Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (24)

24

Първоначалният гняв на Франц Чирвински се бе изпарил. Въпреки това той нарочно се държеше настрана от Карл и за да му докаже, че няма никаква нужда от него, разговаряше с ефрейтор Волфганг Кюн. Разговорът се поддържаше всъщност повече от Волфганг, или Волф, както обичаше да го наричат, но това нямаше значение. Всъщност Франц не обичаше много такива хора като Волф, защото, както сами твърдяха, на тях винаги им вървяло по мед и масло. Какво значи отстъпление, бръщолевеха те. Днес отстъпление, утре настъпление, вдругиден, знам ли? Ако тръгнат на юг, чудесна работа — чужди земи, човек поне вижда нещо. Ако тръгнат на север — също чудесно — с 10 километра по-близо до родината. Ако има убити — така е на война, а можеше да бъде и по-лошо, ако бяха улучили мене. Ако настъпи затишие — виждаш ли, всичко е наред. Този вид войници маршируваха насам-натам, без да питат, биеха се, разполагаха се на чужди трапези, налитаха на всяко чуждо момиче, пееха по заповед, проклинаха страшно и без заповед, знаеха безброй мръсни куплетчета, плюскаха, когато имаше какво, псуваха, когато нямаше нищо, и изобщо не размишляваха — удобен инструмент в ръцете на всеки началник. Тъпотата им бе полята с розов сос; в него плуваха думи като фюрер, райх, народ, вярност, германска мисия.

Разбира се, всички хвърчаха нависоко и Волф не правеше изключение. Ако баща му смята, че неговият Волф ще седне отново със скръстени крака на бащиния шивашки тезгях, той се лъже. Какво струва светът? Нашето жизнено пространство ще бъде по-голямо от едно мизерно шивашко дюкянче. И бъдещото наследство на годеницата му Хилдрун — някаква будка за продажба на цигари — вече не можеше да съблазни един Волф Кюн. Моля, господине, четири лойда, десет пфенига, много благодаря, довиждане, господине — само това му липсваше! Не, не, управител на някоя голяма фабрика за конфекция в Бохемия — това би било добре за него, опитния шивач, германеца, ефрейтор Кюн.

А Хилдрун ще бъде най-елегантната жена, първата дама на градчето. Когато слиза от спортната си кола с двете хрътки, очите на чешките хъшлаци трябва да изскачат. Какви крака има тя, мили Франц. А тяло?!

Въодушевен от въображението си, Волф направи с ръка онова движение, с което един истински войник подчертава какво разбира под тяло.

Не можа да отиде много далеч в описанието, защото внезапно се хвана отчаяно с двете ръце за гърдите. Очите му се разшириха смаяно и когато ехото на гърмежа достигна шосето, той вече политаше към земята.

Ротата се разпръсна, сякаш бяха разплескали с юмрук купчина каша. Тътнещото ехо от гърмежа обърка за няколко секунди чувството за ориентиране. Но скоро тези, които имаха опитен поглед, налучкаха мястото, откъдето вероятно бяха стреляли.

Дюрщайн също бързо бе уловил зъбера в кръстчето на бинокъла си.

— Огън по върха, отпред вдясно, мерник 200! — изрева той от окопа си, макар че не можа да открие горе никаква следа от хора.

Започна бърз и безразборен пушечен огън. Група картечари изфучаха приведени по шосето и скоро изстреляха една лента по мълчащия връх.

Франц бе скочил със светкавична бързина в окопа и с помощта на Карл изтегли хъркащия Кюн. После кандидат-подофицерът високо изрева за санитар. Викът бе подет по окопа и предаден нататък с яростна сила. Санитарят долетя изотзад, стискайки конвулсивно санитарната си чанта. Франц му махна с ръка. Санитарят разкъса куртката на ефрейтора. Показа се тъмночервено петно, което бързо се разпростря върху кафяво-жълтеникавата риза. Санитарят притисна ухо към топлата кръв и напрегнато се ослуша. Войниците отляво и отдясно затаиха дъх. В ушите им ехтяха изстрелите. През редиците премина заповед да се преустанови огънят. Санитарят повдигна глава и обърса кръвта от бузата си. После затвори очите на ефрейтор Волфганг Кюн и откъсна личния знак.

Скоро името на Волфганг Кюн се разчу из целия окоп. Сякаш той самият ходеше с въпросителен поглед от един към друг и питаше: „Какво, това не може да бъде. Аз мислех, че само животът е толкова прост. Нима и смъртта е такава!“

Над пътя цареше мъртва тишина. Само магаретата шумно хрупаха коравата зеленина на окопа. Едно от тях започна страстно да трие врата си о самара на себеподобното си.

Карл въздъхна. Той познаваше убития само бегло. Въпреки това му беше истински мъчно и не преставаше да се ядосва на тези, на чиято съвест щеше да тежи тази млада кръв. В същото време Карл чувствуваше, че мъртвецът стои между него и Франц Чирвински не само с тялото си. За този Кюн Франц сигурно си мисли, както в песента: „… с еднакъв пламък в душата ний впуснахме се в лютий бой“. И както някои злоупотребиха с тази прекрасна песен за другарството, за да издигнат един идол, макар че другарството отдавна вече се е превърнало в жалко съучастничество, така и безсмислената смърт на ефрейтор Волф Кюн сигурно ще добие за Франц характера на една задължаваща жертва.

Да, стрелецът там горе сигурно е знаел да борави с пушка, може и да е чувствувал правото на своя страна, но на Карл Нойбауер долу на пътя и на делото, на което служеше при трудни условия, този майсторски изстрел не бе оказал никаква полза. Колкото и разумни причини да привеждаше в защита на стрелеца, той все пак му се сърдеше. Сърдеше се на момчето Фондас Маврипидес, за когото не знаеше нищо и който не знаеше нищо за него.

Карл бавно вдигна очи от мъртвия и погледна Франц. Франц клечеше с мрачно изражение в окопа, с пушка, опряна на бедрото. Палецът му ритмично подръпваше предпазителя напред-назад. Франц почувствува, че Карл го гледа. Той не се обърна, но без да изпуска из очи застрашителния зъбер, каза:

— Мръсници проклети!

Безграничната омраза в тези думи прониза Карл като удар с бич. Той се съвзе и смяташе да отговори остро, но преди да издаде звук, Франц го погледна с потъмнелите си от гняв очи и каза:

— Дръж си муцуната!

Тогава Карл разбра, че е загубил една битка, и замълча.