басейнче!“, каза той презрително. Марита се загледа в очите му; „Морето, боже мой, морето“, каза като омагьосана.

Валядолид нямаше сега друго усещане за морето освен тревожното и усилващо се клатене и люлеенето на лампата на тавана на каютата. В стомаха му се засилваше неопределеното усещане за неразположение. Валядолид го отдаваше на лошия си късмет. Беше достигнал този преломен стадий, в който играчът се обезверява. Загуби вяра в картите и картите не му се удаваха. За миг му се приплака, като видя как всеки последователен път се осуетяваха възможностите да събере добри карти. Изведнъж намрази навика на шефа на машините да разтваря картите си, кърпичката на Бенито боцмана и гъвкавостта на пръстите и белия врат на капитана. Въобразяваше си, че липсата на внимание към играта помага, а той се чувствуваше безсилен да престане да внимава. Пускаше в обръщение последните пари, с които разполагаше, и накрая щеше да се наложи да се оттегли. Пръстите му леко трепереха, очите му бяха мътни и ушите зачервени, когато дойде ред да раздава картите. Вдигна петте си карти и схвана тутакси доброто им подреждане. В първия миг не видя фула от попове, но забеляза доброто съчетание.

— Пас — каза капитанът.

— Влизам с дуро — каза боцманът.

— Две — каза Валядолид.

Капитанът също влезе с две дуро.

— Три карти — каза машинистът.

— Една — каза Бенито боцманът и в този миг — извади кърпичката от джоба си и попи дланите.

Валядолид се стресна. „Има сервирани карти“, помисли си той. „Иначе щеше да изчака раздаването, за да си извади кърпичката.“ Вдигна поглед и се взря втренчено, без свян, в Бенито, боцмана на „Кантабрия“. Валядолид помисли, че предусеща в зениците му смущението, предизвикано от голямата игра. „Иска да ме обърка с покера си. Проклетник!“, каза си той.

— Петнайсет дуро! — каза Бенито и отново си попи дланите в кърпичката.

Сърцето на Валядолид биеше по-бързо от котлите на „Кантабрия“. Капки студена пот се плъзнаха по мишниците му. Повдигна си картите и още веднъж се вгледа в тях: три попа и две деветки. Това беше хубава и трудно постигната ръка. Шест непрекъснати часа му бяха нужни, за да я получи. „Иска да ме оплете със сервираните си карти мошеникът му“, помисли Валядолид. „Почисти си ръцете, преди да погледне раздадените карти.“ Разполагаше с един остатък от седем дуро. Поколеба се. Тишината беше толкова дълбока, че дори триенето на борда с водата предизвикваше непоносим шум. Спомни си думите на Марти в Барселона, Марти беше добър играч: „Тайната на покера не се опира толкова до връзването на ръка, колкото до умението да се оттеглиш навреме.“ Объркването реши действията на Валядолид. Хвърли картите на масата и като го направи, се почувствува освободен от важна отговорност:

— Отивам си — каза и въздъхна.

Бенито също въздъхна и без никой да му поиска, показа неуспелия опит за кент флош.

Каза:

— Искам да го обявя. Това е първият блъф за цялата вечер. Признавам, че прекарах трудни мигове.

Валядолид се изправи изведнъж. И изпита смътен спомен за времето, когато беше силен и мъжествен и Марита търсеше опора в неговото лице. Беше толкова блед, че изглеждаше още по-дете, малко крехко може би. Сега люшкането на „Кантабрия“ се отразяваше направо в стомаха. Беше като че ли вътре свиреше отвратителна джазова музика.

— Оттеглям се, господа — каза. — Чувствувам се… Добре… малко ме е хванала морската болест.

Тримата изпечени мъже, които за Валядолид бяха трима полубогове, се спогледаха и разбраха. Машинистът събра картите и започна бавно да ги бърка. Боцманът каза:

— Не се безпокой, Валядолид, момчето ми. Това ти е първото пътуване.