Мигел Делибес
Отпътуването (5)

Пет

Преди десет дена казваше на Марита на една пейка сред градините на Пониенте:

— В един кораб капитанът е като бог, знаеш ли?

— Така ли? — запита тя.

— Да — отговори с твърд, убедителен глас. — Може дори да те омъжи, ако пожелаеш — добави.

— О, защо не се оженим на кораб? — попита тя внезапно озарена.

— Пред капитана може дори завещанието си да напишеш — продължи Валядолид, който все още не беше Валядолид, а и не познаваше Елизабет Тейлър.

— Вярно ли е, че капитанът може дори да те благослови?

— Ами — призна Валядолид накрая, — не зная точно дали тази женитба важи за пред църквата или само за пред гражданското.

Изведнъж Мигел Паес изпита желание да целуне Марита, защото беше хубава, свечеряваше се и градините на Пониенте бяха пусти, а четири войника пееха в хор от един прозорец на казармите Сан Кантин. Проучи начина да не засегне носа й както първия ден. Накрая се отказа, защото Марита беше чужда на неговата особа и мислеше за властта на капитана на кораба.

Той каза:

— Един капитан е почти като бог. Ще ти разкажа за първото си пътуване.

Капитанът на „Кантабрия“ пи още една чаша и заложи. Машинистът разкриваше картите си скъпернически и недоверчиво. Предпочиташе спатиите и пиките, защото бяха черни. Червеното го разочароваше.

— Говори, Беардо — каза капитанът.

— Влизам.

— И аз — каза Бенито.

— Аз също — каза Валядолид, в чиито гърди нарастваше чувството на разочарованието.

— Два чифта — каза машинистът, надвесвайки над масата погребалното си лице.

Бенито, боцманът на „Кантабрия“, взе картите и ги разбърка. Боцманът на „Кантабрия“ не познаваше завистта, защото беше шестият от четиринадесет братя и Никанор, първородният, запази кръчмата на баща си, без да ги обезщети. Не изпитваше завист, защото за него да си помислиш за Ава Гарднер беше равносилно да притежаваш Ава Гарднер, и да мислиш за кръчмата на брат си Никанор беше все едно да притежаваш кръчмата на брат си Никанор. Когато навърши четиринайсет години, майка му го повика настрана и му рече:

— Нито, трябва да се замислиш какво бъдеще ще си устроиш.

Той винаги си мечтаеше да пътува, но нямаше пари. „Ясно“ си каза. И преди да навърши петнайсет, замина към морето. Оттогава не се върна на село. Сега не го интересуваше селото, важното беше да направи хубав покер от аса.

На Валядолид, момчето, му тежеше главата и изпитваше горчиво усещаме горе в стомаха. Веднъж го заболя стомаха и баща му, този, който не му беше истински баща, го заведе при лекаря и Валядолид трябваше да се изпикае в една чаша, да изпие съдържанието на друга и усещането, което изпита по-късно, беше подобно на това, което изпитваше сега. Без да си дава сметка, вътре в него се разкъсваше, може би в стомаха, илюзията за първото му пътуване: „Морето, силата, бурята.“ Нищо подобно не се оказа първото му пътуване, ами вино, карти, разреден въздух и неприятно клатещо движение. Баща му, контрольорът от Северната жп. компания, когато му съобщи, че иска да става моряк, му каза:

— Синко, това не може да се учи тук. — След това писа някакви числа, напрегна воля и помисли за Раулито. — В същност учи каквото ти хареса, сине — насърчи го той. И добави: — Знаеш ли на колко години би бил Раулито сега?

— Може би на осем — отговори Валядолид.

— Точно на девет и два месеца — каза контрольорът, свивайки с горчивина сивкавото си лице. Валядолид добави:

— Каква жестокост, татко, как минава времето!

Контрольорът се замисли тъжно:

— Ще отидеш в морето, дете, и ще забравиш за мен и за тъжното ни съществование.

Валядолид ненавиждаше разнежванията; освен с малката Марита. Като последна отстъпка стисна голямата ръка на контрольора, тази ръка, която, без да придава значение, беше продупчила повече от милион железопътни билети, и каза тържествено:

— Татко, на вас ще посветя всичките вълнения от първото ми пътуване. Обещавам ви го.