Емил Габорио
Убийство в Орсивал (24)

XXIV

Да, г-н Льокок беше прав. Лоранс не беше мъртва. Тъкмо тя живееше в къщата, в която влязоха г-н Планта и агентът от криминалната полиция, под името мадам Уилсън.

Като остана сама след излизането на Ектор, нещастната Лоранс мислеше за последната година от нейния живот. Колко събития бяха станали! Тя се питаше дали не сънува, дали няма внезапно да се събуди в Орсивал, в своята моминска стая.

Нима това е тя, в тази непозната къща, мъртва за всички, зависима от един мъж, който можеше да я напусне, ако пожелае. Нима това беше тя, която щеше да бъде майка и която се изчервяваше от това, което е гордост за младите жени…

Тя плачеше с горещи сълзи, оплакваше своя прекършен на двадесет години живот.

Изведнъж вратата се отвори. Влезе г-н Планта.

— Вие! — извика Лоранс. — Вие!

Старият съдия беше още по-развълнуван и от нея, ако това беше възможно. Нима това беше наистина неговата Лоранс? Мъката я беше състарила, а бременността й личеше доста ясно.

— Защо трябваше да ме търсите? — попита тя. — Ах, добре казвах на Ектор, че никой няма да повярва на писмото, което той ми продиктува.

Г-н Планта щеше да отговори, но г-н Льокок си беше обещал да проведе разговора.

— Ние не търсим вас, мадам — каза той, — а г-н Дьо Треморел.

— Ектор! И защо? Не е ли свободен?

— Г-н Дьо Треморел извърши голямо престъпление.

— Той ли? Вие лъжете, господине!

Агентът от криминалната полиция поклати тъжно глава.

— За съжаление казвам истината. Г-н Дьо Треморел уби жена си в сряда срещу четвъртък, аз съм полицейски агент и имам заповед да го арестувам.

Тези ужасни думи поразиха жестоко Лоранс, но й се сториха напълно правдоподобни: тя познаваше омразата на Треморел към Берт.

— Е, добре! — извика тя. — Аз съм негова съучастница, арестувайте ме!

Този вик накара г-н Планта да затрепери, но г-н Льокок остана спокоен.

— Не, госпожо — каза той. — Не, вие не сте съучастница на този човек. И убийството на жена му не е неговото единствено престъпление. Знаете ли защо той не се ожени за вас? Защото заедно с г-жа Берт, която му беше любовница, той отрови Соврези, неговия най-добър приятел, който го беше спасил.

Лоранс се строполи на килима. Тя дори не подозираше. Да, отравянето на Соврези обясняваше всичко — страхът на Ектор, неговите обещания, неговите лъжи, неговата омраза, неговата сватба, неговото бягство, с две думи — всичко.

И все пак тя още се опитваше не да го защитава, а да поеме половината от неговите престъпления.

— Аз знаех — каза тя плачешком, — аз знаех всичко.

Старият съдия извика:

— Колко много го обичате, клето дете!

Тези думи върнаха на Лоранс цялата й енергия.

— Аз да го обичам? — се провикна тя. — Вижте, само на вас, мой единствени приятелю, мога да обясня всичко, вие ще ме разберете. Вярно е, че го обичах, заради него аз забравих своя дълг. Но един ден той се разкри пред мен такъв, какъвто е, аз го прецених и моята любов отстъпи пред омразата. Аз не знаех нищо за убийството на Соврези. Но Ектор ми беше признал, че неговата чест и неговият живот са в ръцете на Берт… и че той я обича. Аз му позволих да се оженят… вече нямах илюзии. Когато видях, че е невъзможно да скрия моя срам, аз пожелах да умра. Ако живея, ако написах това писмо на моята майка, направих го, защото той ме молеше в името на моето дете… на нашето дете.

Г-н Льокок, който усещаше, че не остава много време до връщането на графа, се опита да каже нещо, но Лоранс, не го слушаше.

— Но какво значение има това! — продължи тя. — Аз го обичах, аз го последвах, аз съм негова. Аз ще изпълня своя дълг. Аз не бих могла да бъда невинна, щом моят любим е извършил престъпление, аз искам да бъда наказана с него.

В този миг г-н Льокок чу двойно изсвирване. Треморел се връщаше. Нямаше време за колебания. Той хвана ръката на Лоранс.

— Всичко това, госпожо — каза той със суров тон, — вие ще го кажете на съдиите. Аз имам заповед за арестуването на Треморел. Ето постановлението.

Лоранс почти се успокои.

— Но вие ще ми позволите — каза тя — да поговоря пет минути с граф Дьо Треморел.

Г-н Льокок трепереше от радост. Той беше предвидил тази молба и я чакаше.

— Пет минути, така да бъде — отговори гой. — Но аз ще остана в съседната стая и знайте, че къщата е обградена от моите хора.

Чуха стъпките на графа по стълбите.

— Ето Ектор — каза Лоранс. — Бързо, скрийте се бързо.

Ектор влезе. Той беше по-блед от смъртта.

— Загубени сме — каза той, — преследват ни. Виж това писмо, което получих. Тапицерът ми каза, че не го е писал той. Бързо, да тръгваме, да напуснем тази къща.

Лоранс му хвърли поглед, пълен с омраза и ненавист и каза:

— Много е късно.

Треморел беше поразен от тона на гласа й.

— Какво има?

— Всичко е известно, знае се, че вие сте убили вашата жена.

— Това не е вярно.

Тя вдигна рамене.

— Е добре, да, истина е, понеже много те обичах!

— Наистина ли? Нима от любов към мен вие отровихте приятеля си?

Той разбра, че наистина е разкрит, че е попаднал в клопка, че в негово отсъствие са казали всичко на Лоранс, Той не се опита да отрича.

— Какво да правя? — провикна се той. — Какво да правя?

Лоранс прошепна с треперещ глас:

— Спасете името Дьо Треморел, тук има оръжие…

— Не — отговори той. — Аз още мога да избягам и да се скрия. Ще замина сам, ти ще дойдеш при мен по-късно.

— Вече ви казах, много е късно. Полицията е в двора, на улицата. А вие знаете, това значи каторга или ешафод.

— И все пак ще опитам…

— Но тук има един полицейски агент и той остави на масата тази заповед за арестуване.

— Значи трябва да умра? — прошепна той.

— Да, трябва, но напишете признания за вашите престъпления, защото могат да заподозрат невинни.

Машинално той седна, взе перото, което му подаваше Лоранс, и написа:

„Сам и без съучастници аз отрових Соврези и убих графиня Дьо Треморел, моята жена.“

Когато подписа и сложи датата, Лоранс отвори едно от чекмеджетата на бюрото, където бяха пистолетите. Ектор взе единия, тя взе другия.

Но както някога в дома си, както в стаята на умиращия Соврези, Треморел почувства, че мъжеството му изневерява. Той беше много блед и трепереше.

— Лоранс — прошепна той, — обична моя, какво ще стане с теб?

— С мен! Аз се заклех, че ще ви последвам навсякъде и завинаги, разбирате ли?

— А, това е ужасно — каза той още, — не аз отрових Соврези, а тя, има доказателства. Може би един добър адвокат…

Г-н Льокок не изпускаше нито дума, нито един жест от тази сцена. Той бутна вратата, която изскърца.

Лоранс помисли, че вратата се отваря, че агентът се връща, че Ектор ще попадне жив в ръцете на полицията…

— Подъл страхливец! — извика тя, прицелвайки се — стреляй, иначе…

Той се поколеба. Чу се отново шум. Тя стреля. Треморел падна мъртъв.

Тя грабна другия пистолет и вече го насочваше към себе си, когато г-н Льокок го изтръгна от ръцете й.

— Нещастнице! — извика той. — Какво желаете?

— Да умра. Нима мога да живея сега?

— Да, вие можете да живеете и ще ви кажа нещо повече дори, вие трябва да живеете. Вашият живот не ви принадлежи, вие сте майка.

— Ех! — отговори тя. — Именно заради моето дете трябва да умра сега, ако не иска да умра от срам, когато то ме попита кой е неговият баща.

— Вие ще му отговорите, госпожо, като му посочите един почтен човек, като му посочите един стар приятел — г-н Планта, който е готов да му даде своето име.

Старият съдия беше готов да умре, но събра сили да каже:

— Лоранс, дъще моя, любима, моля ви… приемете.

Тези прости думи, произнесени с голяма обич, разнежиха най-сетне девойката и я накараха да приеме. Тя се разплака. Тя беше спасена.

Г-н Льокок наметна върху раменете й един шал, който беше забелязал на един от столовете, и сложи ръката на девойката в ръката на г-н Планта:

— Тръгвайте — каза той. — Моите хора имат заповед да ви пуснат. Вие можете да вземете колата на Пало.

— А къде да отидем?

— В Орсивал. Г-н Куртоа е известен с писмо от мен, че неговата дъщеря е жива и той я очаква. Тръгвайте, тръгвайте!

Останал сам, г-н Льокок застана пред трупа на Дьо Треморел.

— Ето — си каза той — един клетник, който аз убих, вместо да го арестувам и предам на правосъдието. Имах ли право на това? Не, но мисля, че добре направих.

И той повика своите хора.