Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (10)

10

Бяха му заповядали да бърза и докато беше в обсега на видимост на ротата, Карл слизаше с бързи крачки надолу по пътя. Но мислите му се въртяха все около едно и също. Какво трябваше да стори сега? Последните четиридесет и осем часа така го бяха притиснали на тясно, че едва можеше да си спомни подобно нещо в живота си. Колко прости бяха, общо взето, часовете, които бе прекарал през 1933 в един от прословутите затвори на СА. Там беше врагът, а тук стоеше той, комунистът Карл Нойбауер. Врагът, това бяха двадесет нацистки хаймани, въоръжени с гумени палки, стоманени пръчки, крака на столове и фелдшпати, с които го пердашеха, докато се уморят. Той имаше само юмруците си, които му помагаха да се бори през първите пет минути, а след това му останаха само убеждението, упоритостта, смъртното му презрение към тази паплач и накрая животинската му съпротивителна сила. Следователно фронтовете бяха ясни. Неправда срещу правда, подлост срещу морал, преторианци срещу работници, фашизъм срещу червения фронт. Беше толкова просто.

Но сега? Сега той, Карл Нойбауер, бе станал свой собствен враг. Сега сърцето и главата се бореха против ръцете и краката, които вършеха неща, против които сърцето и главата направо отчаяно протестираха. Ръцете му бяха убили. Краката му го носеха с несъмнено важните книжа стъпка по стъпка към нова морална катастрофа. На това отгоре никакъв страничен път не се отклоняваше от това шосе. Дълбоко врязано сред голи скали, то водеше нататък с големи извивки. Скоро достигна първите укрепени позиции и сини куртки с нашивки. Те щяха да стоят в шпалир по неговия път към новата подлост или да го разстрелят, ако би се осмелил да се покатери по някой от склоновете. Той трябваше да достави книжата и писмото. Хванеш ли се на хорото, пускане няма.

Да можеше поне да се отърве от няколко от тия тънки листчета. Винаги можеш да се престориш на глупав, няма да те изправят веднага пред някой екзекуционен взвод, я! Но от кои? За трети път Карл извади съдбоносните книжа от куриерската чанта. Да можеше да отгатне поне една дума. Какво беше това — гръцки, български, руски? Сръбски? С невъзмутимо спокойствие стояха чуждите букви върху хартията като мънички черни бръмбари. Те не даваха никакъв отговор. Трябваше да срещне някой местен жител, един-единствен човек. Все някак си ще се разберат, даже и без да знае повече от дузина думи на местния език. Но откъде ли щеше да дойде такъв човек по това завзето от фашистите шосе? За тях има по-добри пътища там горе, където въздухът е по-чист във всяко отношение.

Карл вървеше вече от половин час. Отчаянието беше заседнало като огромна буца в гърлото му. Сълзи на яд, на срам и безсилие изскочиха в очите му. Хрумваха му най-безсмислени изходи. Да „загуби“ чантата, да не намери дружината, да бъде нападнат, да си счупи крака и след това да го транспортират с някоя санитарна линейка и още други подобни неща. „Всичко е безсмислено, няма да се отърва от чантата. Само един изход има, Карл Нойбауер, да изгориш книжата, да налапаш дулото на пушката и да натиснеш спусъка. Онова, което ще стане без тил, то е извън всяка отговорност. Тогава поне в тоя случай ще останеш почтен човек и ще си изкупиш отчасти греха от завчерашната нощ. Почтен човек, но мъртъв. За Ана и Йохен също ще бъдеш мъртъв и никога няма да се завърнеш. И никога вече няма да можеш да извършиш нещо добро, загубен за борбата, нула без никаква стойност, ако някой ден вземат да пресмятат.“

А може би книжата не са толкова важни? Може би са остарели? Може би никой в дружината няма да може да ги разгадае и ще трябва да ги отнесат в полка, в дивизията? Тогава положението ще бъде съвсем друго и съдържанието няма да си заслужава хартията, на която е написано!

Под магията на тази приятна утеха Карл няколко минути вървя надолу по-леко. Но после съмнението отново го обхвана. Не се самозалъгвай, Карл! Книжата са важни. В тях са плановете, числеността на войската, местонахожденията на партизаните. Германците нападат, стотици борци за свободата умират, на твоята съвест ще тежат.

Трябваше да намери някого, един-единствен човек! И внезапно се появи един.

Карл щеше да го забележи много по-рано. Но той съвсем не бе търсил с очи, а само с горещото си желание.

Беше възрастен човек, който косеше някаква разнищена върбова кошница. При всяка негова стъпка вътре потракваха с тих, тенекиен звук празни консервени кутии. Това дрънкане първо проникна в съзнанието на Карл.

Той се спря като ударен от гръм.

— Човек — прошепна той на себе си и веднага след това изрева радостно: — Човече, старче!

Селянинът здравата се уплаши. Когато германците реват, значи, са сърдити, още по-сърдити, отколкото обикновено. Първият му порив беше да избяга. Той направи няколко тромави крачки към отсрещната канавка.

Карл се стъписа. Защо старецът искаше да избяга? С няколко крачки той се намери до него и го хвана за проядения от молци кожух. Очите му блестяха. „Луд е — помисли си селянинът. — Бог да ми е на помощ, дори когато са нормални, всичко може да се очаква от тях.“

Карл бързо се огледа дали няма да го видят от някоя позиция. От предвидливост той притисна енергично към земята новия си познат; другият отвърна с болезнен вик.

Карл изсъска срещу стария човек:

— Пст, стой мирно, нищо няма да ти сторя.

Но Карл бе много възбуден и дори тази приятелски замислена покана в никакъв случай не подействува успокоително на стареца. Цялото му тяло трепереше.

Карл започна да му говори. Гъркът трябваше да му помогне. Той носи важни книжа в чантата. Повечето от тях трябва да предаде в щаба, но някои би могъл да задигне. Трябва да бъдат най-важните, най-важните за партизаните. Старият трябва да му каже кои са те. Тях трябва след това да занесе на партизаните. Разбра ли? Селянинът енергично кимна с глава. Във възбудата си Карл съвсем забрави, че по този начин, съгласно маниерите в страната, събеседникът му иска да изрази едно енергично „не“. Гореща вълна на радост заля сърцето му поради погрешно разбраната готовност за помощ от страна на гърка.

Старецът плачливо замънка нещо пред себе си, като постоянно кимаше с глава. Карл не разбра нито дума. Дори ако баща му бе имал възможност да го изпрати в някоя гимназия и той би бил в състояние да чете Симпозиона на Платон в оригинал, не би разбрал стареца. Човекът не говореше дори новогръцки, а някакъв отдавна забравен старобългарски диалект, който се бе съхранил сред древното българско население на Южните Родопи. Дори някой софиянец трудно би разбрал стареца.

Карл бавно схвана, че не са го разбрали, и тогава изведнъж се досети за объркващото значение на кимането и поклащането с глава. „Все едно, старецът трябва да ме разбере“ — каза си той. Взе книжата и ги тикна под носа му.

— Ето виж, книжа, важни са, разбираш ли? Много важни. Ти вземеш и носиш партизан. Разбираш ли?

Старецът бе разбрал само една дума: партизани. Германецът искаше да го извози. Той кимна енергично:

— Никс партизан!

Карл горе-долу разбра. Той се окопити. На един език, на който мнозина възрастни смятат, че трябва да говорят с децата, той се опита да обясни, че не е твърдял, че другарят селянин е партизанин. Но той непременно знае къде са партизаните. На тях той трябва книжата…

— Никс партизан — беше повторният отрицателен отговор.

Карл се хвана за главата.

— Проклятие, зная това вече.

Той започна да си блъска главата как се казва приятел на гръцки. Знаеше го по-рано. Да, разбира се, филос.

— Голям филос партизан аз — започна той да втълпява на човека. — Разбираш, филос партизан?

Старият вдигна отбранително ръце.

— Аз не филос партизан — каза той умолително, решен да не се оставя германецът да го подхлъзне на динена кора. Той познаваше тези провокаторски методи. Някои от неговите съотечественици бяха се вече подали на такива често пъти приятелски изказвания от страна на немски агенти. Липсваше само немецът да каже: комунист. Това щеше да бъде капакът. Не, не, старият Атанас никога няма да издаде партизаните.

— Никс филос партизан — повтори той енергично.

Карл се отчая. Онова, за което така бе копнял, се беше сбъднало. Бе намерил един човек. А сега излизаше, че той е някакъв глупак. Цял вол. Той трябваше да разбере за какво става дума, трябваше!

Карл преглътна яда си.

— Разбери най-после. Аз комунист. Разбра ли, комунист!

„Аха — помисли Атанас, — чували сме ги такива, но няма да ме хванеш, германски пръч!“. С престорен ужас той се изправи и каза:

— Никс комунист, никс.

Карл отмести фуражката и си заскуба косата. Той добре разбираше, че старият има право да не му се доверява. Но по този начин нямаше да направи нито крачка напред. „Как да му докажа това? Ще му нарисувам сърп и чук. Всички обикновени хора по света познават този знак, звездата на надеждата, която блести пред тях.“ Старецът не обърна почти никакво внимание, докато рисуваше, и остана равнодушен, когато рисунката бе готова. Карл разбра — такава съветска звезда в края на краищата всеки можеше да нарисува, тя бе достатъчно известна. Емблемата на комунистическия младежки интернационал бе по-малко популярна. Ако я нарисува точно, може би по-добре ще се легитимира. А Карл можеше да я нарисува, бе я носил много години с гордост на синята фуражка. За съжаление рисунката направи дори още по-малко впечатление на стария, макар че вместо KJI Карл написа буквите KIM.

Извън себе си от отчаяние, Карл хвана стария за кожухчето:

— Та разбери, човече, аз комунист, аз, аз! — и се тупаше по гърдите. Очите на стареца внимателно проследиха движението му и останаха втренчени върху орела с пречупения кръст на гърдите му. Карл забеляза това. Той удари гневно върху емблемата.

— Това е боклук, разбираш ли?

Селянинът поклати глава. „Имаш пълно право“ — трябваше да означава това.

— Аз комунист, никс фашист — напираше Карл непоколебимо към него. — Комунист, комунистически интернационал — с прегракнал глас той тихо запя: „На крак, о парии презрени.“

Този път старият кимна. Той не знаеше тази песен.

— Ленин, Телман, Димитров — разбираш, Димитров — филос?

— Димитров — каза Атанас тихо и погледна немеца.

Карл пое дъх.

— Е, най-после, аз Димитров, филос. А тук, книжа, важни за партизани.

— Никс партизан, никс партизан!

Карл кипна. Той свали карабината насочи цевта към човека и изрева:

— Проклет идиот, кажи…

Не се доизказа, старият отново нададе страшен вик.

— Никс партизан, никс партизан, никс партизан! „За бога — мина през главата на Карл, — ще събере орталъка!“ Той бързо се съвзе и изскочи от канавката. Избяга оттам, като че ли го преследваха. „Такъв глупак, такъв кретен, такъв загубен тип — изруга той полугласно пред себе си. — Какво да правя сега? След двадесет минути ще бъда в щаба и ще козирувам. Просто да полудееш. Ах, какъв глупак!“ Гневът към стария засили още повече намерението му на всяка цена да помогне на партизаните. Доколко щеше да му се удаде това, зависеше сега само от случайността. Четири на десет подобни бели листа имаше той в чантата. Ако извади четири от тях и ги унищожи, може би ще ликвидира точно тези, които трябва. Също като лотария. На билета стоеше: смърт, живот, предателство, международна пролетарска солидарност. Но пликчетата бяха залепени. Така е при лотария.

Карл седна в канавката на шосето и извади от джоба си книжата. Той гледаше втренчено буквените знаци, сякаш можеше да разпознае степента на тяхната важност.

Върху някои листа имаше и числа, това може да е важно — сигурно е важно, числата винаги са важни. На два листа имаше и кавички. Това може да са означения за селища или имена на военни части. И сигурно е също важно — непременно селищата и военните части винаги са важни. Върху един от листовете горе стоеше някаква дума, а отдолу някакъв дълъг подпис. Това горе сигурно означава „Заповед“, а долу, това може да бъде дивизията или полкът, ако при партизаните има нещо подобно. Заповедите винаги са важни. Върху осем от листата не можеше да се разпознае нищо, което да дава повод за такива комбинации. Може би шест са особено важни, шест от четиринадесет. Ужасно много са, можеш да се намериш натясто. „Сега е все едно“ — каза си той полугласно и започна да копае с джобното си ножче една дупка в земята. Никой не би намерил там шестте листа, а най-малко германците. Трудно се дълбаеше в каменистата почва.

Тогава изведнъж му хрумна нова мисъл. Ако задържи книжата и ако ротата остане още няколко дни в Лизефон, не би ли могъл тогава с помощта на тези документи да намери връзка с партизаните? Сигурно не всички селяни са такива неграмотни като събиращия тенекиени кутии старик! Все някой ще знае да чете, ще разбере за какво става дума и тогава всичко ще се обърне добре.

Решил набързо, Карл мушна шестте тънки листчета в портфейла до гърдите си и тръгна нататък. Сега му стана малко по-леко на сърцето. Бе направил нещо, което отговаряше на неговия мироглед, и щеше да го отстоява. Сега притежаваше залог, който можеше да му открие пътя към другарите в планините. „Всичко трябва да тръгне на добре“ — повтори си той няколко пъти. Беше взел само осем листа хартия, фелът ще се обърне с главата надолу. Или ще го разстрелят намясто, но това бе малко вероятно заради няколко листа хартия, или… Няма или! Ако поискат да му устроят процес, ще трябва да изчакат до следващия по-голям град. Но нямаше да го оставят дори да забележи това, за да не му дойдат разни глупави мисли. Обаче до следващия по-голям град ротата на Дюрщайн ще стигне без войника Нойбауер. Войникът Нойбауер ще предпочете да го стигне заедно с партизаните. Марш на освободители, ликуване по всички улици, цветя, смеещи се, танцуващи хора и сред тях един немски комунист. Така мечтаеше войникът Карл Нойбауер, докато бързо крачеше към щаба.

Изведнъж се изплаши. Още там ще го арестуват. В писмото сигурно беше точно означено: приложение четиринадесет пленени противникови книжа за по-нататъшно разпореждане и т.н. Разбира се, какво друго ще стои там. Той посегна към портфейла си. Книжата просто изгаряха кожата му. Точно там ще се прицели екзекуционният взвод. Десет цеви, насочени към това място. Край! Още имаше връщане. Трябваше бързо да опразни портфейла, отново да напълни куриерската чанта. Още имаше връщане.

Но това щеше да бъде подло завръщане, завръщане, което никога няма да има край. Не бива да има връщане, Карл Нойбауер — въпреки Ана, въпреки Йохен! Иначе вината ще расте, ще расте и ще расте, докато те смаже, Карл Нойбауер.

Никакво връщане назад!

Лявата му ръка бавно се плъзна в куриерската чанта. Писмото прошумоля между пръстите. Те бавно обгърнаха плика и с един замах го смачкаха. Жребият бе хвърлен.

Огледа се. Изглежда, никой не го наблюдаваше в момента. Свит в канавката, той можеше да изгори писмото. Извади запалката си. Но първо искаше да го прочете. По-добре беше да знае какво пише вътре.

Отново спокоен, той разпечата писмото и прочете ужасното запитване. Сърцето му замря.

„Боже мой, ако го беше предал!

Ах, колко се радвам, че не го предадох!

Ах, колко се радвам!“

Никога преди Карл Нойбауер не бе виждал такъв хубав огън като малкия краткотраен пламък, който пъргаво се вряза в посланието на смъртта и го превърна в пепел.