Емил Габорио
Убийство в Орсивал (8)

VIII

Беше около десет часа, когато г-н Планта и неговите гости излязоха от замъка. Вървейки, старият съдия се тревожеше за г-н Куртоа, своя приятел.

— Какво ли нещастие е могло да го постигне? — казваше той на доктора.

Те минаха покрай странноприемницата, откъдето г-н Льокок си взе нощната чанта, а после тръгнаха към къщата на кмета.

Пред вратата на оградата видяха петнадесетина жени от селцето, заобиколили Батист. Като видяха стария съдия, жените се разбягаха, а Батист извика:

— А, господине, каква история! Аз идвах да ви потърся…

— Твоят господар има нужда от мен?

— Когато пристигнахме в къщи, господарят влезе като ураган в салона, където се намираше госпожата и плачеше. Госпожата му подаде писмото, с един поглед господинът прочете всичко, после нададе силен вик и размаха ръце като куче, което плува. После се завъртя два пъти около себе си и падна като чувал с лице срещу земята.

— Той е мъртъв! — извикаха заедно тримата мъже.

— О, не, господа — отговори Батист с любезна усмивка — вие ще видите. Господинът получи сърдечна атака. Всички се объркаха, с изключение на мен. Аз отидох да потърся г-н Жандрон или местния доктор, или аптекаря, който и да е. За щастие точно на ъгъла на улицата срещнах Робело. „Последвай ме“, казах му аз. Той ме последва и пусна кръв на двете ръце на господина. Господинът започна да диша, отвори очи и накрая проговори. Сега той е съвсем на себе си. Лежи на един диван салона и плаче. Каза ми, че желае да види г-н съдията и аз веднага…

Съдията и докторът, без да слушат повече, влязоха бързо. Зад тях вървеше г-н Льокок. Той беше дал нощната си чанта на Батист с нареждането: „Занесете това в дома на съдията, и то бързо“, което накара прислужника да се разтрепери.

Вратата на салона беше отворена. На един голям фотьойл близо до камината се виждаше г-жа Куртоа. Г-н Куртоа лежеше на дивана до прозорците. Близо до вратата стоеше дребен мъж, облечен като занаятчиите от околностите на Париж. Това беше Робело, който наместваше изкълчени стави. Бяха го накарали да остане, защото се страхуваха от нов пристъп.

Г-н Куртоа стана и се хвърли в обятията на стария съдия. Със сърцераздирателен глас той каза:

Ах, приятелю мой, колко съм нещастен! Да, много съм нещастен.

Горкичкият кмет беше станал неузнаваем. Нямаше го вече щастливия човек с усмихнато лице, с уверен в себе си поглед. За няколко часа той бе остарял с двадесет години.

Г-н Планта отведе кмета до дивана и там, седнал до него, като го държеше за ръце, той се опитваше да го успокои. Напомняше на клетия баща, че е останала неговата жена, за да оплакват заедно мъртвата, че има още една дъщеря, която обича. Но нещастният човек не можеше нищо да чуе.

— А, приятелю мой, вие не знаете всичко — каза гой.

— Вие знаете, че съм ваш приятел — прошепна г-н Планта. — Да, вашият най-добър приятел. Говорете, кажете ми всичко.

Г-н Куртоа му протегна едно смачкано писмо:

— Четете, това е нейното последно писмо.

Г-н Планта прочете:

„Скъпи обични родители,

Простете, простете на вашата нещастна дъщеря болката, която ще ви причини. Увлечена от една фатална страст, аз забравих всичко — примера и съветите на моята добра и свята майка, най-свещените задължения и вашата нежност.

Аз не съумях, да, аз не съумях да устоя на онзи, който плачеше на коленете ми и ми се кълнеше във вечна любов, а сега ме изостави. Сега това е свършено, аз съм загубена, обезчестена. Аз съм бременна и ми е невъзможно да крия повече ужасната грешка.

Аз съм ваша дъщеря и не мога да живея след загубата на моята чест. Когато получите това писмо, аз ще бъда мъртва.

И тъй сбогом, о мои обични родители, сбогом! Простете ми! Забравете ме.

За вас е последната молитва и мисъл на вашата клета Лоранс“

Едри сълзи се стичаха по бузите на стария съдия, докато четеше това писмо. Хладен, ужасен гняв гърчеше мускулите на неговото лице.

Той каза само една дума:

— Нещастник!

Г-н Куртоа го чу.

— Ах, да, нещастник — извика той, — проклетник е човекът, който я изостави. Той прошепна на нейното ухо онези любовни думи, които карат да тупти сърцето на всяко младо момиче… Тя не знаеше нищо за живота… Ох, ако знаех, ох, ако знаех…

Той млъкна, а после продължи:

— Не, така не се изоставя едно красиво благородно младо момиче, когато има зестра от един милион… Той не е бил свободен, бил е женен!

Проклетникът не може да бъде друг, освен граф Дьо Треморел. Той е убил моята дъщеря! А аз го приемах у дома, аз го наричах мой приятел! И дори не мога да отмъстя… Той е мъртъв!

Той плачеше.

— И да не знам какво е станало с нея, какво е станало с нейното очарователно тяло… О, боже мой! Ако можех да я видя отново за минута, ако можех да я целуна за последен път!

От известно време г-н Льокок се мъчеше да сдържи една топла сълза, която пророниха очите му. Той излезе от сянката и каза на г-н Куртоа:

— Аз, г-н Льокок, от криминалната полиция, ви давам моята честна дума, че ще намеря тялото на госпожица Лоранс.

— Да, нали? Вие ще го намерите! Казват, че за полицията няма нищо невъзможно… Мерси! Вие сте славен човек. Аз ви посрещнах зле, простете ми, съществуват глупави предразсъдъци… А аз не знаех какъв празник да устроя, когато посрещах този проклетник граф Дьо Треморел. Ако са нужни пари — имам ги, имам милиони, вземете ги…

Той отново рухна на дивана.

— Трябва да си легне — прошепна д-р Жандрон на ухото на г-н Планта. — След такъв удар той може да получи възпаление на мозъка.

Извикаха прислужниците, които помогнаха на г-н Куртоа да се качи в стаята си. Жена му също се качи.

В салона останаха само трима души — съдията, г-н Льокок и Робело.

— Горката Лоранс! — прошепна съдията. — Нещастната девойка! Имах някакво предчувствие за нещастието, което се случи днес. Аз бях отгатнал тайната на Лоранс, но за съжаление много късно.

— И вие не се опитахте…

— Какво? Аз не можех нищо да направя… Бях говорил извънредно предпазливо с Лоранс, опитах се да й кажа към каква пропаст върви.

— А тя какво отговори?

— Нищо. Тя се засмя, пошегува се така, както умеят да се шегуват жените, когато имат нещо за криене. И след това вече беше невъзможно да остана сам с нея за четвърт час. По-рано тя идваше всеки ден у дома, за да ограбва моя парник…

Той се вълнуваше толкова силно, че г-н Льокок не можа да сдържи една насмешлива гримаса. Съдията се обърна и забеляза Робело.

— Как! — извика той — Вие сте бил тук и сте ни чул!

— О не, г-н съдия, чакам г-жа Куртоа, за да разбера дали има още нужда от мен.

На г-н Планта внезапно му хрумна нещо. Изразът на очите му се промени, той направи знак на г-н Льокок, сякаш за да привлече вниманието му, и се обърна към Робело с по-нежен глас:

— Искам да ви поздравя, че сте дошъл точно навреме, за да пуснете кръв на г-н Куртоа. Може би вие сте му спасили живота.

— Възможно е — отговори Робело.

— Г-н Куртоа е щедър, той ще възнагради добре тази голяма услуга.

— О, аз няма да му искам нищо. Слава богу, нямам нужда от никого. Доволен съм, когато ми плащат само това, което ми се полага.

— Да, знам, казали са ми го, вашите работи вървят добре. Нали вие купихте ливадата Морен?

— Да, господине.

— А земите на вдовицата Фрапезл?

— Три жалки парченца земя.

— Не са толкова лоши, колкото казвате. А не купихте ли вие земята на Пейрон?

— Едно малко парче.

— Истина е, но сте платили в брой. Вие виждате, че занаята на доктор без диплома не е чак толкова лош.

Робело реши, че трябва да протестира.

— Ако лекувам хората, аз не ги карам да плащат.

— Тогава вашата търговия на билкар ви е направила толкова богат?

— Печеля известни пари с билките, а имам и животни. Лекувам кравите, конете, овцете.

— Знам, че сте много опитен човек. Доктор Жандрон, при когото сте работили и днес ми говори колко сте умен.

Робело трепна.

— Света Богородице! — каза той. — Аз много се стараех.

— Вие сте минали добра школа при г-н Жандрон, неговите разработки и опити върху отровите са забележителни.

Робело ставаше все по-нервен.

— Да — отговори той, за да каже нещо, — видях много интересни опити.

Робело трепереше. Той разбираше, че този разпит има някаква цел, но каква?

Съдията каза:

— Докторът ще ви вземе за помощник в близките дни, сигурен съм. Работата ще бъде много интересна. Ще извадят трупа на г-н Соврези. Предполага се, че не е умрял от напълно естествена смърт.

Робело се подпираше на стената, за да не падне.

— Затова — продължи г-н Планта — са се обърнали към д-р Жандрон. А той, както знаете, е намерил средства за откриване на всякаква отрова.

Робело се мъчеше да изглежда спокоен.

— Знам какво може да направи д-р Жандрон — каза той. — Но не знам за кого могат да се отнасят подозренията, за които говори г-н съдията.

— Аз мисля, че има нещо повече от подозрения — отговори г-н Планта. — Г-жа Дьо Треморел, както знаете, е била убита и между книжата й са намерени писма, разписки, и кой знае още какво.

Робело го разбираше много добре. Той трепереше от глава до пети, но все пак намери сили да каже:

— Г-жа Куртоа не слиза, а вкъщи ме чакат, ще се върна утре. Лека нощ, г-н съдия.

Той излезе.

Г-н Льокок каза на г-н Планта:

— Прекланям се пред вас, господине, вие сте силен като моя учител — великия Табаре.

И той добави:

— Г-не, аз също не си губих времето. Огледах навсякъде под мебелите и открих плика от писмото на г-ца Лоранс. Знаете ли къде живее лелята, при която тя е отишла да прекара няколко дни?

— Мисля, че във Фонтенбло.

— Обаче този плик носи марка от Париж, от станцията на улица Сен-Лазар. Освен това аз прочетох писмото. Вие също го прочетохте, господине, изследвахте ли добре изреченията, думите, почерка?

— Ах — провикна се съдията, — не съм се лъгал. И на вас ви е хрумнала същата мисъл като на мен!

И той стисна ръцете на човека от полицията. По стълбата се чуха стъпки. Д-р Жандрон влезе в салона.

— Куртоа е по-добре — каза той, — той спи и ще се отърве.

— Значи няма какво повече да правим тук — отговори съдията, — да тръгваме.

— Г-н Льокок трябва да е полумъртъв от глад.

Г-н Льокок пъхна писмото на горката Лоранс и плика в джоба си. Те излязоха.