Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (3)

Трета глава
Марила Кътбърт е изненадана

Марила пъргаво се запъти към тях, когато Матю отвори вратата. Но щом погледът й се спря върху чудноватата фигурка с лошо скроената грозна рокличка, с дългите плитки червена коса и нетърпеливо светнали очи, тя се закова на място от изумление.

— Матю Кътбърт, кого си довел? — възкликна тя. — Къде е момчето?

— Нямаше никакво момче — виновно отговори Матю. — Там беше само тя.

Той кимна към детето и се сети, че не беше го питал дори как се казва.

— Нямаше момче! Но е трябвало да има момче — настоя Марила. — Ние помолихме госпожа Спенсър да доведе момче.

— Е, тя не е довела. Довела е нея. Аз питах началника на гарата. И трябваше да я доведа у дома. Не можех да я оставя там, каквато грешка и да е станала.

— Да, и това ако не е каша! — пак се ядоса Марила.

Докато двамата си говореха, момичето остана мълчаливо, очите му се устремяваха ту към единия, ту към другия, цялото оживление на лицето му угасна. Изведнъж то като че ли разбра цялото значение на всичко казано. То пусна скъпоценната си чанта на пода, направи рязко крачка напред и стисна ръце.

— Вие не ме искате! — извика то. — Вие не ме искате, защото не съм момче! Можех да очаквам това. Никой никога не ме е искал. Трябваше да го зная, всичко беше твърде хубаво, за да се сбъдне. Трябваше да си зная, че никой никога не ме иска. О, какво ще правя? Сега ще се разплача.

И тя наистина се разплака. Седна на един стол до масата, просна ръцете си върху нея, захлупи в тях лицето си и неудържимо зарида. Марила и Матю се спогледаха укорно от двете страни на печката. И двамата не знаеха какво да кажат или да направят. Най-после Марила се помъчи някак да поправи положението:

— Е, добре де, няма защо толкова да плачеш за това.

— О да, има защо! — малката бързо вдигна глава и откри мокро от сълзи лице и треперещи устни. — Вие също щяхте да плачете, ако бяхте сираче и бяхте дошли някъде, където сте мислили, че ще намерите домашен кът, и сте разбрали, че не ви искат, защото не сте момче. О, това е най-_трагичното_ нещо, което ми се е случвало!

Нещо като неволна усмивка, доста скована, понеже отдавна не е била използвана, смекчи суровото изражение на Марила.

— Хайде, недей плака вече. Няма да те изпъдим вънка тая вечер. Ще трябва да останеш докато я разберем тая работа. Как ти е името?

Детето се поколеба за миг.

— Ще ме наричате ли, моля ви се, Корделия? — попита напрегнато.

— Да те наричам Корделия! Така ли се казваш?

— Не-е-е, не се казвам точно така, но много бих искала да ме наричат Корделия. То е толкова елегантно име.

— Да ме убият, не зная какво искаш да кажеш. Щом не е Корделия, как ти е името?

— Анн Шърли — каза със запъване собственичката на името, — но моля ви се, о, моля ви се, наричайте ме Корделия. На вас трябва да ви е все едно как ме наричате, щом ще остана тук само за малко, нали? Пък Анн е толкова неромантично име.

— Неромантично, дрън-дрън! — отвърна й коравосърдечно Марила. — Анн е истинско, хубаво, просто, разумно име. Няма защо да те е срам от него.

— О, мен не ме е срам от него — обясни Анн, — само че Корделия ми харесва повече. Винаги съм си въобразявала, че се казвам Корделия… — поне винаги напоследък. Когато бях по-малка, представях си, че се казвам Джералдайн, но сега Корделия ми харесва повече. Обаче ако ме наричате Анн, моля ви се, нека бъде Анн с две „н“-та.

— Каква разлика има как ще е написано? — запита Марила пак със скована усмивка и взе чайника.

— О, разликата е много голяма! Изглежда толкова по-хубаво. Когато чувате да се произнася някое име, не можете ли да го видите в ума си също като че е напечатано? Аз мога и А-н изглежда ужасно, но А-н-н изглежда толкова по-забележително! Ако сте съгласни да ме наричате А-н-н, писано с две „н“-та, ще се помъча да се помиря с това, че не ме наричате Корделия.

— Добре тогава, Анн, написано с две „н“-та, можеш ли да ни кажеш сега как е станала тая грешка? Ние казахме на госпожа Спенсър да ни доведе момче. Нямаше ли момчета в сиропиталището?

— О, да, имаше предостатъчно. Но госпожа Спенсър каза изрично, че сте искали момиче на около единадесет години. И директорката каза, че аз съм подходяща. Вие не знаете какъв възторг предизвика това у мен. От радост не можах да заспя цяла нощ. О! — добави тя, като се обърна с упрек към Матю. — Защо не ми казахте на гарата, че не ме искате, и не ме оставихте там? Ако не бях видяла Белия път на възхищението и Езерото на Бляскавите води, нямаше да е толкова трудно.

— Какво, за Бога, иска да каже? — запита Марила, забила поглед в Матю.

— Тя… тя само споменава един разговор, дето водихме по пътя — побърза да обясни Матю. — Аз отивам да прибера кобилата, Марила. Приготви чая докато се върна.

— Доведе ли госпожа Спенсър някого, освен тебе? — продължи Марила, след като Матю излезе.

— Доведе Лили Джоунс за себе си. Лили е само на пет години и е много красива. Има кестенява коса. Ако аз бях красива и имах кестенява коса, щяхте ли да ме задържите?

— Не! Ние искаме момче, да помага на Матю в стопанството. От момиче нямаше да имаме никаква полза. Свали си шапката. Ще я оставя с чантата ти на масата в хола.

Анн послушно свали шапката си. Матю скоро се върна и те седнаха да вечерят. Но Анн не можеше да яде. Напразно отхапваше трошичка по трошичка от хляба с масло и гребваше по мъничко мармалад от киселици, сложен в малка стъклена купичка до чинията й. Вечерята никак не й спореше.

— Ти нищо не ядеш — забеляза остро Марила, сякаш това беше сериозен недостатък.

Анн въздъхна.

— Не мога. Аз съм потънала в отчаяние. Вие можете ли да ядете, когато сте потънали в отчаяние?

— Никога не съм потъвала в отчаяние и затова не мога да ти кажа — отвърна Марила.

— Не сте ли? Добре, опитвали ли сте се някога да си представите, че сте потънали в отчаяние?

— Не, не съм.

— Тогава мисля, че не можете да разберете какво е то. То е много, много неприятно чувство. Когато се мъчите да ядете, една топка ви засяда на гърлото и нищичко не можете да преглътнете, дори ако е шоколадов бонбон. Веднъж преди две години ядох шоколадов бонбон и той беше чудесен. След това често сънувам, че имам много шоколадови бонбони, но винаги се събуждам, когато се каня да ги изям. Надявам се, няма да ми се обидите, че не мога да ям. Всичко е извънредно хубаво, и пак не мога да ям.

— Сигурно е уморена — обади се Матю, който не беше проговорил след завръщането си от обора. — Най-добре ще е да я сложиш да спи, Марила.

Марила беше се чудила къде да сложи Анн. Беше приготвила кушетка в стаичката до кухнята за желаното и очаквано момче. Но макар и да беше спретната и чиста, не й се виждаше някак си съвсем подходяща, за да настани там момиче. Обаче да сложи в стаята за гости едно такова бездомно дете, не можеше и дума да става, тъй че оставаше само източната таванска стая. Марила запали свещ, подкани Анн да дойде с нея и тя плахо я послуша, като взе пътем шапката и чантата си от масата в хола. Холът беше страхотно чист; таванската стаичка, в която след малко се намери, изглеждаше още по-чиста.

Марила остави свещта на трикрака триъгълна масичка и направи леглото.

— Предполагам, че имаш нощница? — попита тя.

Анн кимна.

— Да, имам две. Уши ми ги директорката. Ужасно са ми малки. В сиропиталището никога няма достатъчно дрехи, затова винаги всичко е малко… поне в бедно сиропиталище като нашето. Аз мразя тесни нощници. Но и в тях можеш да сънуваш също както в хубави и дълги, с набори на врата, това все пак е утешение.

— Е, събличай се колкото може по-бързо и лягай. След две-три минути ще дойда да взема свещта. Не смея да те оставя ти да я гасиш. Току-виж, че си запалила къщата.

Когато Марила излезе, Анн тъжно се огледа. Варосаните стени бяха тъй непоносимо голи и празни, че сигурно страдаха от собствената си голота, помисли си момичето. Подът беше също гол, с изключение на кръгло поръбено чердже по средата, каквото Анн не беше виждала преди. В единия ъгъл беше леглото, високо, старомодно, с четири тъмни, извити надолу стълбчета. В другия ъгъл беше споменатата триъгълна масичка, украсена с дебела възглавничка за игли от червено кадифе, достатъчно твърда, за да изкриви върха на най-острата игла. Над нея висеше малко огледалце. На стената между леглото и масичката имаше прозорец с леденобяло муселиново воланче над него, а на отсрещната страна беше умивалникът. От цялото помещение вееше строгост, която не можеше да се опише с думи, но от която Анн изтръпна до мозъка на костите. Със сподавено ридание тя смъкна бързо дрехите си, облече късата нощничка и се качи на леглото, където се захлупи с лицето надолу във възглавничката и се покри през глава. Когато Марила се качи за свещта, различните неугледни части от облеклото, разпръснати най-безредно на пода, и някаква необузданост във вида на леглото единствени подсказваха, че в стаята има някой друг, освен нея.

Тя умишлено бавно вдигна дрехите на Анн, спретнато ги нареди на жълт стол с права облегалка, след това взе свещта и отиде при леглото.

— Лека нощ — рече тя малко сковано, но не и грубо. Бялото личице и големите очи на Анн се появиха изпод завивките с неочакван устрем.

— Как можете да ми пожелаете лека нощ, като знаете, че тя сигурно ще е най-лошата в живота ми? — с укор отговори тя.

След това се мушна долу и стана пак невидима.

Марила слезе бавно в кухнята и се зае да мие чиниите от вечерята. Матю пушеше — сигурен признак на умствена възбуда. Той пушеше рядко, понеже Марила беше решително против пушенето — то било отвратителен навик; но в известни моменти и положения той чувстваше нужда от него и тогава Марила си затваряше очите, като си даваше сметка, че всеки мъж трябва да има някакъв отдушник за емоциите си.

— Е, и това ако не е бъркотия — заговори тя ядно. — Ето какво става, когато съобщиш чрез някого, вместо да отидеш лично. Робърт Спенсър и жена му някак са объркали молбата ни. Един от нас ще трябва да отиде утре да се види с госпожа Спенсър, това е едно на ръка. Ще трябва да изпратим момичето обратно в сиропиталището.

— Да, предполагам — отговори някак принудено Матю.

— Ти предполагаш! Не си ли съгласен?

— Ами, тя е много мило дете, Марила. Някак жалко е да я върнем, щом толкова иска да остане тук.

— Матю Кътбърт, да не искаш да кажеш, че според тебе би трябвало да я задържим?

Изумлението на Марила надали би могло да бъде по-голямо, ако Матю беше изразил намерение да застане на главата си.

— Ами, не. Не, предполагам… не съвсем — замънка Матю, видял се натясно пред исканото точно обяснение. — Предполагам… надали би могло да се иска от нас да я задържим.

— Положително не. С какво би могла да ни бъде полезна?

— Ние бихме могли да бъдем малко полезни на нея — изведнъж неочаквано отговори Матю.

— Матю Кътбърт, струва ми се, че това дете те е омагьосало! На мен ми е съвсем ясно, че искаш да я задържим.

— Ами, тя е наистина интересно хлапе — настоя Матю. — Трябваше да я чуеш да говори, когато идвахме от гарата.

— О, тя знае да говори достатъчно много. Видях го веднага. И то не е в нейна полза. Не обичам деца, дето знаят толкова много. Не искам сираче момиче, а и да исках, тя не е такава каквато бих избрала. У нея има нещо, което не мога да разбера. Не, тя трябва веднага да бъде изпратена обратно там, откъдето е дошла.

— Бих могъл да наема френско момче да ми помага на мен — предложи Матю, — а тя да бъде дружка за теб.

— Аз не мечтая за дружка — отряза Марила. — И нямам намерение да я задържа.

— Ами, разбира се, както ти кажеш, Марила — съгласи се Матю, стана и остави лулата си. — Отивам да си легна.

Матю отиде да си легне. Марила прибра чиниите и отиде да си легне със сковано намръщено лице. А горе, под източната част на покрива, гладно за обич, самотно дете се приспа със сълзите си.