Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (21)

Двадесет и първа глава
Още едно отклонение за подправките

— Божичко, на тоя свят няма друго, освен срещи и раздели, както казва госпожа Линд — забеляза жалостиво Анн, когато остави плочата и книгите си на кухненската маса в последния ден на юни и избърса зачервените си очи с много влажна носна кърпичка. — Какъв късмет, че днес си взех за училище една кърпичка повече. Имах предчувствие, че ще ми дотрябва.

— Никога не съм мислила, че толкова обичаш господин Филипс, та ще ти трябват две носни кърпи да си бършеш сълзите, защото си отивал — каза Марила.

— Мисля, че не съм плакала, защото наистина много съм го обичала — разсъждаваше Анн. — Плаках само защото всички други плачеха. Руби Гилис беше тази, която започна. Руби Гилис винаги заявяваше, че мрази господин Филипс, но щом той се изправи, за да държи прощалната си реч, избухна в плач. Тогава се разплакаха всички момичета. Аз се мъчех да се сдържа, Марила. Мъчех се да си спомня деня, когато господин Филипс ме накара да седна с Гил… с момче; и другия път, когато написа името ми на дъската с едно „н“; и когато каза, че съм най-голямата тъпачка по геометрия, която е виждал; и всичките други случаи, когато е бил противен и саркастичен; но някак си не можах, Марила, и просто трябваше да заплача и аз. Джейн Андрюс беше говорила цял месец колко ще се радва, когато господин Филипс си отиде, и заявяваше, че нямало да пророни нито сълза. Е, тя плака най-много от всички ни и трябваше да поиска кърпичка от брат си — разбира се момчетата не плакаха, — защото беше дошла без кърпичка, като е смятала, че няма да й дотрябва. О, Марила, това беше съкрушително. Господин Филипс започна прощалната си реч толкова прекрасно: „Дошло е време да се разделим.“ Беше много трогателно. И той също имаше сълзи на очите, Марила. О, аз ужасно съжалявах и се разкайвах, че толкова често съм приказвала в час и съм го рисувала на плочата си, и съм се присмивала на него и Приси. Мога да ти призная колко съжалявам, че не съм била примерна ученичка като Мини Андрюс. На нея нищо не й тежеше на съвестта. Момичетата плачеха по целия път от училище до дома. Кари Слоун току повтаряше през няколко минути „Дошло е време да се разделим“ и това ни караше пак да заплачем всеки път, когато имаше опасност да се развеселим. Ужасно ми е тъжно. Но как можехме да изпаднем в дълбоко отчаяние с два месеца ваканция пред нас, нали, Марила. А освен това срещнахме новия свещеник и жена му да идват от гарата. Въпреки мъката ми, че господин Филипс ни напуска, не можех да не проявя малко интерес към новия проповедник, нали? Жена му е много хубава. Не съвсем великолепна красавица, разбира се… струва ми се, че не би било подходящо за свещеник да има великолепна красавица за жена, защото би служила за лош пример. Госпожа Линд казва, че жената на свещеника в Нюбридж дава много лош пример, понеже се облича толкова модно. Жената на нашия нов свещеник беше облечена в син муселин с буфан ръкави и шапка, гарнирана с рози. Джейн Андрюс каза, че буфан ръкави били прекалено светски за жена на свещеник, но аз не направих такава сурова забележка, Марила, защото зная какво значи да мечтаеш за буфан ръкави. Освен това тя е жена на свещеник много отскоро, тъй че някои неща трябва да й се прощават, нали? Щели да се настанят при госпожа Линд докато ремонтират къщата на свещеника.

Марила реши да отиде при госпожа Линд тази вечер под предлог да върне рамката за ватиране, която беше взела назаем през миналата година, но това беше безобидната слабост на повечето хора в Авонлий. Много неща, които госпожа Линд беше дала назаем, понякога, без да се надява да ги види пак, й бяха върнати тази вечер от хората, на които ги беше дала. Нов пастор, и още повече — женен, с право представляваше интерес в тихо малко провинциално селище, където сензациите бяха много редки.

Старият господин Бентли, свещеникът, за когото Анн казваше, че нямал въображение, беше изпълнявал службата на пастор на Авонлий осемнадесет години. Беше вдовец, когато дойде, и вдовец си остана, при все че клюката всяка година редовно го женеше за една или за друга. През февруари предишната година беше подал оставката си и заминал, изпратен със съжаление от енориашите, повечето от които, покрай дългото общуване, бяха обикнали стария си пастор, въпреки недостатъчната му дарба на красноречие. Оттогава черквата в Авонлий беше се радвала на най-разнообразно религиозно разглаголстване, като изслушваше многото и различни кандидати и „временни заместници“, които идваха неделя след неделя да проповядват за изпробване. Те печелеха или губеха одобрението на бащите и майките — църковни настоятели; обаче едно малко червенокосо момиченце, което седеше кротко в края на старата църковна пейка на семейство Кътбърт, също имаше свое мнение за тях и го обсъждаше надълго и нашироко с Матю; Марила винаги по принцип отказваше да критикува свещениците, по какъвто да било начин.

— Аз мисля, че господин Смит не би ни подхождал, Матю — бе крайната преценка на Анн. — Госпожа Линд казва, че неговото слово било толкова слабо, но аз смятам, че най-голямата му грешка бе също както на господин Бентли: той нямаше въображение. А господин Тери имаше прекалено много: остави се то да го завладее, също както стана с мене в случая с Омагьосаната гора. Освен това госпожа Линд казва, че неговото богословие невинаги било разумно. Господин Грешъм беше много добър човек и много религиозен, но разправяше прекалено много смешни истории и караше хората да се смеят в черквата; той се държа много несериозно, а от един свещеник трябва да лъха достойнство, нали, Матю? Стори ми се, че господин Маршал е привлекателен, но госпожа Линд казва, че не бил женен, нито дори сгоден, защото направила специални допитвания за него, и казва, че не бива да имаме млад неженен свещеник в Авонлий, защото можел да се ожени за енориашка, а това щяло да създаде мъчнотии. Госпожа Линд е много благоразумна жена, нали, Матю? Аз много се радвам, че са избрали господин Алан. Харесах го, защото проповедта му бе интересна и той се молеше, сякаш наистина се моли, а не само защото това му е навик. Госпожа Линд казва, че не е безупречен, но добавя, че според нея не бихме могли да имаме безупречен свещеник за седемстотин и петдесет долара годишно, и неговото богословие било стабилно, понеже го препитала грижливо по всички точки на вярата. Тя познава семейството на жена му и те били най-почтени хора, а жените били добри домакини. Госпожа Линд казва, че здрава вяра у мъжа и добро водене на домакинство у жената били идеална комбинация за свещеническо семейство.

Новият свещеник и жена му бяха млада двойка, приятни наглед, още в медения месец, и изпълнени с всички добри и възторжени намерения за избрания си житейски път. Авонлий ги посрещна от самото начало с отворени сърца. Стари и млади харесваха откровения и жив млад мъж с неговите високи идеали и будната, мила женичка, която стана стопанка на свещеническия дом. Анн веднага и от все сърце се влюби в госпожа Алан. Беше открила още една сродна душа.

— Госпожа Алан е съвсем чудесна — заяви тя една неделя следобед. — Тя пое нашия клас и е прекрасна учителка. Тя веднага каза, че според нея не е справедливо учителят да задава всичките въпроси, а ти знаеш, Марила, че това е точно каквото винаги съм мислила аз. Тя каза, че можем да й задаваме какъвто пожелаем въпрос, и аз й зададох не знам колко. Мене ме бива да задавам въпроси, Марила.

— Вярвам ти — бе недвусмисленият отговор на Марила.

— Никой друг не й зададе въпрос, освен Руби Гилис, а тя я попита дали ще има неделен училищен пикник това лято. Аз мисля, че това не беше много подходящ въпрос, защото нямаше никаква връзка с урока — урокът беше за Даниила в лъвовата яма — но госпожа Алан само се усмихна и каза, че според нея ще има. Госпожа Алан има чудесна усмивка; тя има такива прелестни трапчинки на бузите си. Бих искала да имам трапчинки на моите бузи, Марила. Не съм и наполовина толкова мършава, колкото бях, когато дойдох тука, но още нямам трапчинки. Ако имах, може би бих могла да влияя на хората да бъдат добри. Госпожа Алан каза, че би трябвало винаги да се стараем да влияем на другите хора да бъдат добри. Тя говори толкова хубаво за всичко. Никога не съм знаела преди, че религията е толкова светло, радостно нещо. Винаги съм мислила, че е един вид тъга, но религията на госпожа Алан не е и аз бих искала да бъда християнка, ако мога да бъда като нея. Не бих искала да бъда като господин директора Бел.

— Много невъзпитано от твоя страна е да говориш така за господин Бел — строго забеляза Марила. — Господин Бел е истински добър човек.

— О, то се знае, че е добър — съгласи се Анн. — Но това като че ли с нищо не му помага. Ако можех да бъда добра, щях да танцувам и пея по цял ден, защото това щеше да ме радва. Предполагам, че госпожа Алан е твърде възрастна, за да танцува и пее и, разбира се, това няма да приляга на жена на свещеник. Но просто мога да почувствам, че се радва да е християнка, и че щеше да си остане същата, дори да можеше да влезе в рая и без това.

— Май че трябва да поканим господин и госпожа Алан на чай някой ден наскоро — замислено пророни Марила. — Били са вече почти навсякъде, освен у нас. Чакай да видим. Идущата сряда би била удобна да ги поканим. Но недей казва нито думичка за това на Матю, защото разбере ли, че ще идват, ще намери някакво извинение да го няма вкъщи. Беше така свикнал с господин Бентли, че нямаше нищо против него, но ще му бъде трудно да се запознае с новия свещеник, а от съпругата на новия свещеник ще се уплаши до смърт.

— От мене думичка няма да излезе — увери я Анн. — Но, о, Марила, ще ми позволиш ли аз да направя сладкиш за този случай? Иска ми се да направя нещо за госпожа Алан, а ти знаеш, че вече правя доста хубав кейк.

— Може да направиш торта — обеща Марила.

В понеделник и вторник във фермата „Грийн Гейбълс“ се правеха големи приготовления. Да приемеш свещеника и жена му на чай беше сериозна и важна стъпка и Марила беше твърдо решила да не остане по-назад от никоя домакиня в Авонлий. Анн се побърка от възбуда и възторг. Тя обсъди всичко с Дайана във вторник вечер в полумрака, когато двете седяха на големите червени камъни край Бълболенето на дриадата и правеха слънчеви дъги във водата с малки клонки, натопени в борова смола.

— Всичко е готово, Дайана, освен тортата ми, която ще направя сутринта, и бисквитите с бакпулвер, които Марила ще направи чак когато наближи времето за чая. Уверявам те, Дайана, че двете с Марила имахме много работа два дни. Това е голямо събитие да ти дойдат на чай свещеникът и жена му. Никога не съм преживявала такова нещо. Трябва само да видиш кухненския ни килер! Заслужава си едно виждане. Ще имаме желирано пиле и студен език. Ще имаме два вида желе, червено и жълто, и бит каймак, и лимонов пай, и вишнев пай, и три вида курабии, и пита с плодове, и прочутото сладко на Марила от жълти сливи, което пази специално за свещениците, и бял кейк, и бисквити, за които споменах, и торта, и пресен хляб, и друг, в случай че свещеникът не е добре със стомаха и не може да яде топъл хляб. Госпожа Линд казва, че свещениците са зле със стомаха, но мисля, че господин Алан не е бил толкова дълго свещеник, че това да му е повлияло зле. Направо тръпки ме побиват, като си помисля за моята торта. О, Дайана, какво ли ще стане, ако не струва! Снощи сънувах, че където и да ида, ме преследва страшен таласъм с голяма торта вместо глава.

— Тя ще бъде хубава и вкусна — увери я Дайана, която беше много мила приятелка. — Че нали тортата, която беше направила преди две седмици за обяд в Райския кът, беше чудесна.

— Да, но тортите имат такъв ужасен навик да излизат лоши, тъкмо когато ги искаш особено много да бъдат добри — въздъхна Анн и пусна да плува особено добре насмолена клонка. — Обаче предполагам, ще трябва да се осланям на провидението и да не забравя да сложа и брашното. О, Дайана, каква прекрасна дъга! Мислиш ли, че дриадата ще излезе, след като си отидем, и ще си я вземе за шал?

— Нали знаеш, че няма такова нещо като дриади — каза Дайана. Майка й беше узнала за Омагьосаната гора и беше много сърдита за това. Като последица Дайана се въздържаше от подобни подражателни полети на въображението и смяташе, че не е благоразумно да подхранваш вярвания дори в безобидни дриади.

— Но е тъй лесно да си представиш, че има — възрази Анн. — Всяка вечер, преди да си легна, поглеждам през прозореца и се чудя дали дриадата наистина седи там и реши къдрите си, като използва извора вместо огледало. Понякога търся стъпките й в росата сутрин. О, Дайана, не се отказвай от вярата си в дриадата.

Настъпи сряда сутрин. Анн стана по изгрев, защото бе твърде възбудена да спи. Беше я хванала силна хрема от многото плискане на извора предишната вечер, но нищо по-малко от остра пневмония не би могло да намали интереса й към кулинарните въпроси тази сутрин. След закуска се зае с приготвяне на тортата си. Когато най-после затвори вратичката на фурната, тя дълбоко пое дъх.

— Сигурна съм, че не съм забравила нищо този път, Марила. Но вярваш ли, че ще бухне? Да предположим само, че бакпулверът не е добър? Аз взех от новата кутия. А, както казва госпожа Линд, никога не можеш да бъдеш сигурна, че ще ти дадат добър бакпулвер в нашите времена, когато всичко толкова много се подправя. Госпожа Линд казва, че правителството би трябвало да се занимае с този въпрос, тя казва, че нямало да доживее деня едно консервативно правителство да вземе мерки. Марила, ами ако тази торта не бухне?

— Ще имаме предостатъчно друго и без нея — беше безучастният поглед върху нещата на Марила.

Тортата обаче се надигна и излезе от фурната лека и въздушна като златна пяна. Анн, зачервена от възторг, подреди слоевете с рубиненочервено желе помежду и във въображението си видя госпожи Алан да яде и дори да иска още едно парче.

— Ти ще сложиш, разбира се, най-хубавия чаен сервиз, Марила — каза тя. — Може ли да украся масата с папрати и шипки?

— Аз смятам всички тези неща за глупости — отвърна с презрение Марила. — Според мене важното е това, което е за ядене, а не празни украшения.

— Госпожа Бари беше украсила масата си — възрази Анн — и свещеникът й направил голям комплимент. Той казал, че това било пиршество не само за апетита, но и за окото.

— Добре, прави каквото искаш — съгласи се Марила, взела твърдо решение да не бъде надмината от госпожа Бари или който да било друг, — само гледай да оставиш достатъчно място за чиниите и яденето.

Анн положи крайни усилия да украси масата по такъв начин, че да остави госпожа Бари далече зад себе си. Понеже имаше изобилие от рози и папрати и се отличаваше със своя собствен художествен вкус, масата стана тъй красива, че когато свещеникът и жена му седяха на трапезата, двамата в един глас се възхитиха от нейната хубост.

— Това е дело на Анн — мрачно справедлива каза Марила и Анн почувства, че одобрителната усмивка на госпожа Алан беше почти прекалено голямо щастие за този свят.

Матю също беше там, прилъган да се присъедини, и само Господ и Анн знаеха как. Беше изпаднал в такова състояние на стеснителност и нервност, че Марила се беше отчаяла и отказала от него; но Анн се справи с него така успешно, че сега той седеше на масата, докаран с най-хубавите си дрехи и бяла яка, и водеше небезинтересен разговор със свещеника. Той не промълви нито дума на госпожа Алан, обаче това може би не се и очакваше.

Всичко вървеше весело като на сватба, докато не поднесоха тортата на Анн. Госпожа Алан, на която бяха поднасяли вече смайващото разнообразие от лакомства, се отказа. Но Марила забеляза разочарованието на лицето на Анн и настоя с усмивка:

— О, трябва да вземете парченце, госпожо Алан. Анн я направи специално за вас.

— В такъв случай трябва да я опитам — засмя се госпожа Алан и си взе големичък триъгълник, както направиха и свещеникът, и Марила.

Госпожа Алан хапна един залък и на лицето й се изписа много чудновато изражение; обаче тя не каза нито дума и спокойно продължи да го яде. Марила забеляза това изражение и побърза да вкуси тортата.

— Анн Шърли! — възкликна тя. — Какво, за Бога, си сложила в тази торта?

— Нищо друго, освен посоченото в рецептата, Марила — възкликна Анн с отчаян вид. — О, не е ли вкусна?

— Вкусна ли! Тя е направо страхотна! Госпожа Алан, не се мъчете да я ядете. Анн, опитай си я ти. Каква подправка си сложила?

— Ванилия — каза Анн с лице, алено от огорчение, след като опита тортата. — Само ванилия. О, Марила, това трябва да е бил бакпулвер. Аз си имах подозрения за този бак…

— Бакпулвер, глупости! Иди и ми донеси шишето с ванилията, която си сложила.

Анн изтича до кухненския килер и се върна с малко шишенце, до половината пълно с кафява течност с жълт етикет „Ванилия екстра“.

Марила го взе, отвори и помириса.

— Господ да ни е на помощ, Анн, ти си сложила в тортата от успокояващото болки лекарство „Анодин“. Аз счупих шишенцето миналата седмица, и пресипах остатъка в старо празно шише от ванилия. Предполагам, че от части грешката е моя — трябвало е да те предупредя — но защо, моля те, не си го помирисала?

Анн се заля от плач след този двоен позор.

— Аз не можах… имах такава хрема — и с тези думи тя направо побягна в таванската стаичка, където се хвърли на леглото и неудържимо зарида.

След малко се чуха леки стъпки на стълбището и някой влезе в стаята.

— О, Марила! — изхлипа Анн, без да вдигне глава. — Аз се опозорих завинаги. Никога няма да мога да го преживея това. То ще се разчуе… в Авонлий винаги всичко се разчува. Дайана ще ме попита как е била моята торта и аз ще трябва да й кажа истината. Мен винаги ще ме сочат като момичето, направило торта с анодин. Гил… момчетата в училище вечно ще се смеят на това! О, Марила, ако у теб има капчица християнска милост не ми казвай след това, че трябва да сляза долу и да измия чиниите. Аз ще ги измия, след като свещеникът и жена му си отидат, но не мога вече никога да погледна госпожа Алън в лицето. Тя може да си помисли, че съм се опитала да я отровя. Госпожа Линд разправя, че познавала едно момиче сираче, което се опитало да отрови благодетелите си. Но това лекарство не е отровно. То трябва да се взима вътрешно… макар и не в торти. Няма ли да кажеш това на госпожа Алан. Мерила?

— Ами какво ли ще е да скочиш и да й го кажеш самата ти?

Анн скокна и видя госпожа Алан да стои при леглото й и да я гледа със смях в очите.

— Скъпо мое момиченце, не бива да плачеш така — заговори тя, не на шега разтревожена от трагичното изражение на Анн. — Ами че това е само една смешна грешка, каквато би могъл да направи всеки.

— О, не, само аз вечно правя такива грешки — каза Анн с отчаяние. — Пък аз исках да направя тази торта толкова хубава за вас, госпожо Алан!

— Да, зная, миличка. И те уверявам, че ценя твоята любезност и внимание: все едно че всичко е било наред. Сега не бива да плачеш повече, ами ела с мене долу и ми покажи твоята градинка с цветя. Госпожица Кътбърт ми разправи, че си имаш малка градинка, съвсем твоя. Искам да я видя, защото много се интересувам от цветя.

Анн позволи да я заведат долу и да я утешат с мисълта, че имаше наистина пръст Божий в това, че госпожа Алан беше сродна душа. Нито дума повече не бе изречена за тортата с лекарството и когато гостите си отидоха, Анн си каза, че е прекарала вечерта по-приятно, отколкото би могло да се очаква, като се изключи ужасната й грешка. Въпреки това тя въздъхна дълбоко:

— Не е ли хубаво да си помислиш, че утре е нов ден, засега без грешки?

— Уверена съм, че ще направиш предостатъчно — откликна се Марила. — Никога не съм видяла някой да те надмине в правене на грешки, Анн.

— Вярно, и аз си го зная — тъжно призна Анн. — Но никога ли не си забелязала едно утешително нещо за мен, Марила? Аз никога не правя една и съща грешка два пъти.

— Не виждам голяма полза от това, щом вечно правиш нови.

— О, не разбираш ли, Марила? Трябва да има граница на грешките, които някой може да направи, и когато стигна до техния край, вече няма да ги правя. Това е много утешителна мисъл.

— Е, по-добре ще е да отидеш и да хвърлиш тази торта на свинете — каза Марила. — Нея не може да я яде никое човешко същество.