Емил Габорио
Убийство в Орсивал (16)

XVI

Валеше ситен леден дъжд, но Соврези не го забелязваше. Той вървеше без шапка, без посока, наслуки, без цел. Говореше на глас вървейки, ту се спираше, ту отново тръгваше. Селяните, които го срещаха, а всички го познаваха, се попитаха дали господарят на Валфьойо не е полудял.

— Това е невъзможно — шепнеше той, — това е невъзможно!

Край на щастието, край на радостите, край на надеждите, край на всичко… Той толкова беше обичал Берт, че тя бе станала част от него и не можеше да се разбира без нея. Без Берт той не виждаше никаква цел, към която да се насочи, животът му губеше всякакъв смисъл и той си помисли: „Искам да се убия, но преди това ще си отмъстя.“ Той бе вървял дълги часове, когато се върна в замъка, беше смазан.

Бяха го чакали, но той не можа да седне на масата между този мъж и тази жена. Затова каза, че не се чувства добре и че отива да си легне.

Когато излезе, Берт каза:

— Забелязахте ли, Ектор?

— Какво?

— Моят мъж не е на себе си.

— Много е възможно, цял ден го е валял дъжд.

— Не, очите му имаха непознат за мен израз.

— На мен пък ми се стори много весел както винаги.

— Ектор, мъжът ми подозира.

— Той ли! Ах, клетият добър приятел, той е прекалено доверчив към нас, за да подозира нещо.

— Лъжете се, Ектор, той не ме целуна, като се върна, за първи път, откакто сме се оженили.

Соврези беше много по-болен, отколкото каза и отколкото си мислеха. Той трепереше под завивките, зачервен, с блестящи очи. Скоро го обзе ужасна треска, придружена с бълнуване.

Изпратиха за лекар, който заяви, че не отговаря за него. На другия ден все още беше зле.

От този миг граф Дьо Треморел и Берт не го оставяха сам нито за минута, като прекарваха нощите един след друг при него. На деветия ден следобед той се почувства най-сетне по-добре и заспа. Когато се събуди, беше единадесет часа вечерта. Той забеляза, че не е в своята стая, а долу в малкия салон.

Берт се доближи до леглото му.

— Защо съм тук? — попита Соврези.

— Ти така пожела.

— Ах!

Соврези затвори очи. Той мислеше за писмото. Къде беше то? Ако жена му го намереше, нямаше да може да си отмъсти. Как да се качи в своята стая, където може би се намираше жилетката, която носеше в онзи ден?

Мислейки, че спи, Берт стана и излезе от стаята.

Соврези стана веднага, облече халата, който беше на стола до леглото, и излезе. Той реши да отиде в своята стая през градината.

Времето беше много студено и беше паднал сняг. Минавайки през градината, Соврези погледна прозореца на Дьо Треморел. Той забеляза сянката на Ектор. Една друга сянка се приближи до нея, това беше Берт. Тя говореше оживено. Виждаше се, че иска нещо от Треморел, а той отказва.

Берт го молеше, а после Соврези разбра, че тя го заплашва… Накрая с глава Треморел каза „Да“. Сега те говореха като двама приятели. Целунаха се…

Соврези не можа да сдържи един ужасен вик. Искаше доказателство и го имаше.

Той разбра, че Берт ще слезе, и се върна в стаята, като едва тогава забеляза, че през цялото време е бил с боси крака в снега.

През нощта той получи ужасна криза. Докторът каза, че е в опасност повече от всякога. През тази нощ Берт бе помолила Треморел да не участва в едно забавление със семейство Куртоа. Той се съгласи накрая, но продължи да се вижда с Лоранс. Той, който не беше обичал мис Фанси, нито Берт, обичаше това младо момиче.

Един ден Берт му каза:

— Вие не ще се омъжите за г-ца Куртоа!

— Е добре — отговори той, — аз ви изневерявах, аз нямам бъдеще, а този брак ми го осигурява и аз ще се оженя.

Той се закле, че не обича Лоранс и че иска само нейните пари, а после добави:

— Ако утре ми намерите жена с милион и двеста хиляди франка вместо един милион, аз ще се оженя за нея, а не за г-ца Лоранс.

— Милост, дайте ми няколко дни, за да свикна с ужасната мисъл — му отговори Берт. — Почакайте малко… Вие ми го дължите.

Треморел й целуна ръка с думите:

— Ах, вие сте добра и наистина ме обичате.