Робърт Хауърд
Тамтамите на Томбалку (1)

Край кладенеца, сред обагрената от залязващото слънце в червено и кехлибарено пустиня, клечаха трима мъже. Единият беше бял, на име Амалрик. Другите двама бяха ганатейци и дрипите едва скриваха черните им жилави тела. Наричаха ги Гобир и Сайду. Така приклекнали край кладенеца, приличаха по-скоро на двойка лешояди.

Недалеч от тях шумно риеше с копито камила, докато чифт изморени коне напразно душеха сред пясъка за трева. Мъжете продължаваха мрачно да предъвкват изсушени фурми. И докато черните не обръщаха внимание на нищо друго, белият плъзгаше от време на време поглед към хоризонта, където сенките се събираха и сгъстяваха, или вдигаше взор към тъмночервеното небе. Така той пръв забеляза конникът, който се приближи в галон към тях и спря така рязко, че жребецът му се изправи на задните си крака.

Ездачът беше едър мъж, чиято черна лъскава кожа, по-черна, отколкото на другите двама, плътни устни и широки ноздри, говореха, че в жилите му тече предимно негърска кръв. Носеше копринени шалвари, пристегнати с широк пояс около мускулестия му кръст. В пояса беше затъкнал огромен блестящ ятаган, който не всеки воин би могъл да размаха с една ръка. Този ятаган бе прославил притежателя си навсякъде, където живееха черните синове на пустинята. Наричаха го Тайлутан, гордостта на Ганатея.

Преметнато на седлото, висеше отпуснато тяло. Ганатейците задишаха възбудено, вперили очи в белите нозе на момичето, чиято коса се полюшваше като черна свила под седлото на Тайлутан.

Черният гигант се ухили, разкривайки два реда блестящи зъби и небрежно отметна тялото на девойката, което се свлече в прахта. Гобир и Сайду инстинктивно обърнаха очи към Амалрик, а Тайлутан го следеше от седлото. Трима черни срещу един бял. Появата на бяла жена на сцената бе променила с нещо неуловимо обстановката.

Амалрик сякаш бе единственият, който не усещаше нарасналото напрежение. Той хвърли безразличен поглед към неподвижната фигура на девойката и ако в сивите му очи за миг проблесна пламъче, то другите не успяха да го забележат.

Тайлутан скочи пъргаво от седлото, захвърляйки с пренебрежение поводите на Амалрик.

— Погрижи се за коня ми! — нареди той. — Не можах да срещна пустинна антилопа, ала намерих тази кобилка. Беше се загубила сред пясъците и се строполи малко преди да стигна до нея. Чини ми се, че припадна от жажда и изтощение. Махайте се от нея, чакали такива, и ме оставете да й дам малко вода.

Черният гигант просна момичето край кладенеца и започна да мие лицето му, мъчейки се да прецеди поне няколко капки вода през стиснатите устни. Не след дълго то изстена и се размърда. Гобир и Сайду се приведоха зад масивното тяло на Тайлутан, като не откъсваха страстни погледи от тялото на девойката. Амалрик остана настрана, поглеждайки от време на време сякаш без никакво любопитство.

— Идва на себе си — обяви доволно Гобир.

Сайду не отвърна, а само облиза плътните си устни.

Амалрик плъзна безстрастен поглед по проснатото тяло, от изтърканите сандали до разпиляната корона от черни лъскави коси. Девойката бе пременена в копринена роба, пристегната с пояс в кръста. Широката премяна едва прикриваше нежната гръд и стройните й крака. Ганатейците изпиваха с очи тази кадифена плът, детска в своята белота, ала вече оформена от напъпилата женственост.

Амалрик сви рамене.

— Кой ще е след Тайлутан? — запита той небрежно.

Чифт черни глави се извърнаха към него с кървясали погледи. След това черните мъже се втренчиха един в друг. Като мълния проблесна между тях съперничеството.

— Не се бийте — посъветва ги Амалрик. — Ще хвърляме зарове.

Ръката му се измъкна изпод изпокъсаната туника и запрати чифт зарове в краката им. Една ръка ги сграбчи с бързината на граблива птица.

— Да! — съгласи се Гобир. — Да хвърляме, победителят ще е след Тайлутан!

Амалрик отправи поглед към черния гигант, който още се мъчеше да вдъхне живот в изтощеното тяло на девойката. Внезапно миглите й трепнаха и красивите й виолетови очи се впериха в черното лице на големия негър. Лицето на Тайлутан огря от доволство. Той измъкна изкорубена манерка от пояса си и я долепи до напуканите устни на момичето. То отпи от виното почти механично. Амалрик сведе очи пред изучаващия го поглед — той бе сам срещу трима черни, всеки един силен колкото него.

Гобир и Сайду превиха гърбове над заровете, Сайду ги сграбчи, духна за късмет, разклати и хвърли. Като хищни птици негрите се хвърлиха след търкалящите се в пясъка зарове. В същия миг Амалрик измъкна сабята си и замахна. Острието проряза жилестата шия чак до трахеята. Гобир, с глава висяща само на кожата, се строполи върху заровете, обливайки всичко наоколо в кръв.

С отчаяната бързина на обитател на пустинята Сайду скочи на крака, измъкна ятагана си и нанесе удар. Амалрик едва успя да отклони летящото към главата му острие и отстъпи под силата на удара, а сабята изскочи от ръката му. Той разтърси глава, хвърли се напред и обви ръце около Сайду в близка схватка, където ятаганът беше безполезен. Но под дрипите на негъра се криеха стоманени мускули.

Внезапно осъзнал какво става около него, Тайлутан захвърли девойката и се изправи на крака с рев. Той се втурна като разярен бик към вкопчените тела, размахвайки огромния си ятаган. Амалрик го зърна и в миг го побиха ледени тръпки. Сайду продължаваше да се дърпа, опитвайки да освободи ръката си, стискаща ятагана. Краката им затъваха в мекия пясък, телата им се извиваха в ритъма на борбата. Амалрик стовари обутия си в сандал крак върху босото стъпало на своя противник и усети, че костите отдолу поддават. Сайду нададе изпълнен с болка вик и отскочи назад. Двамата се залюляха в пиянски танц точно в мига, когато до тях стигна Тайлутан. Амалрик усети хладното острие да се плъзва под мишницата му, прониквайки дълбоко в тялото на Сайду. Ганатеецът нададе агонизиращ вик и с конвулсивен спазъм се измъкна от хватката на Амалрик.

Тайлутан яростно прокле и измъкна ятагана от безжизненото тяло. Но преди да успее да нанесе повторен удар, Амалрик се хвърли към него, ужасен от извитото острие. Завладя го отчаяние, когато усети невероятната мощ на негъра. Тайлутан бе по-умен от Сайду. Той хвърли ятагана и с животински рев сграбчи с огромните си ръце шията на Амалрик. Пръстите му се затвориха в желязна хватка. Амалрик правеше отчаяни опити да се освободи, ала двамата се стовариха върху земята и огромното тяло на ганатееца го затисна. Белият мъж се разтресе като плъх в челюстите на овчарка. Обвито в червена мъгла, пред него се мярна разяреното лице на негъра, дебелите устни, извити в сатанинската усмивка на омразата, блестящите едри зъби.

— Искаш я за себе си, бяло куче! — изръмжа ганатеецът, побеснял от гняв и страст. — Ааарх! Ще строши врат! Ще изтръгне език! Аз и мой ятаган! Аз отреже твоя глава и накара нея целува!

Завладян от убийствена страст, Тайлутан блъскаше главата на белия мъж в пясъка. След това той вдигна своя противник и отново го запрати на земята. После пъргаво изтича към ятагана си, който блестеше като сребрист полумесец. С победен вик и с високо вдигнато над главата си острие Тайлутан се втурна в атака. Амалрик, замаян, объркан и изтощен от неравната схватка, се изправи насреща му.

По време на борбата поясът на Тайлутан се бе развил и краят му висеше между краката на големия негър. Той се препъна в него и се просна по лице с разперени ръце. Огромният ятаган отхвръкна настрани. Амалрик се хвърли и го сграбчи с две ръце. Пустинята се залюля пред очите му. В настъпващия здрач той зърна пребледнялото лице на гиганта, предчувстващ своя близък край. Тайлутан бе застинал на колене, неспособен да се помръдне, с облещени очи. Миг по-късно ятаганът отдели главата от раменете му, тя се затъркаля в пясъка и изчезна в сгъстяващия се мрак.

Тъмнината обгърна Амалрик в своя черен воал.

Нещо прохладно и меко докосна лицето му. Амалрик отвори очи и зърна пред себе си нежно личице, край което се спускаха блестящи черни къдрици. Той впери очи в него като хипнотизиран, изучавайки мълчаливо всеки детайл — сочните алени устни, тъмните виолетови очи, бялата като мрамор шия. Внезапно той осъзна, че божественото създание му говори с мек, мелодичен глас. Думите бяха странни, сякаш на отдавна забравен език. Малка бяла ръка, сгушила в шепата си навлажнено парче коприна, премина бавно върху нараненото му лице. Той приседна, все още замаян.

Беше нощ, небето бе обсипано със звезди. Камилата продължаваше да потропва с копито, конете изцвилваха разтревожено. Недалеч, в огромна локва кръв, се въргаляше проснато масивното тяло на гиганта.

Амалрик вдигна очи към приклекналата до него девойка, която продължаваше да мълви на своя странен език. Той извика на помощ всичките си познания и не след дълго си припомни едно наречие, което бе изучавал преди много години нейде из южните провинции на Кот.

— Коя… си… ти… девойко? — запита той с вдървен език, обхващайки нежната й ръка.

— Името ми е Лиса. Радвам се, че дойде в съзнание. Страхувах се да не си умрял.

— Още малко ми оставаше — промърмори той и хвърли поглед към трупа на Тайлутан. Девойката проследи погледа му и потрепери. Беше толкова близо до него, че почти долавяше туптенето на сърцето й.

— Ужасно беше — прошепна тя. — Като някакъв кошмарен сън. Гневът… ударите… кръвта…

— Можеше да бъде и по-лошо — изхриптя той.

Чувствителна към всяка промяна в гласа и настроението му, тя го погали с ръка.

— Не исках да те гневя. Много храбро бе от твоя страна да рискуваш живота си за една непозната. Благороден си като северните рицари, за които съм слушала предания.

Той отново впери поглед в лицето й, в нейните големи ясни очи. Понечи да заговори за това, което му беше на ума, но помисли и заговори за друго.

— Какво правиш в пустинята?

— Идвам от Газал — отвърна тя. — Аз… аз избягах. Не можех повече да издържам. После дойде жегата и умората, наоколо имаше само пясък и пясък, и блестящо синьо небе. Скоро сандалите ми се износиха и нажеженият пясък изгори нозете ми. Бях жадна, водата ми свърши. Отчаях се, исках да се върна в Газал, но всички посоки ми се струваха еднакви. Не знаех накъде да тръгна. Ужасно се изплаших и се втурнах без посока из пустинята. Не помня много след това, бягах докато ми стигнаха силите. После, изглежда, съм загубила съзнание. Спомням си, че се изправих и продължих, олюлявайки се, после паднах отново. Преди да загубя съзнание за втори път, съзрях огромен черен мъж да язди към мене. Когато се свестих, главата ми лежеше на скута му и той ми даваше да пия вино. След това започнаха крясъците и ударите… — тя потръпна ужасено. — Когато всичко свърши, допълзях до теб и се опитах да те свестя.

— Защо? — настоя той.

Тя го загледа объркано.

— Защо ли? Ами… ти беше ранен и… Така би постъпил всеки. Освен това, знаех, че се биеш, за да ме защитиш от тези черни мъже. Хората в Газал разправяха, че черните са зли и обичат да се гаврят с безпомощните.

— Това едва ли може да се каже за всички черни люде — промърмори Амалрик. — Къде се намира този Газал?

— Някъде наблизо — отвърна тя. — Вървях почти един ден, но не зная още колко ме е носил големият черен мъж, след като ме е намерил. Но едва ли е далече, открил ме е по залез-слънце.

— В каква посока? — продължи да настоява той.

— Не зная. След като напуснах града, се отправих на изток.

— Град? — промърмори Амалрик учудено. — Само на един ден път оттук? Мислех си, че на много дни път наоколо има само пустиня.

— Газал е сред пустинята — отвърна девойката. — В един оазис с много палми.

Той се изправи несигурно на крака и опипа подутините по шията и лицето си, мълвейки проклятия под носа си. Наведе се над телата на негрите и се увери, че и тримата са мъртви. След това извлече труповете им навътре в пустинята. Някъде в тъмнината зави чакал. Амалрик се върна при кладенеца, където бе приседнала девойката и с тревога откри, че само черният жребец на Тайлутан и камилата се навъртаха наоколо. Другите три коня бяха избягали в пустинята още по време на борбата.

Амалрик подаде на девойката шепа изсушени фурми. Тя кимна с благодарност и гладно ги задъвка, а той седеше и я гледаше с нарастващо нетърпение да узнае повече за нея.

— Защо трябваше да бягаш? — запита внезапно. — Да не си робиня?

— В Газал няма роби — отвърна тя. — Но бях толкова отегчена от този еднообразен живот. Исках да видя широкия свят. Кажи ми, откъде идваш?

— Роден съм нейде из западните планини на Аквилония — отвърна той.

Тя плесна радостно с ръце като дете.

— Зная къде се намират. Виждала съм ги на карта. Това е най-западната страна на Хибория и там царува Епий, Майстора на меча.

Амалрик подскочи и я изгледа потресен.

— Епий. Но Епий е умрял преди повече от деветстотин години! Сега царува Вилерий.

— Ама, разбира се — отвърна тя засрамено. — Каква съм глупачка. Разбира се, че Епий е царувал преди деветстотин години. Но разкажи ми, разкажи ми за света.

— О, желанието ти не е никак скромно — отвърна той безстрастно. — Никъде ли не си ходила?

— За първи път губя от погледа си стените на Газал — заяви тя.

Взорът му не се отделяше от извивката на бялата й гръд. Трудно можеше да се каже, че в момента го интересуват нейните приключения, та дори Газал да бе самото пъкло.

Той понечи да заговори, след това внезапно промени намерението си и я сграбчи в яките си ръце, готов за борба. Но не срещна никаква съпротива. Нежното й отдаващо се тяло се отпусна върху коленете му, тя вдигна очи към него и в тях той не съзря ни страх, ни свян. Държеше се като дете, което започва нова игра. Но нещо в прямия й поглед го смути. Ако бе закрещяла, ако се бе обляла в сълзи, ако се бе задърпала или дори усмихнала, той щеше да знае какво да прави с нея.

— Коя в името на Митра си ти, девойко? — запита я той грубо. — Кожата ти не е зървала слънце, нито пък речта ти говори да си от простолюдието. Играеш ли си с мен или наистина не знаеш нищо за този свят?

— Аз съм дъщеря на Газал — отвърна тя безпомощно. — Ако си виждал Газал, може би ще разбереш.

Той я изправи да седне и донесе черджето на седлото.

— Спи, Лиса — нареди й Амалрик с глас, пълен с противоречиви чувства. — Утре смятам да видя Газал.

Призори те се отправиха на запад. Амалрик помогна на Лиса да се качи на камилата и й показа как да се справя с поводите. Но тя се вкопчи с две ръце в седлото, очевидно озовала се в напълно непозната ситуация. Това изненада младия аквилонец. Момиче, израснало в пустинята да не знае да язди камила?

През нощта Амалрик успя да скалъпи нещо като плащ за нея. Тя го наметна без излишно любопитство, без да пита откъде се е взел, приемайки го както приемаше всичко, което той правеше за нея — със сляпа и покорна благодарност. А и Амалрик предпочете да не й казва, че коприната, която пазеше нежната й кожа от слънцето, доскоро бе обвивала мускулестите рамене на нейния похитител.

Не след дълго тя отново го замоли да й разкаже за света, като дете настояващо за приказка.

— Знам, че Аквилония е много далеч от пустинята — каза тя. — До нея се стига през Стигия и през земите на Шем. Как си стигнал до тук, толкова далеч от своя роден край?

Известно време той продължи да язди мълчаливо, придръпвайки поводите на камилата.

— Аргос и Стигия са във воина — най-сетне заговори той. — После се намеси и Кот, на страната на Аргос. Котийската армия нахлу в Стигия по суша. По същото време Аргос събра голяма армия от наемници, която се отправи с кораби по южното крайбрежие. Аз бях един от тези наемници. Сред морето срещнахме стигийския флот и го разбихме, а останките му отстъпиха към Кхеми. Трябваше да ги последваме, да завладеем града и да се отправим по поречието на Стикс, но адмиралът беше предпазлив човек. Водач ни бе принц Запайо да Кова, цингареец. Продължихме на юг, докато стигнем обраслите с джунгли брегове на Куш. Там хвърлихме котва и армията се отправи на изток, покрай стигийската граница, оставяйки след себе си пепелища. Възнамерявахме да свием на север и да ударим право в сърцето на Стигия, та да съединим силите си с тези на котийците. После до нас достигна вест, че сме предадени. Че зад гърба на Аргос Кот е сключил мир със стигийците. Една стигийска армия се движеше насреща ни от юг, докато друга ни бе отрязала пътя назад към брега. В отчаянието си принц Запайо роди безумната идея да се отправим в бърз марш на изток, покрай стигийската граница и към земите на Шем. Но армията от север ни застигна. Трябваше да се бием. Битката продължи цял един ден и едва привечер противникът отстъпи. Ала на следващия ден от запад се зададе другата армия. Притисната между многократно превъзхождащите ни вражески сили, нашата армия се разпадна. Много малко успяха да избягат. Когато се спусна нощта, реших да се измъкна под прикритието на тъмнината с един мой другар — Конан от Кимерия, огромен мъж със сила на бик. Отправихме се на юг, към пустинята, защото това бе единствената посока, в която не се виждаше противник. Конан и друг път се бе скитал из тия места и вярваше, че ще успеем да се измъкнем. Първо се добрахме до един оазис, далеч на юг, но и тук ни застигнаха стигийски конници. Отново побягнахме, от оазис на оазис, докато най-накрая се озовахме в непозната, обгорена от безмилостното слънце безлюдна земя. Яздихме, докато конете започнаха да се препъват от умора, а главите ни се замаяха. Една нощ видяхме огън и се отправихме към него с надежда да срещнем дружелюбни люде. Ала веднага щом се приближихме, ни посрещна дъжд от стрели. Една от тях удари коня на Конан и той се строполи безжизнено, изхвърляйки ездача си. Сигурно си е счупил врата, защото както падна, така и си остана. Успях по някакъв начин да се измъкна в тъмнината, макар и моят кон да бе ударен смъртоносно. Само за миг ми се отдаде да зърна нападателите — високи, стройни мъже, с обгоряла от слънцето кожа, облечени в странни варварски одежди.

Продължих пеша през пустинята, докато един ден срещнах тия лешояди, дето ги видя вчера. Ганатейци — крадливо племе със смесена кръв на негри и само Митра знае още какво. Единствената причина, поради която не ме убиха, бе, че нямаше какво да вземат от мен. От месец скитосвам и крада с тях, защото няма какво друго да правя.

— Не знаех, че е било така — промълви девойката. — Разказвали са ми за много воини и жестокости в този свят, но всичко изглеждаше като сън, като нещо далечно. А сега като те слушам да разказваш за предателство и битки, сякаш ги виждам с очи.

— Никога ли Газал не е бил заплашен от неприятел? — запита той учудено.

Тя поклати глава.

— Хората бягат от нашия град като от огън. Виждала съм понякога черни точици да пълзят по хоризонта, а старите хора казваха, че това са армии, отправили се на воина, но те никога не се приближаваха до Газал.

Амалрик я слушаше с неясно безпокойство в душата. Тази пустиня, на пръв поглед безжизнена, бе роден дом за най-суровите и жестоки племена на земята: ганатейците, които се срещаха далеч на север; маскираните Тибу, които, доколкото знаеше, обитаваха горещия юг; а някъде на югозапад се намираше митичната империя Томбалку, управлявана от дива, варварска раса. Странно бе, че един град в средата на толкова безмилостна област можеше да остане непокътнат и обитателите му да не знаят що е война.

Внезапно мислите му приеха нова насока. Защо кожата на девойката бе така бяла, невиждала слънце? Дали не бе тя демон, приел образа на девица, дошъл нейде от незнайните дълбини на пустинята, за да го примами в някоя чудовищна клопка. Той я погледна изпод вежди, но като видя детинската невинност и безпомощност, с които се бе вкопчила в седлото на камилата, съмненията му се разсеяха. За да го налегнат нови. Може би е омагьосана? Или пък е омагьосала него?

Продължиха на запад, като поспираха само за да похапнат фурми или да пийнат вода. За да я запази от палещите лъчи на слънцето, Амалрик измайстори навес от сабята, ножницата и едно одеяло. Когато спираха, тя бе толкова изтощена от непрестанното люлеене върху камилата, че се налагаше да я сваля на ръце. Но допреше ли се до него нежната й плът, кръвта му отново кипваше в пламъка на страстта. Преди да я положи в сянката на импровизираната тента, той се спираше като поразен от гръм, зашеметен от нейната близост.

Ясният поглед, с който срещаше неговите очи и покорната готовност, с която отдаваше тялото си в ръцете му, незнайно защо събуждаше гнева му. Сякаш не знаеше нищо за неща, които можеха да й причинят страдание. Тази невинна вяра го засрамваше и възбуждаше в него безпомощна ярост.

Докато ядяха, той не усещаше вкуса на фурмите, очите му изгаряха нейните, проследявайки нежните очертания на стройната й моминска фигура. Но тя му отвръщаше с невинната прямота на дете. Когато я вдигаше към седлото на камилата и ръцете й инстинктивно обгръщаха врата му, той потръпваше. После я нагласяваше върху седлото и те отново продължаваха своя път.