Хулиан Айеста Прендес
Елена или лятното море

Пред изгасналата камина възрастните пиеха черно кафе и златистожълти ликьори. Камината все още миришеше на зимни дърва, но вече беше лято и трапезарията тънеше в полумрак, защото беше горещо. Щорите бяха отворени и влизаха слънчеви лъчи, които се събираха в блестящи точки и се местеха нагоре-надолу. Разговорът звучеше далечен и ленив, в много нисък тон, сякаш монаси се молеха в хор и молитвата им отекваше под свода на огромна празна катедрала. Влизаше нов слънчев лъч, още по-блестящ, и се отразяваше в колието от виолетови маниста на леля Онорина и в очилата на господин госта. Беше топло, топлината беше като музика, миришеща на жълта свещ. Слугините влязоха да вдигнат масата. Сред дима на цигарите на мъжете приборите подрънкваха като звънци на козе стадо, пасящо лениво в омарата на следобеда. Бе сънлив и отпуснат следобед, протягащ се и дремещ под сянката на дърветата на една синя гора в някаква далечна страна отпреди Христа. Трапезарията тънеше в полумрак и откъм тъмното се чуваха щурците и жътварките, които пееха, и мъркането на слънцето върху зелено-жълтеникавите ливади, и свежото шумолене на дъбовете, когато в тях влизаше полъх на син и солен бриз, идващ от морето.

Не можах да издържа повече и се измъкнах към моята стая: съблякох се, сложих си банските гащета и излязох тичешком през вратата на кухнята. Тичах по нанадолнището с вятъра в уста, а Елена ме чакаше до вратата на градината в банския си костюм на червени и златисти цветя и с широкополата си жълта сламена шапка, много весела, пълна с любов и живот, с русата си коса, пълна със слънце, и с палеца на единия си крак, подаващ се от дупката на сандала, палец, който се движеше като мишле и ме предизвикваше и който исках да захапя и да хапя цял живот.

Здравей!

— Здравей!

И тръгнахме заедно, пълни с любов. Слънцето — Слънцето! — хъркаше под ябълковите градини и ливадите бяха пълни със слънчеви петна. Имаше също така гори от черни и синкави евкалипти. Обземаше ни странен страх от тези дървета, които бяха дървета на луди хора, разхождащи се с бели ризи и много бледи лица и с нож, покрит с кръв, в ръка. Те бяха дървета на туберкулозни жени с хлътнали гърди, които храчеха кръв и в очите им блестеше омраза, и когато привечер небето почервеняваше, виеха като тъжни и гладни вълци; тогава те дебнеха с уста, пълна с пяна, и с една огромна черна и блестяща карфица в ръка, за да убождат хората със смъртоносна отрова. И под тези дървета, имаше винаги по някой беззъб нещастник, който дъвчеше комат хляб.

Светлината на следобеда беше гъста, златиста и синя, и черна. Светлината на мистериозен ужас, слизащ от огромното и самотно небе. Над ливадите висеше някаква тежка сънливост, една гореща омара от жътварки и щурци, а горе много високо се рееше гларус.

Елена и аз вървехме мълчаливо. От време на време Елена се спираше, береше къпини и ми даваше половината. Някои, стояли на слънце, бяха горещи и матови, другите, от сянката, бяха студени и блестящи. Друг път берях аз и давах на Елена и ги ядяхме заедно, гледайки се в очите, с лица, изцапани от морави петна от сока. Продължавахме да вървим плътно един до друг, без да говорим, но треперехме. Понякога моята любов, Елена — тъй хубава с тъмна кожа, руса коса и сини очи, тъй свободна и смела, — когато се спираше да бере къпини и се убождаше на някой трън. Тогава тя ми поднасяше пръста си и аз й изсмуквах кръвта, тя бе тъй червена, тъй солена и тъй красиво проблясваше на слънцето. След това Елена ме целуваше и измиваше с устните си кръвта, останала по моите устни. След като направехме това, ни обземаше някакъв странен страх. Защото това бе таен ритуал, много таен, един вид грях: никой не знаеше защо Елена се притискаше към мен като някаква мистериозна котка и с очи пълни със сълзи казваше шепнешком: „Страх ме е.“ Аз, изпълнен с нежност и любов до такава степен, че и моите очи се пълнеха със сълзи, я притисках още по-плътно към себе си, и я държах така с устни върху косите й толкова дълго, докато Елена сама не отделеше глава от рамото ми. Тя ме поглеждаше с очи все още пълни със сълзи, но усмихвайки ми се с любов и щастие. Продължавахме да вървим прегърнати и Елена отново облягаше глава на рамото ми. И така вървяхме до морето.

Плажът, на който обичахме да ходим следобед, беше малък и стръмен. Беше заобиколен от много високи канари, покрити на някои места с папрат и бръшлян. Горе, в небето, се полюляваха от вятъра върховете на боровете. Още щом стъпехме на пясъка, ние сваляхме сандалите си и полетявахме като куршуми във водата, за да се хвърлим с плонж срещу някоя запенена вълна, която идваше към нас. След това излизахме на една скала и там слагахме сандалите си, за да не ги затрупа пясъкът, а после отново се затичвахме и се хвърляхме срещу студените вълни, бели и клокочещи, истинска красота и наслада, които ни изпълваха с диво щастие и ни подлудяваха от възторг. Понякога аз влизах със салтомортале, защото знаех, че на Елена това й харесва, макар да ме молеше да не го правя, тъй като не знам кой си — някакъв французин, мисля — веднъж си беше счупил гръбначния стълб. И Елена отново излизаше, викайки от радост, с блестящо тяло. Тя скачаше като пантера върху мен, караше ме да гълтам вода и отново изливаше, а аз я настигах, събарях я и сядах върху нея, притисках й главата към пясъка дотогава, докато напълнех лицето и косата й с пясък и тя започваше да ме моли за милост почти плачейки, а аз — великодушен Сенатус популускве романус — й връщах свободата.

Тогава отново влизахме във водата и плувахме двамата много бавно, за да повторим прочутото плаване на Ханон^[1], като първо отивахме до Камилата, една скала, приличаща на камила, заобиколена от бради от пяна, и се изтягахме по гръб да се печем на слънце, след това се гмуркахме в плиткото прозрачно море с много зелено дъно между, двете гърбици на Камилата, което се получаваше при прилив. След това продължавахме да плуваме по един червеникав канал между водорасли до Големите скали на доктор Франкенщайн, които винаги бяха мрачни и издаваха звуци като ехо, като един много тъжен човек, затворен кой знае къде и будещ състрадание и който понякога плачеше много, много тихо. На Големите скали на доктор Франкенщайн човек можеше да си убоде краката и имаше много раци, скрити в пещерите, а веднъж намерихме едно умряло куче цялото подуто, с уста пълна със зелени мухи. На Големите скали на доктор Франкенщайн имаше много студени пещери, с колеблива светлина между зелено и синьо, а още по-навътре се намираха Римските развалини, пълни със съкровища и с красива мистерия, с бели и голи статуи на езически богини, които се усмихваха на Елена и на мен; оттам през една много по-тясна и по-дълга пещера стигахме до Древната ера, която в онзи момент беше с много по-синьо небе, с много по синьо море, почти мораво, с един също син бриз и с бели птици, които летяха с песен. Излизаше се в друг свят, съвсем странен, пълен с красота, за която човек не можеше да си спомни, без да му спре сърцето. Защото слънцето залязваше и небето бе червено и златно, а морето с цвят на вино и не полъхваше никакъв вятър, и миришеше на розмарин, на рози и жасмин…

Елена беше гола и пасеше стадо кози. Седеше на една ливада, която стигаше до морето, под голям лавър, с много зелени и блестящи листа, които проблясваха с червеникави отражения от светлината на златното слънце, потъващо в морето. Аз също бях гол и идвах с един кораб със златни Платна, защото бях капитан на пирати и в Сиракуза в Сицилия бях видял за първи път божия ден; бях невероятно смел в опасности и изпитания на дъжд, глад, горещина, студ и други беди, присъщи на война и пътешествия. Скочих от кораба във водата, с плуване стигнах до зелената ливада и се спуснах да уловя Елена. Но Елена бягаше по-бързо и все повече и повече се губеше между дърветата, докато накрая изчезна от погледа ми.

Мина един мъж, който носеше коса на рамо и пееше: „Пастирката, която търсиш, о, младежо, красивата, на Аристотел, стареца с мъдрите слова, дъщеря е.“

„Древен и красив е елинският език“, отговорих аз, тъй като помнех само този пример от гръцката граматика.

Човекът с косата се усмихна и ме отведе у дома си, където ми предложи скромна вечеря и след като ме облече в едни селски дрипи, сложи на рамото ми косата и каза:

„Сега яви се пред Аристотел мъдрословия от името на Филемон бедния и му кажи, че ти си момъкът, който му изпращам за слуга. Аз в това време на безсмъртните богове и особено на богинята, покровителка на сладката и пламенна любов, жертви ще принеса за твоето щастие.“

И като каза това, той ми посочи пътя към града.

На мъдрословия накрая къщата открих и като ме видя, продума:

„Хвала, хиляди и хиляди пъти хвала на безсмъртните богове, защото ти си сигурно момъкът, който за пъргав слуга ми изпраща Филемон бедния.“ Прие ме с любов мъдрословият и ми обясни задълженията ми; той съвсем не се досещаше какви са моите тайни намерения.

Блестящите близнаци (Кастор и Полукс) вече скриваха блясъка си зад тъмния хоризонт, когато след като видях, че къщата се успокои и старецът заспа, аз свалих жалките си дрипи и проникнах в стаята на моята любима, която заварих заспала. Носен от щастие и радост и отправяйки хиляди благодарности към всемогъщата богиня на любовта, аз внимателно отмахнах платното, което я покриваше, и на бялата светлина на луната дълго съзерцавах красотата на тялото й.

След това я целунах кротко, за да я събудя с любов, и тогава тя, полуотваряйки очи, каза:

„Без съмнение Афродита ми праща този красив сън, защото чувствувам до мен момъка, когото обичам.“

Казвайки това, тя започна пламенно да отговаря на моите ласки и целувки.

Не исках от устата ми да излезе нито една дума, защото се страхувах, че с това ще наруша илюзията на съня й и дошла на себе си, тя грубо ще ме отпъди.

И тъй, насладих се в тишина на онова, на което човек в тишина трябва да се наслаждава, и когато пропяха петлите, върнах се и легнах на грубото легло, което ми бяха приготвили в обора като на слуга, какъвто бях.

Пламенният Феб, баща на любовта, на насладата и на живота, вече беше по средата на своя път, когато ме събудиха гневните викове на мъдрословия, който викаше:

„Безсмъртните богове да ми са на помощ, защото имам царица и цар за слуги.“ Скочих от леглото, явих се пред господаря си и извиних непробудността си с умората от пътуването и много други причини, които моят ум бързо измисляше, докато говорех.

Аз постепенно отклонявах господаря си от първоначалното му намерение, което беше да ме изгони (натъжаваше ме мисълта, че ще трябва да се разделя с моята красива приятелка), когато със сълзи на очи тя влезе и падайки ничком пред краката на стареца, каза тези или подобни на тези думи:

„Простете, о, добри ми господарю, моето провинение, Афродита ми изпрати такъв сън тази нощ, че е истинско чудо, че можах да стана.“

Старецът я изгледа един миг недоумяващ и след това, като спря погледа си върху мен, избухна в неудържим смях.

Елена и аз го гледахме с учудване и тогава старецът ни хвана за ръце, приближи ни до себе си и каза:

„Знаеш ли ти, млади момко, че тази, която си завоювал тази нощ, не е проста селянка, която аз съм взел за слугиня (както смята и тя самата), а дъщеря и наследница на императора на Атина…“

 

 

Елена беше много сериозна, клекнала пред мен, и ме гледаше втренчено.

„За какво мислиш така с широко отворени очи?“

Тя стоеше там, русокоса, с толкова блестяща кожа, толкова красива със сините си очи, които ме предизвикваха с погледа си, че аз не можах да се сдържа повече и се нахвърлих върху нея като свиреп бенгалски тигър. Но тя ме изпревари и скочи във водата, аз след нея и започнахме да плуваме, да се застягаме и да се пръскаме. Излязохме от сянката на скалите, където водата беше студена и морава, и влязохме в огряната от слънцето вода, която беше зелена и блестяща и по-топла: беше истинско удоволствие да се гмуркаш и да гледаш как Елена излиза, тръскайки косата си, която падаше по лицето й, и отново да се гмуркаш и да изследваш подводните канали, пълни с водорасли.

Излязохме на пясъка щастливи и се проснахме на слънце. Слънцето придобиваше вече вид на портокал и се скриваше постепенно зад боровете на скалистия бряг. Небето беше зелено и пълно с някакъв тъмен блясък; когато човек се загледаше по-продължително в него, изглеждаше като Безкрайността. От време на време прелитаха ята птици. Елена опря глава на рамото ми и започна да чертае фигурки върху тялото ми с една струйка пясък, която ме гъделичкаше. И ме гледаше, и не преставаше да ме гледа.

Върнахме се бавно, плътно притиснати един в друг, умиращи от пълнота, от наслада, от непознато и непоносимо щастие, умиращи от любов, луди от любов. Сърцето ми изпълваше гърдите ми, изпълваше цялото ми тяло с гореща кръв, пълнеше устата ми със сол, пълнеше света с бясна радост, с плам, с цветове, остри като ножове, и в същото време меки като цвета на мак, като мед, като току-що издоено мляко. Треперещ, с дрезгав глас, с глас, който не беше мой, който излизаше не знам откъде, аз й казах: „Елена… обичам те.“ И Елена, спокойна, без да откъсва поглед от очите ми, сериозна, се остави да я привлека към себе си и когато устните ни съвсем се доближиха, ми каза: „И аз тебе повече.“ И аз изпих тези думи: изпих ги, вдишах ги, не ги чух.

Повече не проговорихме. Вървяхме прегърнати, сами сред тишината на здрача. Вървяхме сами сред тишината на света. Сами сред тишината на времето. Сами завинаги. Заедно и сами, вървяхме заедно и сами сред тишината на света, и на морето, и на света, вървяхме, вървяхме. И всичко беше като една голяма дъга и ние преминахме под нея, а от другата й страна се намираше нашият свят и нашето време, и нашето слънце, и нашата светлина, и нашата нощ, и звезди, и хълмове, и птици, и винаги…

Бележки

[1] Картагенски мореплавател, умрял към 190 г. преди нашата ера, който извършил морско пътешествие от Африка до остров Фернандо По. — Б.пр. ↑