Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (4)

4

Кандидат-подофицер Чирвински се наведе над другаря си Карл Нойбауер и за десети път го разтърси.

— Ей, събуди се де, човече, пукотевицата свърши!

Карл отвори очи.

— Е, най-после — чу той някакъв глас. Това прозвуча като насън и сякаш отдалече.

Какво се бе случило с него? Защо в главата му бръмчеше на големи обороти някакъв мотор?

Какви ми ги говори тоя: паднал в несвяст като филмова звезда? Не е ли това Франц?

Войникът Карл Нойбауер не можеше да съгласува напълно всичко това! Главата, носът, филмовата звезда.

Над себе си виждаше сиво-синьо небе, нищо друго, освен сиво-синьо небе. Бавно обърна очите си в посоката, от която бе дошъл гласът. И погледна в загрижени кафяви очи и сбръчкано чело. Беше Франц.

Но защо го болеше така кръстът? Откъде се беше взел големият камък на гърба му? Никой не ляга да спи така.

— Е, най-после низшите чинове отново идват в съзнание — каза Франц с облекчение и се усмихна. — Хайде, опитай се да станеш!

Карл поклати глава, това значеше, че иска да го направи, но веднага се отказа, защото страшно го заболя. Какво е станало, защо пък трябва да стана — искаше му се да каже.

Внезапно той разбра какво е станало, разбра какво се е случило. Като разярен звяр подскочиха мислите му. Той затвори очи, сякаш можеше да се скрие сам от себе си. Изпълни го единственото желание отново да потъне в сладката нощ на забвението.

— Хей! Да не се пльоснеш пак. Ставай, драги! — каза Франц високо и здравата го разтърси за рамото.

Карл чу съвсем ясно загрижения глас на кандидат-подофицера. Той сякаш му казваше: „Карл Нойбауер, ти не можеш да се скриеш, не можеш да заличиш деянието си. Ако сега станеш, Карл Нойбауер, ще станеш човек, който е убил двама свои братя. Така стоят нещата, никакво криене не помага тук. Ти имаш два гряха на душата си, Карл Нойбауер, два неизлечими гряха.“ Той се надигна бавно, уморен и отчаян до смърт, като че ли бе роден сред някакъв мъртъв свят.

Чирвински го подкрепи.

— Повръща ли ти се? — попита той.

Карл поклати глава.

— С мозъчно сътресение шега не бива. Наистина ли не ти се гади?

Ах, колко лошо му беше наистина на Карл. Колко по-добре щеше да бъде да лежеше с разцепен череп върху тези камъни.

А жена му Ана? А Йохен, синчето? Не могат ли жената и синът да бъдат оправдание за онова, което бе извършил? Ония, които тичаха, там, оня, който така страшно крещеше, нямаха ли и те жена, деца? По-малко ли щяха да плачат те от Ана и Йохен?

Това е ужасно. Интернационалът се бори за човешка правда. Ти го уби, Карл Нойбауер. Двама братя уби ти. Интернационала уби. Двадесет години си го пял. Единадесет от тях, последните единадесет, само безмълвно, но ти го пя. И не им „сътрудничеше“ през тези единадесет години, както мнозина други. А сега?

— Само малко си замаян от падането, случва се. Хайде, ела, фелът ще разопакова днес последните шишета. Партизаните насмалко да ги излочат. Дажбите на Лехлайтнер, Краутхан и Майер получаваме ние, те никога вече няма да пият — каза Чирвински.

Това трябваше да прозвучи успокоително и да освободи другаря му от вцепенението.

Те бавно тръгнаха към селото. Тук-там някой пост ги поздравяваше с шеговито подвикване. Карл не ги чуваше. Той не виждаше и виолетовото сияние, разпростряло се като прозрачна коприна над планинските върхове. Нейде там кадъцки гласовито поздравяваха пробуждащото се утро, но на войника Карл Нойбауер мисълта, че е настъпил нов ден, му се стори едновременно като присмех и безразсъдство.