Джери Уайкоф, Барбара Юнел
Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина (33)

Вземането на чужди неща

Тъй като всичко на света принадлежи на детето в предучилищна възраст, освен ако някой не му каже нещо друго никога не е твърде рано да започнете да го учите да не взема неща от други хора, освен ако не е получило разрешение им. Родителите предоставят съзнание на децата си, докато те не развият свое собствено, затова всеки път, щом детето ви вземе нещо, което не е негово, го карайте да си понася последствията това ще развие у него чувство за правилно и погрешно.

Предпазване от проблема

Създавайте правила

Поощрявайте детето да ви казва кога иска определени неща, като го учите как да се помоли за тях. Решете какво може и какво не може да взема от обществени места или от чужди домове и му дайте възможност да знае какви са очакваният ви. Основно правило би могло да бъде: „Винаги трябва да ме питаш дали можеш да имаш нещо, преди да го вземеш.“

Разрешаване на проблема

Как трябва да се постъпи

Обяснеше на детето как може да се сдобива с нещата, без да ги краде

Детето ви не може да разбере защо не може да си взема разни неща, щом ги иска. Накарайте го да е наясно с правилното и неправилното поведение, като му кажете: „Трябва да ме помолиш за дъвка, преди да грабнеш пакета от щанда. Ако кажа да, можеш да го вземеш и да го държиш, без да го отваряш, докато платим за него.“

Обяснете какво означава кражба

Накарайте детето да разбере разликата между вземане назаем и кражба (и резултата от всяко нещо), за да сте сигурни, че то знае какво имате предвид, когато му казвате: „Не трябва да крадеш.“ Кражбата е вземане на нещо без разрешение; заемането или вземането представляват питане и получаване на разрешение, преди това нещо да попадне в ръцете ти.

Карайте детето да си плаща за кражбата

За да го накарате да разбере цената на кражбата, го карайте да си изработва трофея, като върши някаква къщна работа или се отказва от любима своя вещ. Кажете например: „Съжалявам, но ти взе нещо, което не ти принадлежи, и понеже направи това, трябва да ми дадеш нещо, което принадлежи на теб.“ Предметът, от който то се отказва, може да бъде използван няколко месеца по-късно като награда за добро поведение.

Карайте децата да връщат откраднатите предмети

Учете детето, че не може да задържи нещо, което е откраднало. Наложете правилото, че трябва лично да върне откраднатото (ако е необходимо, с ваша помощ).

Прибягвайте до метода „изнасяне“

Когато детето ви вземе нещо, което не му принадлежи, дайте му да разбере, че го изолирате от хора и дейности, защото е нарушило правилото. Кажете: „Съжалявам, че взе нещо, което не беше твое. Отиваш наказан в другата стая.“

 

Какво не трябва да се прави

Не натяквайте

Не напомняйте на детето за инцидента с кражбата. Като се връщате в миналото, само му припомняте грешното поведение и не го учите как да избягва грешките в бъдеще.

Не приписвайте определения на детето

Не наричайте детето „крадец“, защото ще започне да действа според начина, по който е охарактеризирано.

Не питайте детето дали е откраднало нещо

Питането само поощрява лъжите. То ще си каже: „Знам, че ще бъда наказан. Защо да не излъжа, за да избегна наказанието?“

Не се колебайте да разследвате

Ако имате подозрения, че детето е откраднало нещо, се уверете какво точно се е случило, като разследвате случая. Ако откриете, че наистина е откраднало, бъдете сигурни, че го карате да си понесе последствията. Кажете например: „Съжалявам, че взе нещо, което не ти принадлежи. Сега трябва да си платиш за това.“

Малкият крадец

Санди и Доу Бъркли никога не бяха нарушавали закона не бяха помирисвали затвора и съответно не желаеха четиригодишният им син Скот да бъде заключен зад решетките. Но ако той продължаваше да краде дъвки, бонбони, играчки и други предмети, които привличаха вниманието му докато ходеше с мама на пазар, едва ли щеше да се радва на бъдещ извън затвора.

„Не знаеш ли, че кражбата е грях“ — крещеше госпожа Бъркли на сина си, когато го хванеше на местопрестъплението. Тя се опитваше да го плесне по ръката и да му каже, че е лошо момче, но това не доведе до нищо добро. В един момент се уплаши да не навреди на сина си, като внесе по-голям смут в поведението му, а и се замисли как ли се чувства той, като третира по този начин.

Скот наистина нямаше представа по каква причина краденето беше забранено. Той не можеше да разбере защо трябва да не е забавно да се вземат неща, които не ти принадлежат. И така семейство Бъркли решиха да му обяснят ситуацията с думи прости.

„Скот, не можеш да вземаш неща, за които не си платил — започна г-н Бъркли. — Трябва да ме помолиш за пакет дъвки. Ако кажа да, можеш да вземеш един и да го задържиш, докато платим, за него. Хайде да опитаме.“ Скот беше доволен да се пробва, защото, както повеляваше правилото, щом си поиска дъвка, баща му и майка му го похвалиха, че следва правилото и моментално му купиха.

Но семейство Бъркли невинаги отвръщаха положително на молбите на Скот. Затова когато Скот се опита да мине между капките и си взе шоколад без първо да попита майка си, моментално си плати за стореното — госпожа Бъркли беше непреклонна: „Тъй като ти взе този шоколад, без да ме попиташ — каза тя на сина си, докато се връщаха към магазина, — сега ще ми дадеш и състезателната количка, която ти купих миналата седмица!“

Въпреки протестите на Скот, майка му му отне любимата количка. „За да си я получиш обратно — обясни тя, — трябва да следваш правилата — първо да питаш и да не вземаш това, което не е платено.“

След няколко седмици, в които Скот отнасяше само хвалби за това, че следва правилата, госпожа Бъркли му върна състезателната количка и двамата родители започнаха да се чувстват по-сигурни за бъдещето на малкия си палав син.