Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (13)

13

Двамата часови Ставрос и Румен отдалеч видяха как старецът се катери нагоре по планината. Известно време наблюдаваха дали по петите му не следват някакви неканени гости. Посетителят изчезна в дъбовия гъсталак, след доста време пак се появи и после пък потъна в една смърчова гора. От отличната си позиция партизаните можаха да проследят всичко и се убедиха, че посещението е невинно. Скоро бяха съвсем сигурни, че някой им идва на гости. Какво правеше старият човек сам тук горе в планините? Посещения на местни хора не бяха нещо случайно, но обикновено посетителите не бяха толкова стари. Разбира се, никога не ги допускаха до действителните партизански позиции, а ги водеха по малка полянка, шеговито наречена от бойците „салон“.

 

 

Атанас пъхтеше. Сърцето вече не можеше да се справи с такова усилие. Но сигурно вече скоро щеше да пристигне. Страхът, че може и да не намери партизаните, му се стори неоснователен. Още някакви си петдесет метра нагоре, после щеше да вика, докато го чуят. Партизаните не могат да се видят, подобно нещо неговият баща му беше казал още преди шестдесет-седемдесет години, когато се върна от планините, където се бе борил срещу турците. Но те виждат и чуват всичко.

Атанас си отпочина още веднъж. Мъчно си поемаше дъх с нефелите си дробове и не би могъл да извика по-силно, отколкото кряка някой стар петел, който милостивата съдба досега е забравила да прати в тенджерата.

Най-после старецът сметна, че си е поел достатъчно въздух. Той сложи ръце пред устата си като фуния и извика, колкото му глас държи. Дори на него самия гласът му се стори твърде тънък, малко по-силен, отколкото мучи едно теленце, когато търси майка си. Толкова повече се изненада, когато само няколко метра над него прозвуча младежки глас и го попита защо се е развикал. Атанас се зарадва, че е намерил партизаните. Все пак е умен, щом така бързо ги намери!

Старият селянин бе търпелив. Цял час, а може би и повече чака той на поляната, където Румен го заведе. Атанас беше поразен, че намери при хората на ЕЛАС един млад българин, и изказа учудването си. Но младежът само многозначително се усмихна и не се почувствува длъжен да обяснява, че в този отряд от гръцки партизани се борят срещу германския фашизъм и българи. Усмивката ядоса Атанас. Тук май скриваха нещо от него. „Е, добре, ако нищо не ми кажеш, и аз нищо няма да ти кажа“ — помисли си той и без никакво обяснение поиска да говори с командира. За най-голямо негово удивление младежът не прояви никакво любопитство. Дядото да почакал тук, каза той, и изчезна.

И така Атанас чакаше. Добре дошло му беше, че командирът не дойде толкова бързо. Все по-силно ставаше предчувствието му, че трябва да съобщи за нещо много глупаво. Атанас Папаандрополус, ти си едно момченце, което заслужава калай! Така че всяка минута чакане бе добре дошла отсрочка. Потънал така в мисли, той забеляза двамата мъже едва когато те застанаха точно зад него. Уплаши се, но добрите, внимателни очи на брадатите веднага пак го успокоиха.

Атанас започна да разказва подробно. Намери търпеливи слушатели. Прекъсваха го само когато поради многословието си ставаше неразбираем. Когато свърши, единият от двамата извади няколко листа хартия от джоба си и го попита дали хартията на германеца изглеждала като тази тук.

— Съвсем същата — потвърди Атанас.

Двамата мъже се спогледаха многозначително.

Единият каза:

— Трябва да му обясним, доколкото е възможно.

Другият не беше на същото мнение. Той бе ядосан на стария, че е лишил партизаните от една голяма възможност. И грубо му го каза.

Първият партизанин успокои другаря си:

— Не можеш да се сърдиш никому в нашата страна за това, че е недоверчив спрямо тия германски изчадия. А още по-малко на тоя старец.

При тези съчувствени думи Атанас, който седеше дълбоко съкрушен, видимо се оживи.

— Но аз веднага се сетих, значи, не е толкова лошо — каза той.

Дружелюбният партизанин енергично кимна с глава:

— Не, дядо, ти грешиш, лошо е, много лошо. Чуй, нашият капитан Темос Герекос падна убит. Той даде живота си за свободата на Гърция, и за тебе го даде. При тежкото отстъпление, на което бяхме принудени, не можахме да приберем убития. Той имаше в себе си някои книжа. Сигурно онези, които германецът е искал да ти даде.

Атанас глухо въздъхна.

— И, значи, сега са пропаднали — каза той.

— Да — отвърна вторият командир, — пропаднали са. И още нещо, загубена е и връзката, която можеха да ни създадат, връзка с оня германец.

По-младият партизанин погледна въпросително другаря си.

— Да, да — продължи оня, — германецът положително не е бил фашист. Не всички германци са фашисти. Не друг, а Георги Димитров ни научи на това. Партията на Ернст Телман не е мъртва, не може да бъде мъртва. Може би оня германец е един от нейните.

Младият отново подхвана нишката на разговора:

— Къде да го намерим сега? Казваш, че си го срещнал на два часа път от Лизефон?

Атанас поклати глава.

— Тогава сигурно е някой от щаба, дявол знае, как се е добрал до книжата. Какъв чин имаше?

Атанас вдигна рамене, не беше обърнал внимание на това.

— Та той е цял глупак — каза другият партизанин.

— Да не мислиш, че преди войната аз съм се интересувал от нашивки и звезди? — възрази другарят му. И продължи извърнат към Атанас: — Благодарим ти, дядо. Не е само твоя вината, че не си се справил. Все пак ти ни предаде добра новина, че има поне един германец сред тях, когото фашизмът още не е покварил. Може би ще успеем да го намерим. А сега е вече късно. След един час мръква. В такова време не можеш тръгна на такъв тежък път. Остани тук, дядо Наско, ще се намери и за тебе лъжица качамак и някой кожух, хладно е тук горе.

 

 

Атанас отдавна бе изял парчето партизански хляб, някаква втвърдена каша от царевично брашно. Той лежеше на земята обвит в кожуха, който му дадоха, отслабналите му старчески очи бяха вперени в обсипаното със звезди нощно небе на родината. Беше му тежко на сърцето. Колко дружелюбен беше другарят партизанин, а той, Атанас, така го разочарова. Сигурно книжата, които тоя проклет немец е взел от мъртвия герой, са били много важни. Той, Атанас, можеше да ги спаси, да ги спаси за Гърция. А можеше да намери и един приятел на Гърция, на тия мъже тук горе, които днес въплъщаваха Гърция.

И всичко бе проиграл. Какъв страхливец бе той, беззъб чакал такъв. Доброто име Папаандрополус сега бе покрито с позор, бащиното му име, което тежеше в планините. Атанас Папаандрополус, заешкото сърце — така щеше да се казва за в бъдеще. Синовете и синовете на синовете му щяха да се срамуват заради праотеца си.

Старият дълбоко въздъхна. Така не можеше да остане. Нещо трябваше да се случи. Най-важното бе да се намери немецът, дори да трябваше да тича подире му до София или чак до Германия. Още рано заранта щеше да тръгне на път. Никой не бива да плюе, когато срещне Атанас Папаандрополус.

 

 

Старият планинец се унесе в неспокоен сън. Сънува, че баща му се връща целият в черно, с дълга брада и казва: „Това е любимият ми син, на когото толкова се радвах.“ Когато Атанас вдигна очи към баща си, видя очите на отец Янис. Наско се уплаши и бързо каза: „Не, не искам никакви хартишки за цигари, хартията е нужна на командира, на младия.“ Тогава попът отвърна: „Командирите винаги имат нужда от хартия“, но внезапно попът отново се превърна баща му, някаква голяма глава с черна брада, която кимна и каза: „Командирите имат нужда от сърца.“

Странно, но отдалечени само на някакви сто метра от спящия старец и в съвсем будно състояние, Костакис Янусис и Огнян Данчев бяха стигнали до почти същия извод. Те дълго бяха обсъждали дали заплануваната акция за търсене книжата на другаря Темос Герекос има още смисъл. Тя бе много опасна, тъй като германците сигурно зорко щяха да наблюдават арената на нощния бой. Докато съществуваше известна надежда за намирането на книжата и поради тяхната важност, не бе ставало дума за опасността. Но важеше ли това още? Предвид новото положение трябваше ли да се рискуват нови жертви?

Костакис Янусис беше склонен да се съмнява, докато българинът смяташе, че трябва да се търси, дори ако шансовете да намерят жълтата чанта на другаря Герекос са спаднали до едно на сто. В другарски спор на Огнян Данчев се удаде да убеди своя гръцки приятел. Така те решиха да търсят и да търсят, докато има още, макар една искрица надежда.