Емил Габорио
Убийство в Орсивал (15)

XV

На другия ден времето беше студено и влажно. Но Соврези каза, че отива на лов и излезе от къщата.

Мис Фанси го чакаше в стаята, където се срещаше с Ектор. Очите й бяха зачервени от сълзи, а лицето много бледо. Тя плачеше.

— Мерси, мерси! — каза тя на Соврези. — Вие сте много добър!

— Дръжте се! — й каза той. — Дръжте се!

— Значи вие знаете?

— Аз нищо не знам, защото не съм казал нищо по ваша молба на Треморел, но аз отгатвам.

— Той вече не иска да ме вижда.

Соврези седна на стола до Жени.

— Бъдете силна! — й каза той. — Вие трябва да разберете, че човек не е вечно млад. Идва ден, когато започва да мисли за бъдещето, когато чувства нужда от семейство, от свой дом.

И вие вярвате на това, господине, вие вярвате, че Ектор мисли за бъдещето, за семейство? Вие не го познавате. Той иска да ме напусне заради друга любовница, а не за да се ожени.

— Заклевам ви се, че Треморел се надява да се ожени за едно много богато младо момиче.

— Това той ви е казал и ви е накарал да му повярвате.

— Но с каква цел? Откакто е във Валфьойо, вие сте единствената му любовница. Той дойде в моя дом като мой брат, между моята жена и мен, и мога да кажа какво прави във всеки час през деня.

Мис Фанси отвори уста, за да отговори, но замълча и се изчерви, като гледаше Соврези.

— Тогава какво е това писмо, което намерих в неговия джоб преди повече от шест месеца? То не е подписано наистина, но не може да бъде от друг, освен от жена — каза тя накрая.

— Ако ми покажете писмото…

— На вас господине — каза тя, — никога! — тя трепереше цялата.

Изведнъж Соврези разбра всичко.

— Дайте ми писмото! — викна той. И грабна хартията, която тя държеше в ръцете си. Той разпозна почерка на Берт и прочете:

„Не ходете утре в градчето, или по-скоро върнете се преди обяд. Той току-що ми каза, че се налага да отиде в Мелюн и ще се върне късно. Цял един ден!“

Той… това беше самият Соврези. А другата любовница на Ектор беше жена му…

Той се отпусна на стола, беше ужасно бледен, едри сълзи се стичаха по бузите му. Струваше му се, че целият свят умира с него.

Жени се приближи.

— Извинете ме, господине — каза тя, — аз съм една нещастница, аз съм отвратителна.

— Какво искате от мен?

— Писмото… бях отгатнала…

— Осмелили сте се да подозирате жена ми! — той избухна в смях, в луд смях. После извади своя портфейл и измъкна всичко, което имаше в него. Седем или осем банкноти от по сто франка, които постави на масата.

— Вземете това от Ектор — каза той, — но повярвайте ми, позволете му да се ожени.

Той излезе.