Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (22)

Двадесет и втора глава
Анн е поканена на чай

— Е, за какво си се опулила сега така? — попита Марила, когато Анн току-що се беше върнала от едно изтичване до пощата. — Да не си открила още една сродна душа?

Възбудата обгръщаше Анн като някаква мантия, блестеше в очите, светеше във всяка черта на лицето. Беше пристигнала с танцови стъпки по пътеката, като горски дух, донесен от вятъра в меката слънчева светлина и ленивите сенки на августовската вечер.

— Не, Марила, но, о, знаеш ли какво? Поканена съм на чай при свещеника утре следобед! Госпожа Алан е оставила писмо за мене в пощата. Само го погледни, Марила: „Госпожица Анн Шърли, Грийн Гейбълс“

За първи път ме наричат „госпожица“. Така да ме развълнува! Аз ще го пазя завинаги между най-ценните си съкровища.

— Госпожа Алан ми каза, че имала намерение да покани на чай един по един всичките ученици от класа си в Неделното училище — каза Марила, отнасяйки се към чудесното събитие много хладно. — Няма защо да те избива от това на треска. Научи се да приемаш нещата спокойно, дете.

За Анн да приема нещата спокойно би значило да промени характера си. Изтъкана от „дух, огън и роса“, каквато беше, тя посрещаше удоволствията и болките в живота с тройно напрежение. Марила усещаше това и то смътно я тревожеше, като си даваше сметка, че повратностите на съдбата вероятно ще се отразяват тежко на тази чувствителна душа, но не разбираше, че също толкова голямата способност на Анн да се радва можеше да компенсира, дори да надделее над другото. Затова Марила считаше за свой дълг да приучи Анн към уравновесеност в духовния живот, толкова невъзможна и чужда за момичето, колкото за слънчев лъч, танцуващ в плитчинка на поточето. Тя не отбелязваше голям напредък, както скръбно признаваше пред себе си. Пропадането на някоя скъпа надежда или план докарваше Анн до „дълбините на злочестината“. Осъществяването им я издигаха до замайващите „висини на възторга“. Марила почти беше започнала да се отчайва, че ще успее някога да преобрази това бездомно сираче в образцово момиченце със скромни маниери и благопристойно държане. Нито можеше да повярва, че харесва Анн много повече такава, каквато беше.

Тази вечер Анн си легна мълчалива и нещастна, защото Матю беше казал, че вятърът се обръщал в североизточен и го било страх, че утре денят ще бъде дъждовен. Шумоленето на тополовите листа около къщата не я оставяше на мира, то толкова приличаше на ромолящи дъждовни капки, а глухият, далечен рев на залива, който слушаше с удоволствие в други дни, понеже обичаше странния му звучен, натрапчив ритъм, сега й се струваше като предсказание за буря и нещастие за малко девойче, което особено много искаше хубав ден. На Анн й се струваше, че утрото никога няма да дойде.

Но всичко си има край, дори и нощта преди деня, в който си поканена на чай в дома на свещеника. Утрото, въпреки предричането на Матю, беше чудесно и настроението на Анн стигна незнайни висоти.

— О, Марила, днес у мен има нещо, което ме кара да обичам всекиго, когото видя — възкликна тя, докато миеше чиниите след закуска. — Ти нямаш представа колко добре се чувствам! Няма ли да е хубаво, ако може да се задържи така? Струва ми се, че бих могла да бъда образцово дете, ако ме канеха всеки ден на чай. Но, о, Марила, това е и тържествен случай. Толкова се тревожа. Ами ако не се държа прилично? Нали знаеш, аз никога не съм била на чай в свещенически дом и не съм сигурна дали зная всички правила на етикета, макар че откакто съм дошла тук, съм изучила всичко по този въпрос, което се пише в „Семеен вестник“. Толкова ме е страх, че ще направя нещо глупаво, или ще забравя да направя нещо, което трябва да направя. Ще бъде ли прилично да си вземеш за втори път нещо, ако много ти се иска?

— Бедата с тебе, Анн, е, че мислиш прекалено много за себе си. Трябва да мислиш само за госпожа Алан и за това кое би било най-хубаво и най-приятно за нея — каза Марила, улучила за първи път в живота да даде много здрав и съдържателен съвет. Анн веднага разбра това.

— Ти си права, Марила, ще се мъча съвсем да не мисля за себе си.

Очевидно Анн завърши своята визита без сериозни нарушения на „етикета“, защото се върна у дома по здрач под ширналото се високо небе, разкрасено с отминаващ тъмнооранжев и розов облак; беше във великолепно настроение и, седнала на голяма плоча червен пясъчник при кухненската врата и сложила уморената си къдрава глава в скута на Марила, радостно й разказа всичко за чая.

Прохладен ветрец духаше откъм обраслите със смърчове западни хълмове надолу през дълги ожънати ниви и свиреше в тополите. Една ясна звезда беше увиснала над овощната градина, светулки прелитаха над Пътеката на влюбените насам-натам между папрати и шумолящи вейки. Анн ги наблюдаваше, както говореше, и някак усещаше, че вятърът и звездите, и светулките — всички се сплитаха в нещо неизказано хубаво и чаровно.

— О, Марила, това бяха най-обаятелни минути! Чувствам, че не съм живяла напразно и винаги ще се чувствам така, дори да не бъда никога пак поканена на чай в дома на свещеника. Когато стигнах там, госпожа Алан ме посрещна на вратата. Беше облечена с най-сладка рокля от бледорозов тюл с безкрайни воланчета и ръкави до лактите, и приличаше на същински ангел. Наистина ми се струва, че бих искала, когато порасна, Марила, да стана жена на свещеник. Един свещеник не би трябвало да има нещо против червената коса, защото няма да мисли за такива светски неща. Но, разбира се, би трябвало да бъда добра по природа, а аз никога няма да бъда такава, та май че няма защо да си го мисля. Някои хора са добри по природа, нали знаеш, а други не са. Аз съм от другите — госпожа Линд казва, че съм изпълнена с първороден грях. Колкото и усилено да се мъча да бъда добра, никога няма да мога да стана като добрите по природа. Това много прилича на геометрията, както ми се вижда. Но не мислиш ли, че да се мъчиш така усилено също не е малко нещо? Госпожа Алан е една от добрите по природа. Аз я обичам от все сърце. Знаеш ли, има хора като Матю и госпожа Алан, които обикваш веднага, без никакви задръжки. А има други, като госпожа Линд, за които трябва много да се мъчиш, докато ги обикнеш. Разбираш, че трябва да ги обикнеш, защото знаят толкова много и са толкова дейни в черковната работа, но все пак трябва да се подсещаш за това през цялото време, защото иначе забравяш. На чая имаше и друго момиченце от училището в Белите пясъци. Казва се Лорета Брадли и е много мило момиченце. Не съвсем сродна душа, знаеш, но все пак много мила. Чаят беше чудесен и мисля, че спазих доста добре всичките правила на етикета. След чая госпожа Алан свири и пя и накара Лорета и мен също да пеем. Госпожа Алан казва, че имам добър глас и че занапред трябва да пея в хора на Неделното училище. Не можеш да си представиш колко вълнува това, само като си го помислиш. Аз мечтаех да пея в хора на Неделното училище, както Дайана, но ме беше страх, че това е чест, до която никога не бих могла да се домогна. Лорета трябваше да се върне у дома рано, защото довечера в хотела на Белите пясъци имало голям концерт и сестра й трябвало да рецитира на него. Лорета каза, че американците в хотела уреждали веднъж на две седмици концерт в полза на болницата в Шарлоттаун и канили сума хора от Белите пясъци да рецитират. Лорета каза, че се надявала да я поканят и нея някой ден. Аз само я изгледах със страхопочитание. След като тя си отиде, госпожа Алан и аз водихме сърдечен разговор. Аз й разправих всичко: за госпожа Томас и близнаците, за Кейти Морис и Виолета и за идването ми в „Грийн Гейбълс“, и за геометрията също. Ти не знаеш колко вяра ми вдъхна това. Госпожа Линд дойде, тъкмо преди аз да си тръгна, и знаеш ли какво, Марила! Църковните настоятели са назначили нов учител, и то жена. Казва се госпожица Мюриъл Стейси. Не е ли романтично това име?! Госпожа Линд казва, че никога досега не са имали жена-учителка в Авонлий и тя го смята за опасно нововъведение. Но аз мисля, че ще бъде великолепно да имаме жена за учителка и да ти кажа, не зная как ще изживея тия две седмици, докато започне училището, толкова нямам търпение да я видя.