Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Drums Of Tombalku, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Разказът е публикуван като приложение към сп. „Фантастични истории“.
История
- —Добавяне
Малко преди залез-слънце Лиса посочи с ръка и извика:
— Виж! Кулите на Газал!
Нейде отвъд хоризонта се издигаха островърхи кули и минарета, мъгляви очертания върху фона на синьото небе. Ако не беше момичето, щеше да си помисли, че вижда мираж. Той я погледна с любопитство, но тя не прояви никакви признаци на нетърпение или радост от завръщането у дома. Лиса въздъхна и малките й рамене сякаш се смъкнаха надолу.
С приближаването отделните детайли изпъкнаха с по-големи подробности. От пясъците на пустинята се надигна стена, опасваща целия град. Ала Амалрик забеляза, че на много места стената е полуразрушена. А и кулите не бяха в по-добро състояние. Хлътнали покриви, изпокъртени бойници, пиянски полюшващи се минарета. Завладя го паника — към град на мъртви ли се приближаваше той, воден от вампир? Хвърли поглед към девойката и се успокои. Нито един демон не би могъл да си придаде такава божествена красота. Тя отвърна на погледа му и в очите й той прочете някаква странна, неясна тревога. Лиса огледа отново пустинята и с дълбока въздишка обърна очи към града, сякаш обхваната в примката на отчаянието.
Най-сетне през отворите на нефритенозелената градска стена се мярнаха движещи се фигури. Никой не ознаменува пристигането им, докато се промъкваха през широкия процеп в стената, за да поемат по една просторна улица. Отблизо разрухата бе още по-впечатляваща. Улиците бяха обрасли в трева, която почти покриваше изпотрошения калдъръм, буренаци растяха из малките площадчета, основите на къщите бяха плесенясали. Тук-там руините бяха разчистени, почвата разкопана и засадена със зеленчуци.
Мазилката на къщите бе пропукана, избеляла от слънцето. Вратите зееха широко отворени, пусти. Разрухата бе оставила своя отпечатък навсякъде.
Най-сетне в югоизточния кран на града Амалрик забеляза една непокътната кула — покривът й блестете в алено, отразявайки лъчите на залязващото слънце. Амалрик я посочи с ръка.
— Защо тази кула не е разрушена като другите? — запита той.
Лиса пребледня, разтрепери се и конвулсивно стисна ръката му.
— Не говори за нея! — прошепна тя. — Не я поглеждай, дори не помисляй за нея!
Амалрик вдигна въпросително вежди, учуден от тази тайнственост. Кулата му заприлича на змийска глава, поклащаща се над безлюдните руини. От тъмните й отвърстия изхвърчаха множество черни точици — рояци гигантски прилепи.
Младият воин се огледа предпазливо. В края на краищата нямаше никакви гаранции, че жителите на Газал ще го посрещнат дружелюбно. Няколко човека се навъртаха безцелно наоколо. Когато го забелязаха и спряха, кожата му без никаква причина настръхна. Лицата им имаха нежни черти, а самите те изглеждаха добронамерено настроени. Ала интересът им към този чужденец бе някак повърхностен, безличен. Не направиха никакъв опит да го заговорят или да се приближат към него. Сякаш гледката на въоръжения конник, яздещ из техния град, бе най-обикновеното нещо на този свят. Но Амалрик чувстваше, че нещата не стоят така и тази привидна липса на интерес караше стомаха му да се свива в неясни и неприятни предчувствия.
Лиса им заговори, хващайки ръката му като привързано дете.
— Това е Амалрик от Аквилония, който ме спаси от черните мъже и ме доведе у дома.
Сред тълпата се разнесоха одобрителни възгласи и няколко души се приближиха, за да подадат ръка на младия воин. Амалрик си помисли с почуда, че никога не бе виждал толкова нежни и безгрижни лица, толкова кротки и спокойни очи, които го гледаха без никакъв страх. Не бяха това и очи на покорни добичета, по-скоро очите на хора, живеещи в сън.
Погледите им го караха да се чувства неловко, той не знаеше какво да им каже. Всичко наоколо му се струваше странно и най-вече тези тихи, замечтани хора, облечени в копринени туники и обути в сандали от мека кожа, скитащи се безцелно из руините. Приказната страна на бляновете ли бе това? По някакъв неясен начин тази зловеща червена кула внасяше разнозвучие сред общото спокойствие.
Един от мъжете, с меко гладко лице и побелели коси, го заговори:
— Аквилония? Чухме, че била нападната от цар Брагорий от Немедия. Още ли е във воина?
— Отблъснахме го — отвърна с трепет в гласа Амалрик. Деветстотин години бяха изминали откак Брагорий бе повел конницата си през блатата към Аквилония.
Разговорът секна, хората започнаха да се разотиват и Лиса го задърпа за ръката. Той си обърна и впери очи в нея. В царството на илюзията и съня единствено нейното стройно тяло му се струваше нещо реално и сигурно.
— Ела — подкани го тя. — Време е за почивка и храна.
— А тези хора? — настоя той. — Няма ли да им разкажеш за преживяното?
— Едва ли ще им е интересно — отвърна Лиса. — Ще послушат известно време, а после ще се разотидат. Съмнявам се, че въобще са открили бягството ми. Хайде!
Амалрик заведе коня и камилата в един изоставен двор, обрасъл с висока трева, насред който бликаше вода от полуразрушен фонтан и ги завърза. След това подаде ръка на Лиса и я последва. Над главите им звездите блещукаха между островърхите кули.
С увереност, придобита от дълга практика, Лиса го поведе през поредица потънали в мрак тунели. Амалрик стъпваше несигурно, воден единствено от нейната малка ръка. В тъмнината миришеше на прах и застояло. Под краката му се сменяха ту износени килими, ту изпотрошена настилка. Той плъзна ръка по стената и тя от време на време хлътваше в празнините на вратите. През порутения покрив блеснаха звезди, осветявайки потъналия в здрач хол. По стените висяха гоблени. Поклащани от нежния ветрец, те шумоляха като шепнещи вещици и от този звук косата му настръхна.
Още няколко крачки и двамата влязоха в просторна зала, обляна в звездна светлина. Лиса пусна ръката му. Тя порови наоколо и измъкна малко стъклено топче, сияещо с нежна, мека светлина. Лиса се наведе, постави топчето в средата на една ниска масичка и покани Амалрик да се настани на отрупания с коприна диван. От някакво тайно чекмедже тя измъкна позлатена чаша за вино и многобройни съдове, отрупани с непознати ястия. Сред тях имаше и фурми, ала останалите плодове, бледи и безвкусни, той не можа да познае. Виното беше приятно на вкус, но не замайваше — бе леко и пивко като вода.
Лиса се настани на една възглавница срещу него и се зае да му прави компания в хапването.
— Що за място е това? — запита я той. — Ти си като тези хора, но има нещо, по което се отличаваш от тях.
— Казват, че съм била като нашите предци — отвърна Лиса. — Много, много отдавна те са дошли на това място в пустинята и са построили този град сред един оазис с много сладководни извори. Дялали са камъни от руините на един още по-стар град и само Червената кула — на това място гласът й се сниши и тя хвърли неспокоен поглед към пълните със звезди прозорци, — само Червената кула е останала непокътната. Била е права… по онова време.
Нашите предци — газалите — произлизат от Котия. Почитали ги за тяхната мъдрост. Искали да възстановят култа към Митра, който котийците потъпкали, но били прогонени от царя им. Напуснали земите си и се отправили на юг: свещеници, книжовници, учени и знахари с техните роби — шемити. Докато строили Газал сред пустинята, робите им се разбунтували, избягали и се смесили с местните племена. Не се отнасяли зле с тях, ала една нощ в съня на робите се появил глас — глас, който ги накарал да побегнат като пощурели от града, накъдето им видят очите.
Моят народ останал да живее тук и се научил да си набавя храна и вода от пустинята. Животът му не бил никак лесен, цяло изкуство било да оцелее. Защото, когато робите избягали, те взели със себе си камилите, конете и мулетата. Селището се оказало откъснато от външния свят. В Газал има цели помещения, пълни с изгнили карти, свитъци и стари книги, но повечето от тях са най-малко отпреди деветстотин години, когато моят народ е избягал от Котия. Оттогава нито един човек от външния свят не е стъпвал в Газал. А народът ни бавно се топи. Хората станаха сънливи, живеят някакъв вътрешен живот, взорът им е обърнат към себе си, не ги вълнуват човешките страсти и радости. Градът потъна в разруха и никой не си мръдва пръста. Ужасът… — тя преглътна мъчително и потрепери, — когато ги завладее ужасът, не могат нито да избягат, нито да се бият.
— Какво искаш да кажеш? — прошепна той, усещайки в гърба си студения полъх на вятъра. Прогнилите гоблени по стените се раздвижиха с тихо шумолене, което отекна надолу по дългите мрачни коридори, събуждайки неясни страхове в душата на Амалрик.
Тя поклати глава, после се изправи, заобиколи малката масичка и сложи ръце на раменете му. В големите й влажни очи блестеше ужас и отчаяние, което накара гърлото му да се свие. Той протегна ръце към нея, предвкусвайки трепета на младото й тяло.
— Прегърни ме! — помоли го тя. — Страх ме е! О, колко съм мечтала за мъж като теб. Аз не съм като моите сънародници. Те са мъртъвци, които ходят по потънали в забрава улици. Но аз съм жива, аз съм топла и чувствена. Жадувам за истински живот. Не мога да живея сред тези безмълвни улици, разрушени къщи и призрачни обитатели на Газал, макар да не съм познала нищо друго в живота си. Ето защо избягах, защото жадувах за живот…
Тя се разплака неудържимо в прегръдките му. Косите й се сляха с неговите, ароматът й го омайваше. Стройното й тяло се притисна към него. Тя се отпусна върху коленете му и нежно обгърна врата му. Той я привлече към гърдите си и впи устни в нейните. После започна да обсипва с целувки лицето, косата, шията, гърдите й, докато плачът й премина в сподавени степания. И двамата бяха завладени от опустошителна страст. Без да иска, той бутна светещата топчица, тя тупна на пода и изгасна. Само звездната светлина продължаваше да ги озарява през прозореца.
Лежейки в прегръдката на Амалрик, Лиса отвори сърцето си и прошепна своите мечти, надежди и желания — детински, патетични и изпълнени със страст.
— Ще те отведа със себе си — отвърна й той. — Утре. Газал е град на мъртвите. Ще ти покажа живота из външния свят. Озъбен, свиреп и грозен, но по-добър от тази жива смърт…
Внезапно нощта се разцепи от агонизиращ вик на ужас и отчаяние. Студена пот обля кожата на младия воин. Той понечи да се изправи на дивана, ала Лиса се впи отчаяно в него.
— Не, не! — зашепна тя трескаво. — Не отивай! Остани!
— Но там убиват някого! — възкликна той, ровейки за сабята си.
Виковете идваха от външния двор. Те бяха примесени с ужасен звук — сякаш разкъсваха нещо. Виковете ставаха все по-силни, все по-безпомощни и отчаяни. След това внезапно затихнаха в тъжен вой.
— Малко хора съм чувал да умират с такъв страхотен писък — прошепна Амалрик, разтреперан от ужас. — Що за дяволска работа е това?
Лиса се притисна към него и той усети лудия ритъм на уплашеното й сърце.
— Това е ужасът, за който говорех! — прошепна тя. — Ужасът, който обитава Червената кула. Много отдавна е дошъл той, някои казват дори, че е от времето преди да е бил построен Газал. Той разкъсва хора. Никой не знае какво е всъщност, тъй като никой не го е виждал, пито пък оцелял, за да разкаже. Това е или божество, или демон. Ето защо ни изоставиха робите, ето защо пустинните хора избягват пътя за Газал. Много невинни жертви изчезнаха в неговата бездънна паст. С времето всички ще отидат там и ужасът ще остане самотен господар в един пуст град, както е било преди народът ми да вдигне Газал.
— Но защо хората не го напуснат? — настоя той.
— Не зная — изхлипа тя. — Те сънуват…
— Хипноза — прошепна Амалрик. — Хипноза и примамка. Видях го в очите им. Този дявол ги е омаял. Митра, каква проста тайна!
Лиса положи глава на гърдите му и се притисна към него.
— Но какво да сторим? — запита той разтревожено.
— Нищо не може да се направи — прошепна тя. — Сабята ти ще е безпомощна. Може би на нас не ще стори нищо лошо? Тази нощ вече взе своята жертва. Трябва да си чакаме реда като в кланицата.
— Проклет да съм, ако го сторя — възкликна Амалрик възбудено. — Няма да чакаме до сутринта. Ще тръгнем още тази нощ. Свий вързоп с храна и дрехи. Аз ще доведа коня и камилата. Ще се срещнем отвън.
Докато се промъкваше из дългия коридор в тъмнината, Амалрик се бореше със завладелия го страх. Той откри двете животни, притиснати уплашено едно към друго на двора, където ги бе оставил. Жребецът тихичко изцвили и потърка нос в рамото му, сякаш усещаше някаква невидима опасност, скрита в мрака на нощта.
Амалрик го възседна с един скок и го поведе по тясната уличка, дърпайки поводите на камилата след себе си. Само след миг той се спря пред обляната в звездна светлина сграда. Внезапно от стаята, в която бяха допреди малко с Лиса, се разнесе всяващ ужас и страх писък.
Амалрик отвърна с див рев. Той извади сабята си, пресече с няколко гигантски скока двора и нахлу вътре. Златното топче грееше отново, хвърляйки странни сенки по стените. На пода се въргаляше разкъсана коприна. Масата бе преобърната. Стаята беше празна.
Завладян от болезнена слабост, Амалрик се залюля и всичко се завъртя пред очите му. В гърдите му избухна див гняв. Червената кула! Сигурно там страшният враг е отнесъл своята жертва!
Той се втурна отново през двора и се затича из пустите улици към кулата, която блестеше с някаква призрачна светлина под звездното небе. Там, където улиците криволичеха, той пресичаше направо през разрушените сгради и дворовете, обрасли с полюшвана от нощния вятър трева.
Най-сетне сред хълмовете от развалини Червената кула се извиси пред него като злокобно алено цвете, израсло нейде в изоставени гробища. Той се втурна през руините, зърна пред себе си зеещия отвор на една врата и се хвърли безумно в него със сабя в ръка. Пред очите му се разкри гледка, каквато човек може да види само насън.
Пред Амалрик, додето му стигаше погледа, се простираше огрян в призрачна светлина коридор, но чиито стени бяха изписани ужасяващи картини. Далеч напред тичаше някаква фигура — бяла, гола, прегърбена под тежестта на нещо, чиито вид го изпълни с див ужас. Внезапно светлината угасна и Амалрик остана обгърнат в непрогледен, безмълвен мрак.
Докато опипваше слепешката около себе си, в него се събуди далечен спомен за зловеща легенда, която му бе разказал едни черен магьосник, много, много отдавна, край угасващия огън в обкичената с ухилени черепи шатра. Легенда за божество, което обитава злокобна червена кула в един град на руини. Божество, почитано от най-тъмните култове на дивата джунгла и по бреговете на мъглива мъртвешка река. И припомни си той още едно заклинание, прошепнато в ухото му с тих, уплашен шепот и разтреперан глас, докато нощта си поемаше дъх, ревът на лъвовете край реката бе замлъкнал и всичко останало бе замряло.
— Оллам-онга — прошепна тъмният вятър нейде из невидимия коридор.
— Оллам-онга — прошепна прахта под краката му.
Обля го студена пот, ръцете му се разтрепериха. Почти парализиран от страх, той започна да се прокрадва из къщата на божеството. Къщата на божеството — самата фраза го изпълваше с ужас. Всички древни страхове и страховете, които са витаели преди тях, се стовариха върху него с непосилна тежест, завладя го самият вселенски ужас. Той внезапно осъзна, колко жалък и безпомощен е пред могъщите сили на небесата.
Стените грееха с някаква вътрешна едва доловима светлина. Кулата се изправи насреща му, озарена в призрачно сияние. Той хлътна в тъмния проход на вратата, краката му опряха в стръмна стълба. Амалрик пое решително нагоре, завладян от онази сляпа ярост, която е последната защита на човечеството пред всички враждебни сили във вселената. Вече бе забравил за страха. Изкачваше се с пламенно нетърпение през плътния, непрогледен мрак, докато стигна до зала, обляна в нереална, златиста светлина.
Малка извита стълба в отвъдния край на залата водеше до площадка или постамент, върху който лежеше безжизненото тяло на жертвата. По стъпалата се виеха реки от засъхнала кръв като малки сталактити около извора на поточе. Някои от тях бяха потъмнели от времето, други все още яркочервени.
Недалеч от Амалрик, в основата на стълбите го очакваше бялата фигура на незнайния враг. Амалрик се спря, с език залепнал за сухото като подметка небце. Противникът му бе огромен мъж с бяла като мрамор коса и могъщи мускулести ръце, скръстени върху алабастровите гърди. Очите му бяха огнени топки, каквито никога не биха могли да погледнат от човешко лице. В тези очи Амалрик съзря застиналите изображения на адския огън, в които се гърчеха някакви ужасни сенки.
Внезапно бялата фигура започна да губи очертания. С невероятно усилие Амалрик успя да разкъса оковите на мълчанието си и изговори тайнственото и ужасяващо заклинание. И когато злокобните думи разцепиха тишината, белият гигант замря — сякаш замръзна. Тялото му отново придоби реални очертания и се обля от златиста светлина.
— Падна ли ми сега, проклет да си! — извика почти истерично Амалрик. — Приковах те в твоята човешка форма! Право говореше черният магьосник! Това е заклинанието, което има власт над тебе! Падна ли ми най-сетне, Оллам-онга! Докато не разкъсаш веригите на магията, ти си само човек — също като мен!
Като вихър от бял вятър чудовището се хвърли напред, огласяйки сводовете на залата със своя страшен рев. Амалрик отстъпи пред могъществото на неговите страшни ръце, по-страшни от смърч. Само един пръст с дълъг закривен нокът успя да го докосне и в миг разкъса туниката му. Подтикван от надигащия се отново в него ужас, Амалрик отскочи с нечовешка бързина, извъртя се и заби острието на сабята в гърба на чудовището така, че върхът й се показа под брадата му.
Ужасяващ вик на агония разтърси кулата. Чудовището се извърна и се хвърли към младия воин, но той пъргаво отстъпи и изтича нагоре по стълбите на постамента. Там се обърна, сграбчи масивната мраморна табуретка и я запрати към преследвача си, който се олюляваше след него по стъпалата. Тежката табуретка попадна право в лицето на неговия противник и в миг го събори обратно. Чудовището се изправи отново, цялото обляно в кръв и пак се втурна нагоре. В отчаянието си Амалрик сграбчи дваж по-тежката, обкована със скъпоценни камъни пейка, вдигна я с нечовешко усилие и я хвърли.
Оллам-онга отхвръкна назад от страшния удар и се просна на мраморните стълби, пръскайки наоколо фонтани от кръв. Той направи последно отчаяно усилие да се надигне и в очите му блесна дива ярост. Окървавената му глава се изви нагоре и от устата се разнесе вледеняваш кръвта вопъл.
Амалрик потрепери от този вой, на който беше отвърнато. Някъде от висините на кулата като слабо ехо долетя ответен злокобен крясък. След това бялата фигура на чудовището се отпусна в езерото от кръв. „Ето края на един от боговете на Куш“ — помисли си Амалрик. С тази мисъл го споходи заслепяващ и парализираш мислите ужас.
Като в мъгла той се затича надолу по стълбите, прескачайки окървавения труп. От входа на залата с разтворени обятия към него тичаше Лиса, а очите й бяха водопади от страх.
— Амалрик! — извика тя.
Той я стисна в прегръдките си.
— Видях го — прошепна тя — как влачи трупа на нещастната жертва по коридора. Изкрещях от ужас и побягнах, а когато се върнах и те нямаше, досетих се, че си тръгнал да ме търсиш в Червената кула…
— И дойде да споделиш съдбата ми — отвърна той почти беззвучно.
Тя се опита да надникне над рамото му, завладяна от очарованието на ужаса, но той затвори очите й с ръка и я поведе обратно. По-добре никога да не съзира проснатото върху окървавения под чудовище. Амалрик издърпа изпод него разкъсаната си туника, но не посмя да пипне сабята. После вдигна девойката на ръце, и преди да я понесе надолу по мрачните стълби, хвърли последен поглед към сцената зад него. Бялата фигура бе изчезнала от окървавената сцена. Заклинанието имаше власт върху живия Оллам-онга, но не и върху трупа му. Амалрик се олюля почти ослепял от изтощение. След това забърза надолу по стълбите и през потъналите в мрак руини.
Не посмя да забави ход, докато не стигнаха двора с животните. Бързо качи девойката върху седлото на камилата, после се метна на жребеца, сграбчи поводите в ръце и потегли. Не след дълго се промъкнаха през отвора в стената и поеха с пълни гърли свежия нощен вятър на пустинята.
Разполагаха само с една кратунка, пълна с вода, нямаха нито храна, нито оръжие — сабята му бе останала в Черната кула. Но нищожен им се стори рискът да пресекат пустинята с голи ръце и без провизии, в сравнение с ужасите, които обитаваха града зад тях.
Продължиха да яздят мълчаливо. Амалрик поведе коня на юг — там някъде беше кладенецът. На зазоряване, от върха на една по-висока дюна, той хвърли поглед назад — към призрачния град, огрян в червените лъчи на изгряващото слънце — и замръзна. Лиса нададе слаб вик на уплаха. През процепа в стената по техните дири се носеха няколко конника. Яздеха врани коне, а самите ездачи бяха покрити с черни плащове.
Но в Газал отдавна нямаше коне. Амалрик се обърна и подкара животните, борейки се със смразяващия го страх.
Слънцето изгря — отпърво червено, после златно и накрая се превърна в кълбо от нажежено бяло. Заслепени от блясъка му, бегълците продължаваха неуморно своя бърз ход. Само от време на време навлажняваха устните си с по малко вода. Зад тях, почти неизменно на едно и също разстояние ги следваха седемте черни точки.
Свечери се, слънцето отново почервеня и склони към пустинния хоризонт. Леден юмрук стисна сърцето на Амалрик. Преследвачите ги наближаваха.
С настъпването на мрака разстоянието между тях се скъси още повече. Амалрик хвърли тревожен поглед на Лиса и от гърдите му се изтръгна стон. Конят му се препъна и падна. Слънцето бе изчезнало зад хоризонта, а сянка като гигантски прилеп внезапно закри зловещия полумесец на луната. В настъпилия непрогледен мрак звездите мъждукаха от небето като тлеещи въгленчета. Наблизо се разнесе шум, като от внезапен порив на вятъра. Нещо черно изскочи от нощта и ги застигна, проблясвайки в тъмнината.
— Бягай, момиче! — извика отчаяно Амалрик. — Спасявай се, те искат само мен!
Вместо отговор, тя скочи от Камилата и обви ръце около шията му.
— Ще умра с теб!
Като вятър връхлетяха връз тях седемте черни фигури. Огнени топки бушуваха под качулките им със злокобна светлина, чуваше се смразяващото потракване на кости.
В този миг настъпи внезапно объркване, защото иззад Амалрик към черните фигури препусна огромен кон, чиито очертания се губеха в мрака. Разнесе се шум от сблъскване, когато непознатият жребец нахлу сред призрачните фигури. Остро изцвилване проряза като писък нощта, непознат басов глас проговори на някакъв странен език. Други гласове му отвърнаха от пустинята.
Развихри се някаква чудновата призрачна битка. Чуваше се тропот на копита, звук от страшни удари и същият странен глас, който кълнеше гръмовно. После луната изгря иззад облаците и освети една фантастична сцена.
Възседнал невероятен по размери жребец, огромен воин въртеше меч и нанасяше удари из въздуха. През пустинята към него се носеше дива орда от конници, размахващи закривени саби, които проблясваха на лунната светлина. Седемте изчадия на мрака, с развети като крила на прилепи черни плащове, се стопяваха в далечината.
Вълната от диви ездачи заля Амалрик. Здрави, жилести ръце го притиснаха към земята, наблизо се разнесе писъкът на Лиса.
След това нападателите се отдръпнаха, за да сторят път на грамадния ездач, който препусна сред тълпата. Той се наведе от седлото и втренчи очи в Амалрик.
— По дяволите! — изрева той изненадано. — Амалрик от Аквилония!
— Конан! — възкликна невярващо Амалрик. — Конан! Жив!
— Ако се съди по вида ти, по-жив от теб — отвърна другият. — Но в името на Кром, човече, изглеждаш сякаш дяволите на пустинята са те преследвали. Какви бяха тези странни същества, които се носеха след теб? Излязох на обиколка около лагера, който хората ми вдигнаха, когато до слуха ми стигна шум от бясно препускане и докато осъзная какво става, се озовах сред тия дяволи. Завъртях сабята, но, Кроме, очите им грееха като факли в мрака! Сигурен съм, че поне няколко пронизах, но когато изгря луната, около мен нямаше никой! Хора ли бяха това или дяволи, изчадия на ада?
— Няколко приятелчета от пъклото — отвърна с треперещ глас Амалрик. — Не ме питай по-добре, не искам да говоря за това.
Конан не настоя повече, нито пък изглеждаше заинтригуван. Може и да нямаше нищо против демони, джуджета, духове или гоблини.
— Гледам, че даже и в пустинята не оставаш без жена — каза той, хвърляйки поглед на Лиса.
Девойката бе допълзяла до Амалрик и го прегръщаше трескаво, оглеждайки страхливо кръжащите наоколо диваци.
— Вино! — изрева Конан. — Донесете манерките! Бързо! — той сграбчи една от кожените манерки, които се протегнаха към него и я пъхна в ръката на Амалрик. — Дай на момичето да пийне, пийни и ти — посъветва го той. — След това ще ви качим на конете, за да се върнем в лагера. Имате нужда от храна, почивка и сън. И сам го виждам.
Докараха богато украсен жребец, който се дърпаше и изправяше на задни крака. Няколко ръце помогнаха на Амалрик да се качи на седлото. След това му подадоха момичето. Поеха на юг, заобиколени от мургавите ездачи с техните живописни кожени облекла. Много от тях носеха маски, които скриваха долната част на лицето.
— Кой е той? — прошепна Лиса, стиснала здраво врата на своя любим.
— Конан от Кимерия — промърмори Амалрик. — Другарят ми от скитосванията из пустинята след погрома на наемната армия. Това са хората, които го свалиха. За последен път го видях обкръжен от тях и проснат на земята, очевидно мъртъв. А сега го срещам като техен водач и без съмнение човек на почит.
— Той е ужасен човек — прошепна тя.
Амалрик се усмихна.
— Просто досега не си виждала бледолик варварин. Конан е скитник, разбойник и голям майстор на меча, но и той има своя морал. Не мисля, че трябва да се страхуваме от него.
Но дълбоко в сърцето си Амалрик не бе така сигурен. В известна степен той бе изневерил на тяхното приятелство, зарязвайки Конан в пустинята. Но в края на краищата, тогава не знаеше, че Конан е жив. Завладя го съмнение. Кимериецът бе човек на честа, но кой можеше да предскаже дивата му натура? Той живееше по законите на силата. И Амалрик потръпна при мисълта какво би се случило, ако Конан пожелаеше Лиса.
След като задоволиха глада и жаждата си в лагера на диваците, те се разположиха край огъня пред палатката на Конан. Лиса се загърна в копринения халат и положи глава върху коленете на младия воин. Пламъците играеха странна игра на светлини и сенки по лицето на седналия срещу тях кимериец.
— Кои са тези хора? — запита го Амалрик.
— Конниците на Томбалку — отвърна големият воин.
— Томбалку! — възкликна Амалрик. — Значи това не е само мит!
— Ни най-малко! — засмя се Конан. — Когато проклетият кон се свлече под мене, аз тупнах на земята и, изглежда, съм загубил съзнание, а през това време тези дяволи са ме завързали здраво. Това доста ме разядоса, като се свестих, и за малко да скъсам всичките им върви, ала те ме завързаха още по-здраво. Но, изглежда, моята сила им направи голямо впечатление…
Амалрик го слушаше безмълвно. Мъжът срещу него бе огромен като Тайлутан, но за разлика от черния воин, нямаше никакви излишни тлъстини. Ако пожелаеше само, би могъл да прекърши врата на ганатееца с голи ръце.
— Решиха да ме отведат в техния град, изглежда, за да ме убият по някой по-забавен и мъчителен начин — продължи Конан. — Сигурно са сметнали, че по ми подхожда такъв край. Както и да е, вързаха ме за един кон и потеглихме към Томбалку. В Томбалку царете са двамина — един мършав мургав дявол на име Зебех и един голям тлъст негър, на когото в началото не знаех как му викат, защото само дремеше на трона. Та Зебех значи попита шантавия им шаман, Даура, какво да правят с мене. Даура хвърли зарове от овчи кокали и рече, че трябвало да ме одерат жив пред олтара на Джил. Всички закрещяха радостно и виковете им събудиха негърския цар. Аз им казах, че плюя на Даура и неговите заклинания, че ако ще ме дерат жив, то преди това ми се полага поне вино до насита. Казах им още, че са крадливи койоти, страхливци и дяволски изчадия. Това, изглежда, напълно разсъни черния цар, той се изправи и втренчи очи в мен. След това вдигна ръце и извика: „Амра!“. Чак тогава го познах — Сакумбе, убиец от Черните брегове, пират, с който бяхме делили не едно премеждие, когато се скитах по моретата. Търгуваше със слонова кост, златен прах и робини. Би могъл да измами дори самия дявол и да му продаде собственото му чене. Както и да е. Когато ме позна, миризливият стар дявол се смъкна от трона, прегърна ме радостно и развърза вървите. След това обяви, че съм бил Амра Лъвът и негов личен приятел, и че никой дори с пръст не бива да ме докосва. Последва оживен спор, понеже Зебех и Даура настояваха за кожата ми. Но Сакумбе повика своя шаман — Аския, който се появи целия в пера, чанове и змийски кожи. Той е магьосник чак от Черните брегове и син на Дявола, ако има такъв. Аския взе да реди разни заклинания и песнички, а накрая обяви, че Сакумбе бил избраник на самия Айохо Черният и това реши въпроса. Негрите отново се развикаха възторжено и Зебех трябваше да отстъпи. Защото черните мъже са силата на Томбалку. Преди няколкостотин години от север нахлули аваките и основали Томбалукското царство. Те се смесили с пустинните жители и в резултат се получила мургава, по-скоро бяла, отколкото черна раса. Това е управляващата каста в Томбалку, ала тя е малцинство и затова отдясно на трона винаги седи и черният цар. Та Сакумбе, с помощта на тоя дявол Аския, е всъщност истинският цар на Томбалку. Афаките се кланят на Джил, а негрите почитат Айохо Черният и неговата рода. Аския дошъл в Томбалку и съживил култа към Айохо, на който се противопоставяли шаманите афаки. Аския е майстор на черната магия, с която сразил заклинанията на афаките и черните гледат на него като на пророк, изпратен от боговете. Боговете на шерпите, разбира се. Така славата на Сакумбе и Аския растяла за сметка на Зебех и Даура. И след като Сакумбе ме представи за свой приятел, а Аския каза добри думи за мен, то черните естествено ме приеха с аплодисменти. Сакумбе нареди да отровят Кордофо — началника на конницата — и ме настани на неговото място, което още повече зарадва черните и възмути афаките.
— Томбалку ще ти хареса! — продължи вдъхновено Конан. — Това място е създадено за мъже като нас! Има поне десет фракции, които непрестанно кроят планове и интриги една срещу друга. Из таверните и по улиците денонощно се млатят, току някой загива от ръката на наемен убиец, има мъчения, екзекуции. И навсякъде жени, злато и вино. Какво друго му трябва на един наемник! Освен това, аз съм много високопоставена личност! В името на Кром, не би могъл да се появиш в по-удачен момент, приятелю! Чакай, какво има? Не изглеждаш много ентусиазиран от това, което ти разказах?
— Прости ми, Конан — отвърна Амалрик. — Не че не ми е интересно, но просто съм малко уморен и сънят вече ме оборва.
Но не за златото, жените и интригите мислеше младият воин, а за девойката, заспала кротко в скута му. Не му се струваше никак подходящо за нея това свърталище на интриганти и кървави убийци, което Конан така възторжено описваше. Почти без да усети, нещо в него се бе променило и той вече не бе предишният Амалрик. Младият воин заговори предпазливо:
— Ти ни спаси живота и затова аз вечно ще съм ти благодарен. Но не знам дали заслужавам приятелството ти, след като те изоставих на произвола на съдбата. Сигурен бях, че си мъртъв, но…
Конан изви глава назад и се заля в гръмък смях. След това го потупа одобрително по гърба, та Амалрик едва не се просна на земята.
— Забрави това! Останах жив наистина по чудо и ако се беше опитал да ме спасяваш, тия приятели сигурно щяха да ме надупчат с копията си. Ела с мен в Томбалку и ще ти издействам пост! При Запайо не командваше ли стотница?
— Да, така беше.
— Е, сега имам нужда от помощник, за да стегна юздите на тия диваци. Бият се като дяволи, по без никакъв ред, всеки за себе си. С твоя помощ ще направим от тях истински войници. Още вино! — изрева той.