Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (21)

21

Ефкари също толкова се учуди, когато благочестивият мъж прекрачи къщурката й, че просто не знаеше какво да каже. Дали не бе дошъл, за да се подсигури? Германците си бяха отишли и последните им части скоро щяха да напуснат страната. Предчувствуваше ли вече низшето духовенство, че нова Гърция ще бъде една демократична Гърция!

Нима слугите на църквата ценяха толкова високо бъдещото влияние на ЕДА, та още днес им се струваше разумно да бъдат в добри отношения с тази сила! Това щеше да бъде добре, макар и да го осъзнаваха малко късно.

Съгласно прастарата практика отецът не се насочи право към целта си. Той разказа за предстоящото траурно празненство в памет на стария Маврипидес и колко печално било, че младият му внук бил възпрепятствуван да вземе участие в него. Понеже Ефкари не знаеше какво да каже, тази тема бързо се изчерпа и на отеца бе трудно да поддържа разговора, без да стигне до най-плоски селски клюки.

Със забележката, че всичко й било много интересно и че благодари на свещеника за посещението му, Ефкари стана от мястото си. Духовникът се стресна. Жената го принуждаваше да си каже болката.

Той започна да разказва, запъвайки се леко и ужасно неясно. Заговори за това, че от памтивека църквата била свързана с народа, че тя винаги стояла над партиите. Той подчерта, че църквата била на първо място една толерантна сила, съпротивата или метежът й били чужди по същество. Въпреки това тя добре умеела да различава кога съпротивата е дързост и кога съответствува на божия закон. Такъв бил случаят във времена на голяма неволя, когато дълг на църквата било да включва в молитвите си ония, които са се разбунтували.

Ефкари се разтревожи. Какво всъщност искаше този свещеник? Но тя мълчеше, да не би, ако прояви по-голямо разбиране към него, този човек да се разбъбри още повече.

Търпението й бе възнаградено по невероятен за нея начин. Дума по дума отецът разкри случката с германския войник, който „съвсем положително“ бил провокатор.

Жената разбра. Заля я гореща вълна от гняв. Там горе в планината най-добрите синове на Гърция ден след ден рискуваха живата си, а този жалък човек се бе побоял един-единствен път да се изложи на опасност за отечеството си.

Въпреки гнева си Ефкари запази самообладание. По-късно щеше да дойде време за разплата, сега трябваше да научи от заекващия чернокапец и най-малката подробност. Може би злото можеше да бъде поправено.

Разказът на отец Янис бе твърде оскъден. Той дори не знаеше с кого от двамата германци, чиято неволна хазяйка бе баба София, е разговарял. Ефкари естествено също съвсем бегло си спомняше за двамата. Единият беше някакъв едър, висок момък, другият по-дребен.

Каква ирония на съдбата. Единият от двамата бе приятел, може би дори комунист. Живял бе почти една седмица в Лизефон, спал бе през три къщи от тях и нищо не бе узнал за близките си съмишленици, както и те за него. Неповторим късмет, който една случайност би могла да превърне в действителност, но който този страхлив свещеник бе проиграл.

Точно когато отец Янис свършваше разказа си, в стаята влезе Футула. С кратък поглед майка й даде знак отново да напусне къщата. Може би понеже не разбра или от любопитство момичето се промъкна в мъничкото съседно помещение и така стана свидетел на суровите думи, които майка й отправи към необикновения посетител.

Ефкари говореше ясно. Тя не отмина нищо. У отец Янис се събуди упорство. Кога някоя жена в Лизефон бе разговаряла с един мъж, при това свещеник, с такава липса на уважение? В същото време от развълнуваните думи на Ефкари отецът разбра, че очевидно за левите андарти книжата, които нейният германски съмишленик му бе предложил, трябва да са били много важни. Така че свещеникът понесе укорите с мълчание и наум вече започна да крои какво би могъл да предприеме при новото положение. Трябваше по някакъв начин да го използува за своите приятели. Помощта и подкрепата на верните на краля андарти може би щяха да му бъдат нужни; неприкритият гняв на Ефкари Цукала не предвещаваше нищо добро за оня ден, когато нейните приятели влязат в Лизефон.

Упоритото мълчание на нахокания мъж озадачи Ефкари Цукала. Не можеше да повярва, че толкова дълбоко се е разкаял. Внезапно тя почувствува какво става в тази стара лисица. И се изплаши. Колко пъти досега й се бе случвало да разбере, че ядът и яростта са лоши съветници в политиката; как можа да се забрави дотам!

Когато възбудената жена ненадейно прекъсна потока от думи, отец Янис вече съвсем точно знаеше какво трябва да очаква от работата. Той прикри ликуването си, въздъхна тежко и заяви, че напълно е заслужил всичко. Вдовицата Цукала можела да бъде сигурна, че дълбоко се разкайвал; в бъдеще щял да направи всичко, за да поправи прегрешението си.

И отецът се сбогува с няколко мазно смирени слова.

Ефкари го остави да си тръгне, без да каже нито дума, изпълваше я горчиво чувство на безпомощност.

Обратно, настроението на отец Янис значително се бе подобрило. Гърция на Ефкари Цукала не беше неговата Гърция и ако не беше сторил нищо за нейната Гърция, причина за това беше, че не бе длъжен да го стори, защото не се касаеше за неговата Гърция. Не можеше да става изобщо дума за страхливост. Жизненият му опит, прастарият инстинкт на неговото съсловие и не на последно място, разбира се, божията подкрепа правилно го бяха посъветвали в решителния момент. Гневът на ятачката съвсем очевидно потвърждаваше това. Сигурно и приятелите му щяха да бъдат на същото мнение.

На това място самодоволните размишления на духовния пастир секнаха. Дали наистина приятелите му щяха да бъдат на същото мнение? Дали пък нямаше да кажат: достопочтени отче, вие сте глупак, тайни партизански книжа винаги са ни интересували.

Ако станеше така, тогава значи отец Янис не бе направил нищо за своята Гърция. Тогава може би поведението му все пак се е дължало на страхливост.

Този ход на мисли отново чувствително понижи високото самочувствие на отец Янис. Той разбра, че ще му бъде трудно да живее в такава несигурност през следващите седмици и месеци. По-добре е да изясни нещата. Това можеше да означава само едно — пак да се разкайва и моли, но този път на истинското място.

Може би все пак господа офицерите на негово величество ще проявят разбиране към неволята на един малък селски свещеник. Ако не те, то поне върховният английски шеф на Меча река.

Дълък бе пътят до Мечарека за един стар човек, дълъг и мъчителен.