Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (14)

14

Карл стоеше заедно с всички свободни от караул бойци на ротата, строени в редица пред канцеларията, и слушаше с потиснат гняв срамната заповед на Дюрщайн. Грабителите трябваше да изпълнят задачата си за един час и за два часа да бъдат готови за потегляне. Карл отново болезнено чувствуваше ужасната мощ на онази военна машина, от чиито стоманени ръце няма освобождаване. Тя убиваше и той стана убиец, тя потискаше един чужд народ и той й помагаше да потиска, тя грабеше и изискваше от него да стане грабител.

— Свободно! — изкомандува фелът и купчината се разпръсна.

Карл хвана Франц Чирвински за ръкава.

— Ние не можем да участвуваме в това — каза той.

Франц го изгледа учудено. После те тръгнаха към малката колиба, която от една седмица насам им служеше за скромна квартира.

— Все пак ние не можем да отнемем единствената коза на бабичката — заговори Карл на Чирвински.

— Какво искаш да сторим, заповедта си е заповед отговори кандидат-подофицерът.

На две-три места по селската улица вече се беше вдигнала голяма врява.

Карл и Франц спяха в единственото помещение на къщичката. В деня, когато неканените гости се бяха нанесли, собственичката София, една бабичка, безмълвно се беше пренесла при козичката си, която стоеше в мъничко преградено с дъски помещение в самата къща. Карл и Франц много пъти бяха псували поради острата миризма на животното, бяха го чували да яде и понякога тихо да врещи.

— Ще отидем и ще докладваме: в нашата къща няма животни — каза Карл на Франц.

— Ти си побъркан, драги — заповедта си е заповед! — възрази дългият.

— Заповедта си е заповед — започна да му подражава Карл. — Козата е всичко, което старата има, и това ли искаш да й вземеш?

— Войната си е война. И те рушат нашите къщи. Хайде — хващай козата!

— Не!

— Какво значи „не“, отказваш да изпълниш заповедта? Нима не знаеш какво се полага за неизпълнение на заповедта пред врага?

— Пред една коза — ядно се подигра Карл.

— Може би трябва да предадем дървениците? — попита Франц заплашително и високо. Грубият му глас се смеси с все по-усилващия се шум от улицата. — Хайде хващай козата и край!

В този миг вътре с вайкане се втурна старата София. Тя бе видяла какво става навън и искаше да запази скъпото си имане. Обви боязливо с тънките си старчески ръце врата на козата и в отчаянието си започна да говори утешително на животното. Макар че нито Карл, нито Франц разбраха от този словесен поток, те все пак схванаха смисъла: Не, старата София щеше да закриля животинчето, нека то бъде съвсем спокойно, милото, нищо нямало да му се случи, нищо.

Скръбта на жената сви сърцето на Карл и оказа въздействие дори върху Франц. Карл почувствува как по-доброто, човешкото взе връх у другаря му.

— Остави й животното — помоли той.

Кандидат-подофицерът скри усилващото си вълнение зад престорена грубост.

— Тогава, проклетото добиче ще се разврещи и ще ни сгащят.

— Ще му завържем муцуната — предложи Карл.

Франц продължи да се брани.

— Глупости! Мек си като лайно. И то заради една коза. Другите изнасят всичко. Слушай какво става вън.

— Не мога да променя онова, което другите правят. Всеки сам трябва да знае дали е негодник или не. Всеки случай аз няма да участвувам в това. Подло е да откраднеш и последното, което тези бедни мърши имат. Аз съм войник, а не мародер. И ако ти си такъв, тогава нямаме нищо общо един с друг.

Карл изговори тези думи силно възбуден. Франц се смути. На новака сигурно му хлопа някоя дъска. Да развали приятелството им заради една глупава коза?

Но Карл упорствуваше. Приятелство — да, но съучастничество — не. Франц трябваше да реши.

Франц се обърка. Защо изобщо се поддаде на тези глупости? Защо не каза просто: „Редник Нойбауер, изпълнете веднага заповедта!“. Какво можеше да стори този новак? Една дума от кандидат-подофицера на фела и Нойбауер ще изпадне в окаяно положение. Отказ да изпълни заповедта, облагодетелствувано на врага, подстрекателство — най-малко пет години в дранголника. Този Нойбауер няма никакво понятие в какви неща се забърква. Пет години каторга, трябва да си от желязо, за да издържиш.

Но това беше положението. Той, кандидат-подофицерът Франц Чирвински, не можеше да насади един другар на пет години каторга, той, който никога никого не беше издал. И ако този заслепен глупак Нойбауер поставя тяхното другарство в зависимост от някаква проклета коза, един Франц Чирвински никога няма да се унижи дотам. Няколкото дни войниклък още не са научили новака какво значи истинско другарство. Добре де, той ще му покаже, че то не може да бъде разрушено от нищо, а най-малкото от някоя врещяща коза.

— Я остави тия бабини деветини, умнико, и ми донеси една връв да й вържем муцуната — изръмжа той.

Камък падна от сърцето на Карл. Този дълъг кандидат-подофицер все пак не беше лош човек…

— Личното пакетче може да свърши най-добре работа — каза той сияещ от радост.

— Тебе май ти хлопа дъската — отвърна Франц. — Личното пакетче е твърде ценна вещ.

Като някой фокусник той сам беше вече измъкнал една здрава връв от джоба на панталоните си и се приближаваше към старата жена, която продължаваше да стои обвила ръце около врата на козата и наблюдаваше с боязливи очи двамата врагове.

Тя извика високо. Германците не бива да й отнемат животното. Тя улови с треперещи ръце яките мишци на дългия. Крясъците й изпълниха тясното помещение. Франц се уплаши и ядоса. Той нахока старата жена, защото с врявата си тя можеше да им навлече на главата беля. София не разбра нито дума и започна да вика още по-високо. Тя не очакваше нищо хубаво от двамата германци. Карл трепереше от страх, че съпротивата на бабичката може да промени намерението на кандидат-подофицера. Но Франц не беше такъв, веднъж решил, той не беше човек, който ще се остави да го смути хленчът на старата кукумявка. Без особена мъка той махна ръцете на София от врата на козата и притисна жената към ъгъла. Подхвърли връвта на Карл и му извика да завърже муцуната на проклетото животно.

София се бранеше с всички сили. Франц се учуди колко сила още може да се крие в старите кокали. Той се опитваше да запуши устата на жената, но тя бързо извиваше глава и успяла да се освободи, отново надаваше покъртителни викове. Пот течеше от двамата войници, толкова повече, че и козата в никакъв случай не бе склонна да се остави да й завържат устата. Със смъртния страх на първобитно животно се бореше козата против тяхното намерение и за да успее Карл, би трябвало да има поне още две ръце.

Чирвински се вбеси.

— Ще ви поваля и двете — изрева той на София и замахна с все сила.

— Недей! — ужасен извика Карл.

— Какво става тук? — вряза се в глъчката острият глас на фелдфебела. — Побързайте, господа, побързайте, вадете пръча. Отсечете й врата на тая вещица, ако се назлъндисва, Чирвински.

Карл и Франц се бяха обърнали и неволно застанали мирно. Франц измънка някакъв несъстоятелен рапорт.

У София бликна слаба надежда — може би господин офицерът е дошъл, за да я защити от нападението на своите хора. Плачейки високо, тя се обърна към фелдфебела, старческите й пръсти се опитваха да го погалят по куртката. Старши фелдфебелът отхвърли старицата, сякаш тя беше някакъв паяк. София излетя с трясък върху дъсчената стена. Тя остана да лежи там с широко отворени очи, безмълвна, не толкова от болка, колкото от огромното разочарование, което изпита.

— Така се правят тия неща, кекави момченца! А сега бързо изкарайте пръча, иначе аз ще ви размърдам — изфуча фелът.

Карл кипеше от яд. Идеше му да удуши изедника. Погледна Франц. Оня му хвърли яростен поглед, като че ли искаше да му каже: „Щурчо, ето какво докара с твоя ангелски нрав.“

Краткото забавяне вбеси фелдфебела. Той се разбесня:

— Ако веднага не препуснете в тръс заедно с добичето, ще излетите за осем дни в карцера!

Карл се изплаши. Сети се за партизанските книжа. Не биваше да се остави да го арестуват, къде щеше да ги скрие? Чирвински реагира по-бързо на заплашването. Той хвана козата за рогата и започна да я дърпа извън къщата.

София изохка. Тя нямаше вече сили за борба.

— Не вие, Чирвински — каза фелдфебелът по-спокойно, — докато има налице редник, един пруски кандидат-подофицер не бива да кара никаква коза. Разбирам да беше поне кон. Хайде, Нойбауер, дръжте вие и край най-после!

Карл трябваше да изтегли животното от къщата. То упорито се противеше, така че неволният говедар стигна на улицата потънал в пот. Шляещи се наоколо войници решиха, че този двубой е много забавен. Те придружаваха усилията на Карл с окуражителни възгласи. На Карл му се струваше, че го бият с върбови пръчки пред целия строй. Неколцина селяни се сгушиха до къщите и само от време на време се осмеляваха да хвърлят по някой изпълнен с омраза поглед към разбойника. И попът наблюдаваше неодобрително постъпката на Карл. А той се срамуваше до дълбочината на душата си. Хрумна му мисълта да освободи животното. То щеше да избяга веднага с дълги скокове. После отхвърли тази идея. Щеше да даде повод на войниците да открият бясна стрелба. Имаше опасност от човешки жертви, защото селската улица бе тясна. Карл ядно осъзна своето безсилие. Обхвана го само едно желание — да сложи колкото се може по-бързо край на това недостойно зрелище. Той дръпна с все сила животното за рогата. То прегъна колене. Заслепен от ярост и болка, човекът затича, влачейки след себе си нещастната гадина. Като подгонен от дявола, Карл стигна до сборището и захвърли живия си товар в останалата купчина. На това място готвачът на ротата и някои други опитни касапи вече бяха свършили добра работа. Общо три дузини овце, кози и свине лежаха с прерязани гърла на улицата, някои от тях още потръпваха в смъртна агония. Над мястото на клането се носеше сладникав мирис. Дюрщайн наблюдаваше делото си с доволно любопитство. Понякога побутваше някой труп и се засмиваше. После даде нареждане най-хубавите парчета да се занесат в ротната кухня, остатъкът…

— Наистина, какво да правим с остатъка, фел? Старши фелдфебел, какво да правим с остатъка?

Фелът, който с най-голямо удоволствие бе проследил историята с Карл, вдигна рамене.

— По-рано над такова нещо се катурваше един бидон с бензин. Но днес не е възможно, кой знае кога пак ще получим някой литър.

— Бензин! Изключено, нито капка! — потвърди Дюрщайн.

Замислиха сей двамата и фелдфебелът намери изход. Той направи предложението си с необходимата предпазливост, както го изискваше прусашкото послушание. Опасността от газова война била според него минимална. Но досега майор фон Тратен принуждавал ротите си да мъкнат със себе си цели сандъци с противогазови средства. Хлорната вар щеше да направи месото съвсем негодно за ядене. Същевременно и обозът ще се отърве от ненужния товар.

Дюрщайн се престори, че обмисля дали един съзнаващ отговорността си командир може да вземе подобни решения. Че Тратен е перко, това бе всеизвестно, но фелът пък е голям интригант.

— Е, добре — каза най-после Дюрщайн, — направете така. И по-късно напишете докладна: „При пренасяне на ранени загубихме противогазовата екипировка.“ Ясно?

Фелдфебелът си потри наум ръцете. Дойде старши фелдфебел Хорн, командир на втори взвод, и докладва. Заповедта била изпълнена, за партизанското гнездо нямало да остане никакъв добитък.

— Особени произшествия? — попита Дюрщайн.

— Не, само едного от местните трябваше да ударим с приклад по главата, защото се противеше на конфискацията на овцата си.

— Рапортувайте: мерките за сигурност протекоха безпрепятствено — обърна се Дюрщайн към фелдфебела.

 

 

Неволен свидетел на този разговор, който се водеше край купчината с трупове, Карл Нойбауер просто се вцепени. Яростта му от подлостта на тримата почти го смаза. Стресна се, когато фелът го скастри да побърза, след час потегляли.

Като се върна в квартирата си, Карл не свари там кандидат-подофицера. В суматохата той изобщо не бе помислил за Франц. Затова едва сега се сети, че при цялата мръсотия оня всъщност се бе държал много почтено. Готов бе да извърши едно добро дело, което би успяло, ако не беше намесата на фела. Следователно той, Карл Нойбауер, бе намерил един човек, у когото въпреки шестте години войнишка служба се бе запазил късче характер. Това можеше да се смята за голяма печалба и сне част от натрупалата се в сърцето му горчивина. Колкото повече размишляваше, толкова по-важно му се струваше това ново обстоятелство. И понеже бе оптимист по начало, той бе готов да счита, че това откритие е най-важното от цялата случка, поради което тя изведнъж му се представи в благоприятна светлина.

Така че настроението на Карл Нойбауер отново се подобри. Този Лизефон бе видял най-голямото му унижение, тук бе станал той братоубиец и грабител и само собствената му съвест беше свидетел на неговата съпротива. Но този Лизефон му бе тикнал също в ръцете онази тънка нишка, по която може би щеше да се измъкне от лабиринта на своята вина: книжата до гърдите му и растящото му влияние върху Франц Чирвински. Щеше да дойде час, когато ще, може да върне книжата на законните им собственици. Този акт щеше да свидетелствува за неговата вярност към пролетарския интернационализъм, вярност, която не бе напълно изчезнала сред германците и щеше да представлява поздрав до партизаните от една по-добра Германия. Щеше да удари и часът, когато налбантинът Чирвински ще опознае истинските си врагове, час, в който Карл ще може да го нарече приятел и другар. Тогава от раменете на комуниста Нойбауер ще се смъкне част от оня ужасен товар, с който събитията от последните дни го бяха обременили.

Пътната врата изскърца. Отначало Карл помисли, че е Франц, но новодошлият не влезе в стаята, а в преграденото с летви помещение. Карл погледна през цепнатините и видя попа. С ужас си спомни Карл за старата жена, за която в хаоса на чувствата си не беше и помислил. Ако сега наистина се намираше зад дъсчената стена, значи, е спала или…

Ужасен страх прониза Карл, но почти веднага отново изчезна. Към звучния бас на отец Янис се прибави и тънкото гласче на София. „Сигурно я утешава“ — помисли си Карл и бе приятно трогнат от това, макар че не можеше да се похвали с особени симпатии към духовници от каквото и да е изповедание. Наистина той знаеше, че по време на турското господство низшите православни свещеници бяха стояли на страната на народа, но то бе твърде отдавна. Много съмнително беше дали днес в Гърция църквата е свързана с народа. По всяка вероятност тя не бе приятелски настроена към Хитлер, но положително беше останала вярна на краля и следователно враждебна на народа, поне висшето духовенство.

Но оня поп отвъд, разбира се, не принадлежеше към тази привилегирована каста, подобна дупка като Лизефон не беше достатъчно тлъста епархия. Може би той би могъл да гледа и на такъв един човек като на съюзник по неволя и да му довери тайната си? Попът беше най-образованият човек в селището, с него можеше да говори по-добре, отколкото с оня изкуфял селянин на шосето. Освен това нямаше време за губене. След половин час щяха да свирнат: Рота, строй се!

Карл колебливо почука на дъсчената стена. Двамата отвъд притихнаха. Той почука повторно по-силно. Попът се обади.

Карл усети, че сърцето му бие до пръсване. Трябваше ли да рискува опасната игра? Преди десет години той често ходеше в Саарската област и участвуваше в нелегалния транспорт на Кафявата книга в Германия. От онова време знаеше малко френски. Доколкото се простираха знанията му, този език бе доста разпространен сред образованите хора в Гърция.

Той помоли попа да дойде при него, работата била много важна. Свещеникът измърмори нещо като: „С удоволствие, господине“, и скоро след това влезе при Нойбауер.

Бавно, търсейки точния израз, Карл се опита да проникне в духовно-политическото верую на свещеника. Запита го добър грък ли е, патриот, който обича родината си.

В очите на отец Янис, които професията му бе направила смирено кротки, за миг блесна скептично недоверие. Той се опита да избегне конкретния въпрос. Всички хора били деца на бога и в Гърция, и в Германия, и навсякъде по света. Кой би се одързостил да каже, че той обича повече тези или онези, когато повелителят обичал всички еднакво? Господи помилуй — молят всички и той се смилява над всички.

Карл съвсем не бе убеден в това, той разбираше накъде бие хитрата лисица. Затова обясни на внимателния си слушател, че тук не става въпрос за теоложки диспут, а за политика на практика. Гърция е родина, отечество на господин свещеника, отечество, чиято бляскава история трябва да изпълва с гордост всеки елин, особено сега, когато народът се готви да се вдигне срещу своите врагове.

Отец Янис сметна, че е разбрал достатъчно. Той мазно премина към контраатака. О, каква била Елада в сравнение с Германия? От хиляда и повече години миналото и настоящето на Германия сияели в блясък и слава, особено през последните години. Синовете й били известни като големи патриоти, какво представлявала малкото любов на някой беден гръцки селски свещеник към родината му в сравнение с техния велик патриотизъм?

Карл погледна часовника си. Времето напредваше, а попът продължаваше да бъбри. Трябваше или да го прекъсне, или да действува по-открито, и той реши да заложи всичко на една карта. Сегашната привидна слава на Германия била всъщност най-големият позор за нея…

Тук попът го прекъсна. Щастието във войната клоняло ту на едната, ту на другата страна. Храбрите немски войници щели скоро да поправят сегашните малки несполуки.

Прастарото актьорско изкуство, присъщо на професията му, помогна на свещеника да направи тази забележка толкова правдиво, че Карл вече наистина не можеше да разбере дали има работа с подигравка или с истинско убеждение. Човешкият разум му казваше, че това може да бъде само подигравка, но той, Карл Нойбауер, нямаше защо да се чувствува подигран. И той каза, че свещеникът положително по-добре знае как вървят военните работи. Но едно той сигурно, е да, едно той може би не знае: има германски войници, изобщо германци, които изпитват от това положение същото задоволство, както всеки добър патриот сред поробените от Хитлер народи. На отец Янис му стана горещо. Ясно беше, че мрежата на провокацията се затяга все по-плътно около него. Той бе единственият здрав мъж в Лизефон, близо до ума беше да го подозират, че е център на съпротивата. Как би могъл да се отърве от този агент-провокатор? Боже мой, той наистина не беше оня, когото те търсят. Трябваше ли въпреки това да плаща? За миг в душата на духовника се прокрадна едно горещо желание: ако ще трябва наистина да умре, колко хубаво би било смъртта да не е безсмислена, а изпълнена с богоугодния полъх на истинското мъченичество. И най-нищожният партизанин може да поеме своя път във вечността изпълнен с това чувство. Само него, предпазливия, грозеше опасността да загуби венеца на живота именно поради предпазливост.

Карл не можа да си обясни дългото мълчание на благочестивия мъж. Времето напредваше, всеки момент Чирвински можеше да се върне. Нужен бе бърз резултат.

— Слушайте, отче, какво мислите за света или за мене, не ме засяга. Вие сте грък и трябва да се държите като грък. Аз имам тук шест листа хартия, те са на партизаните. Моля, вземете ги със себе си, на вас ще ви бъде лесно да ги връчите на собствениците им. Аз опитах вече с някакъв стар селянин. Той не ме разбра. Вие сте образован човек. Образованието те прави длъжник на народа.

Внезапно венецът на живота се стори не толкова желан на свещеника. „Велики боже, помисли си той, сега може да ме спаси само достойнството на одеждите ми. Свети патриарше от Антиохия, помози!“

— Господин войник — започна той с хрипкав глас. — Вие се шегувате. Как би могъл един слуга на източноправославната църква да бъде във връзка с беззаконниците от планините? Германските коменданти не пестяха бесилки и куршуми, щом някой от нашето съсловие се подведеше да извърши такова нещо. Не, не, господин войник, не на земята е моето царство — казва господ.

На Карл му се стори, че го улучи силен удар. Значи, селянинът съвсем не е бил глупак. От страх да не го оплете в мрежата си един фашист, той се е престорил на глупав така, както този чернокапец се преструваше на невинен духовник. Нима нямаше да може да разбие тази стена от недоверие, издигната от ужасния опит? Каква тежест имаха думите „Аз съм комунист“ пред този наплашен човек? По-незначителна от полъх на вятър, от паяжина. Тонът и отсенката на гласа, жестовете, блясъкът на очите — всичко това може да се престори, на всичко това този проклет фашистки свят е отнел истинността и цената. А мене ме считат за част от него.

Слабо и неубедително прозвуча уверението му, че е враг на Хитлер, че е приятел на гръцкия народ и заедно с това добър германец.

Отец Янис си отдъхна. Бе поставил този хлапак на мястото му. И когато потвърди увереността си, че стои пред един много добър германец, в думите му прозвуча тържество. Той, духовникът, още преди се възхищавал от образцовото служебно усърдие, с което господин войникът реквизирал козата на баба София.

Карл целият се зачерви от гняв. Дали да удари страхливия пес по муцуната? Оня не рискуваше нищо, той — всичко! Пръстите му се свиха в юмруци, очите му се изпълниха с отчаяние и гняв.

В тоя миг пронизително изсвирване наруши тишината. И веднага вътре се втурна Франц.

— Хайде, тръгвай, потегляме, какво, не си ли още готов, ама ти наистина си побъркан. Хайде, тичай. Що ще тоя поп тук? Обирай си крушите, чернокапецо! Хайде, аз ще ти помогна. След пет минути всичко трябва да бъде на магарето. Темпо, темпо! Да, да, действувай, човече божи, после си свободен. Мир вам!

Портата скръцна и се затвори. Отец Янис излезе на улицата. Той бе доволен от себе си. Хитлеристът отвъд вратата нямаше да може да замъкне при коменданта кроткия пастир поради това, че у него са били намерени уличаващи книжа:

Свети патриарше от Антиохия, бъди благословен!