Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le crime d’Orcival, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция
Xesiona(2011)

Издание:

Емил Габорио. Убийство в Орсивал

ИК „Борина“, София, 1992

Френска. Първо издание

Редактор: Вяра Канджева

Коректор: Тамара Стаева

ISBN: 954-500-015-5

История

  1. —Добавяне

IV

Вратата на салона се отвори и видяха един младеж да се бори енергично с един стражар и един прислужник. Борбата се водеше вече от доста дълго и дрехите му бяха в голям безпорядък. Беше си загубил каскета и дългите му черни коси падаха върху лицето.

Отвън тълпата крещеше:

— Той е! Смърт за убиеца! Това е Геспен! Ето го!

— Помощ! — викаше младежът — Пуснете ме, аз съм невинен!

— Ако е виновен — прошепна старият съдия, — за какъв ли дявол се е върнал?

— Той е мъртво пиян — каза стражарят. — Когато го видяха, една жена се провикна: „Бандит! Тази нощ ти си убил графа и графинята!“ А той веднага пребледня като смъртник и се закова на място. После изведнъж започна да се отбранява. А да знаете колко е силен този нехранимайко!

— Каза ли нещо? — попита г-н Планта.

— Нито дума, господине. Ето какво намерих в джобовете му: носна кърпа, джобно ножче, два ключа, парче хартия, изписано с цифри и знаци, и адреса на магазин „Форж дьо Вюлкен“. Но това не е всичко… Докато го дърпаха в двора, той се опита да си хвърли портмонето. За щастие аз го видях. Прибрах портмонето, ето го. В него има една банкнота от сто франка, три луи и седем франка на монети. А вчера разбойникът нямаше пукнато су…

— Откъде знаете това? — попита г-н Куртоа.

— Света Богородице! Ами че той, г-н кмете, взе назаем от Франсоа камериера двадесет франка, за да отиде на сватбата.

В това време Геспен малко се беше посъвзел… Следователят, г-н Планта и кметът разглеждаха физиономията му, а д-р Жандрон му мереше пулса.

— Страхът от наказанието! — прошепна кметът.

— Невинността и невъзможността да я докаже! — отговори тихо г-н Планта.

Следователят ги чу, но не каза нищо. Той още не бе оформил своето мнение.

— По-добре ли се чувствате, приятелю? — попита докторът Геспен.

Клетникът кимна потвърдително с глава. После хвърли поглед около себе си и прокара длани по очите си, като помоли:

— Нещо за пиене.

Донесоха му чаша вода, той я изпи и стана.

— Можете ли сега да ми отговорите? — попита следователят. — Известни ли са ви събитията от тази нощ? Граф и графиня. Треморел са били убити. Вие сте тръгнали вчера с всички прислужници заедно от замъка, но сте ги напуснали на Лионската гара и пристигате сега сам. Къде прекарахте нощта?

Геспен наведе глава и не каза нищо.

— Това не е всичко — продължи съдията. Вчера вие сте били без пари, а днес във вашето портмоне е намерена сумата от сто шестдесет и седем франка. Откъде взехте тези пари?

Клетникът мълчеше.

— Друго нещо. Каква е тази карта от кинкалериен магазин, която е намерена в джоба ви?

Геспен направи отчаян жест и прошепна:

— Аз съм невинен.

— Вижте — каза следователят, — аз все още не съм ви обвинил в нищо. Знаехте ли, че графът е получил една значителна сума?

Геспен отговори, усмихвайки се горчиво:

— Аз знам, че всичко е против мен.

В салона цареше гробна тишина.

— Хайде — продължи г-н Домини. — Къде прекарахте нощта? Откъде имате тези пари, какъв е този адрес?

— Ех! — изохка Геспен с безсилен гняв, — бих искал да ми вярвате! Нима хора като вас биха повярвали на човек като мен? Аз имам минало, нали? Е, добре, истина е, аз съм развратник, комарджия, пияница, мързеливец и какво от това? Вярно е, че съм подвеждан под отговорност от нравствената полиция и съм осъждан за нощно обирджийство, но какво доказва това? Аз не съм прислужвал на другите цял живот — продължи той. — Баща ми беше почти богат, той ми даде образование и ми остави хубави земи най-малко за около сто хиляди франка. Аз ги дадох за шейсет хиляди франка и дойдох в Париж. По това време бях като луд, жадувах за удоволствия… Моите шейсет хиляди франка ми стигнаха за осем години. Останах без пукнато су, а желаех да продължа да живея както преди… Нали разбирате? Тъкмо тогава една нощ сержантите от града ме пипнаха. Осъдиха ме на три месеца. Като излязох от затвора, попаднах в тази срамна и злощастна мизерия на Париж. Живях сред сутеньори, мошеници и проститутки…

Следователят мълчеше. Той мислеше, че Геспен се намира в един от редките моменти, когато човек признава всичко.

— Вие ще намерите всичко това в досието ми — продължи Геспен. — Но то не ще ви каже, че съм пожелал да скъсам с този живот. То не ще ви каже нищо за моето разкаяние, за моите усилия. Накрая аз успях да си намеря работа, и съм добър градинар. После взех второ място, премествах се четири пъти… и накрая постъпих тук… Бях много доволен. Винаги изяждах месечната си заплата предварително, това е истина… но попитайте дали някой някога се е оплакал от мен…

Г-н Домини не беше се отказал от плана си да атакува.

— Всичко това е много добре — каза той, — но вие не отговорихте на моите въпроси.

Отчаян, Геспен отговори:

— Нямам какво да ви кажа… Истината ли? Вие няма да ми повярвате.

— Предупреждавам ви, че е във ваш интерес — каза съдията — и че ако не ми отговорите, ще бъда принуден да ви арестувам като обвинен в убийството на граф и графиня Дьо Треморел.

Геспен падна на колене викайки:

— Милост! Моля ви, господине, не ме арестувайте, аз съм невинен, кълна ви се!

— Говорете тогава!

— Не — извика Геспен, — аз не ще говоря, аз не мога… един-единствен човек можеше да ме спаси и това беше г-н графът, а той е мъртъв… Правете с мен каквото желаете, но аз няма да кажа нито дума.

Г-н Домини оформяше постепенно своето становище. Едно разследване не е чак толкова трудна работа, колкото си въобразяват. Трудното е да уловиш още от началото пътеводната нишка, тази, която трябва да те доведе до истината.

А г-н Домини беше сигурен, че държи тази скъпоценна нишка. След като единият убиец беше при него, той знаеше добре, че ще пипне и другите. Той заповяда на стражаря да не изпуска от очи Геспен и изпрати да извикат стария Ла Рипай.

— Този човек има лоша репутация в моя край — каза кметът на следователя.

При разпита на съдията Ла Рипай разказа много ясно и точно сцената от тази сутрин. Като прибави:

— Аз съм по-добър от моята репутация. И аз знам някои неща, особено за женския пол — той гледаше г-н Куртоа, — и бих могъл много неща да кажа! Когато човек броди нощем, той вижда много работи…

Когато го попитаха къде и как е прекарал нощта, той отговори, че се е върнал от гората към един часа сутринта.

— Бихте ли могъл да намерите свидетел, който да докаже, че сте се върнали в един часа? — попита г-н Домини.

— Не знам — отговори спокойно Ла Рипай.

— Познавате ли Геспен?

Изведнъж очите на стареца изразиха странно безпокойство.

— Да — отговори той. — Няколко пъти сме играли на карти.

Тревогата му направи силно впечатление на следователя и на другите. Г-н Планта изглеждаше изненадан.

Старият бракониер също забеляза това и извика:

— Всичко ще ви кажа. Познавам Геспен, защото ми даде да продам ягоди и грозде от парника на графа.

Г-н Планта не можа да сдържи възгласа си на задоволство. Следователят заповяда да отведат Ла Рипай в затвора. Сега беше ред на Филип. Младежът проливаше горещи сълзи.

— Да ме обвинят в такова голямо престъпление, мен! — повтаряше той. Той разказа просто и искрено истината и добави, че не знае кога се е върнал баща му, тъй като си бил легнал към девет часа. Той знаел, че баща му върши сделки с Геспен, но не знаел точно какви.

Следователят заповяда да пуснат Филип на свобода.

Обаче трупът на графа все още не беше намерен.

— Изглежда е хвърлен във водата — каза кметът.

Г-н Домини също мислеше така.

Беше около три часът. Никой не беше хапвал нищо през деня. Затова седнаха да похапнат набързо.

Докато ядяха, г-н Домини подреждаше своите бележки. Това престъпление не му приличаше на онези, които карат следователите да прекарват много безсънни нощи. Той виждаше добре причината, от друга страна, държи Ла Рипай и Геспен — двамата виновни или поне двамата съучастници.

Д-р Жандрон казваше на г-н Планта:

— Уверявам ви, че симптомите, за които ми говорите, се срещат често вследствие на пневмония.

— Имаше — отговори г-н Планта — два или три прегледа, които не дадоха благоприятни резултати. Соврези се оплакваше от толкова невероятни болки, че докторите нищо не разбираха.

— Нали Р. от Париж го преглеждаше?

— Да, той идваше всеки ден и често оставаше да преспи в замъка. Често наблюдаваше изпълнението на рецептите при нашия аптекар.

— Разбира се, вашият аптекар е интелигентен мъж, но в Орсивал има едно момче, което е много по-добро — Робело. Аз подозирам, че той дори преглежда… Впрочем аз го обучих. Той работи пет години като помощник в моята лаборатория.

Г-н Планта пребледня. Докторът извика:

— Ех, скъпи приятелю, какво ви става? Да не сте болен?

— Няма нищо — отговори г-н Планта, — това е от стомаха, когато променя часовете, в които се храня. От прислужниците в замъка нито един не е познавал Соврези.

Вратата се отвори. Влезе един мъж. Лицето му не се виждаше, защото се покланяше дълбоко, притискайки шапката към гърдите си.

— Какво желаете? — попита го грубо г-н Куртоа.

— Кой сте вие?

— Аз съм г-н Льокок — отговори човекът с усмивка.

И като разбра, че никой не познава това име, той добави:

— Г-н Льокок от криминалната полиция, пратеник на префектурата в отговор на телеграфическото искане.

Силно изненадани, всички мълчаха.

Във Франция всяко съсловие има свой особен външен вид, а също така знаци, които позволяват да се отгатне от пръв поглед. Ето защо всеки си мисли, че един служител в криминалната полиция трябва да има подозрителен поглед и цялото му същество да крие нещо съмнително — мръсен вид и фалшиви бижута, той трябва да бъде висок мъж с мустаци и лъскаво бомбе, да е облечен със стар черен редингот, грижливо закопчан при пълно отсъствие под него на бельо. Такъв е изграденият стереотип.

Но г-н Льокок никак не приличаше на него.

Всъщност г-н Льокок изглеждаше така, както на него самия му харесваше… Той можеше да прави каквото си поиска с израза на лицето си, дори да променя погледа си, което е най-трудно.

В този ден той беше с хубави прави руси коси, разделени на път, с бакенбарди със същия цвят, лицето му беше бледо, а сочните устни се усмихваха. Неговият редингот приличаше на обикновените рединготи, а панталонът — на всички панталони. В лявото джобче на жилетката си носеше голям сребърен часовник.

— Е, добре, ние ще ви обясним за какво става въпрос — каза г-н Домини.

— О, няма нужда — отговори г-н Льокок. — Това, което знае г-н следователят, аз вече го знам. Говори за престъпление, причината за което е грабеж… Ла Рипай е арестуван, за Геспен има тежки улики…

— Кой ви е осведомил? — попита следователят.

— Ехе! — отговори г-н Льокок. — Всеки по малко. Пристигнах преди два часа.

— Значи не сте знаели, че ви чакам?

— Извинете г-н съдия, но важното за едно разследване е да не ме разпознаят. Полицията за всички е много глупава и на нея се гледа с лошо око, сега, след като знаят кой съм и защо идвам, няма да ми кажат нищо.

— Доста правилно — отбеляза г-н Планта.

Г-н Домини не обичаше полицията. Той разбираше, че г-н Льокок е прав, но го гледаше с поглед, който не можеше да се нарече приятелски.

— Тъй като знаете толкова много неща — каза той сухо, — ще пристъпим към огледа на театъра на престъплението.

— Аз съм на заповедите на г-н следователя — отговори агентът от криминалната полиция.