Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (25)

25

Всеки знае, че горе в планината почти няма успоредни на шосето пътища. Малко хора ходят там и дори в мирни времена няма причина да се прокарват нагоре и надолу утъпкани пътеки. Доколкото ги има, те обикновено свършват на някой завой до шосето, за да слезе по тях някой случаен пътник.

Така че трябва много да си свикнал с планината, за да можеш да ги следиш на двеста-триста метра височина от шосето, защото завиват и криволичат. Въпреки това опитният поглед с инстинктивна сигурност бързо може да налучка най-верния, най-краткия път, който би спестил силите.

Футула, която често ходеше в планината и не отстъпваше по опит на планинците, разчиташе именно на своите познания. Бойчо и Спирос ще изберат от хиляда възможни най-правилния път. Ако внимава добре, рано или късно ще ги догони. Въпреки далечината и пустошта, в които двама души изглеждат като загубени, имаше изгледи да ги намери.

Момичето бе твърдо решило да помогне на любимия си и неговия другар да изпълнят трудната задача. Тя трябваше колкото е възможно по-добре да им опише търсения германец.

При това се налагаше да бърза, за да не се безпокои майка й напразно. Мислейки за Ефкари, Футула изпитваше угризения на съвестта. Досега животът на момичето бе протичал в пълно съгласие с волята и намеренията на майката, действия на своя глава като днешното бяха немислими. Касаеше се не само за майчиния авторитет. За нещо по-голямо. Суровата борба, на която Ефкари Цукала се бе посветила, изискваше абсолютна дисциплина. Футула бе органично свързана с нея, чувствуваше се щастлива така и съзнаваше значението й.

Днес за първи път постъпваше недисциплинирано. Това я измъчваше. Наистина работата бе важна, майка й го бе потвърдила изрично. Но Футула не се самозалъгваше. В дъното на сърцето си тя знаеше, че действува на своя глава и хвърля майка си в тревоги и страхове само заради Бойчо.

Така че момичето си пробиваше път напред с тежки угризения. Често й идваше да се върне, но въпреки това вървеше все по-нататък.

От време на време си отчупваше парче качамак и бавно го изяждаше. От партизаните бе научила: който дъвче добре, докато и последната троха бъде смляна, използува напълно хляба си и няма нужда от повече. Проста мъдрост, която е помогнала на мнозина да понесат и най-оскъдните времена.

Така тя бързаше към своята несигурна цел. Живите й очи бродеха неспокойно наляво и надясно, но постоянно се спираха и на пътя, за да избегне някой остър камък, който би могъл да повреди вълнените й терлици.

Изведнъж тя се закова на място. Стори й се, че чу някакъв изстрел. После всичко отново утихна. Сигурно някой пощръклял германец бе стрелял. А може да е и някой партизанин, пред чиято пушка е притичала сърна.