Емил Габорио
Убийство в Орсивал (10)

X

Доста дълго мълчание последва думите на агента от криминалната полиция. Накрая д-р Жандрон каза:

— Във всичко това не виждам ролята на Геспен.

— И аз също — отговори г-н Льокок. — И тук аз трябва да ви кажа силните и слабите страни на моята система. Възстановявайки престъплението, преди да се заема с престъпника, аз не мога нито да тържествувам, нито да съм наполовина прав. Или всичко, или нищо. Ако съм прав — Геспен е невинен, ако се лъжа… Но аз не се лъжа. Аз имам още една улика против графа. Попитах Франсоа, неговия камериер, и той ми каза, че един чифт ботуши, и то тъкмо този, който графът е носил в деня на престъплението, липсва. Търсих ботушите навсякъде, не ги намерих. Една вратовръзка също е изчезнала.

— Ето — провикна се г-н Планта — едно безспорно доказателство на вашите предположения за шалчето и пантофите.

— И на мен ми се струва — отговори г-н Льокок, — че имаме достатъчно факти, за да вървим напред. Да потърсим сега събитията, които са могли да решат…

От известно време г-н Льокок гледаше навън. Изведнъж, без да каже дума, той скочи през отворения прозорец в градината.

Чу се шум от борба.

Докторът и г-н Планта се спуснаха към прозорците.

На тревата се бореха двама души. Човек можеше да ги види от библиотеката, защото започваше да се разсъмва.

Единият мъж падна, стана, пак падна. Борбата продължаваше. Един вик раздра тишината и гласът на г-н Льокок каза:

— Ето го! Аз ще ви го представя.

Вратата се отвори. Отново се чу гласът на г-н Льокок:

— Господа, представям ви майстор Робело, намествана на изкълчени стави в Орсивал. Билкар от предпазливост и отровител по призвание.

Смайването на г-н Планта и на д-р Жандрон беше толкова голямо, че и двамата стояха като онемели.

Но причината за смайването им не беше присъствието на Робело, а вида на човека, който го държеше. Той имаше гласа на г-н Льокок, носеше неговия костюм, неговата вратовръзка и все пак не беше г-н Льокок. Онзи, който скочи през прозоречна, беше рус и имаше бакенбарди, а този, който се върна, беше хубав тридесет и петгодишен младеж с горд поглед, черни коси и бледо лице. На врата му имаше рана, от която течеше кръв.

— Г-н Льокок! — извика съдията.

— Същият — отговори агентът от криминалната полиция. — И този път истинският.

Той продължаваше да държи Робело, който се отпусна на един фотьойл.

— Да, той отскубна моите руси украшения и аз се появявам пред вас в естествен вид. Само трима души са ме виждали такъв, господа: двама сигурни приятели и една приятелка, тази, за която ви говорих преди малко. Такъв, какъвто ме виждате, аз съм осъден на смърт от седем углавни съдилища, от най-опасните в цяла Франция. За щастие аз взех предпазни мерки. От петнадесет дни съм в префектурата и никой там не познава истинското ми лице, нито цвета на косата ми…

Майстор Робело помръдна на фотьойла.

— А, кротувай — каза му г-н Льокок, — я по-скоро стани и ни кажи какво правеше в градината.

— Но вие сте ранен! — извика съдията, като забеляза раната на врата на г-н Льокок.

— О, това е нищо, господине, този шегаджия носеше доста остър нож…

Докторът също каза, че раната не е опасна и съдията се зае с Робело.

— Какво правехте у дома, майстор Робело? — попита той.

Нещастникът не отговори нищо. Тогава докторът му каза:

— Отговори, какво търсеше?

Робело направи усилия. Трудно му беше да говори.

— Идвах за да крада, признавам.

— Да крадеш! Какво?

— Редки цветя от парника.

— С големия си нож, нали — каза г-н Льокок. — Ти ни мислиш за много по-глупави от теб, но се лъжеш. Човек като тебе, който купува и плаща в брой отлични земи, да краде цветя! На друг ги разправяй! Една тайна те мъчи, казал си си сигурно, че г-н Планта още не е казал нищо и си дошъл тук с намерение да го накараш да замълчи завинаги.

По време на този разпит г-н Планта размишляваше.

— Може би твърде рано проговорих — прошепна той.

— Защо? — отговори агентът от криминалната полиция. — Аз търсех доказателство за г-н Домини и ще му сервираме този хубав младеж и ако остане недоволен, значи е много капризен.

— Но какво да правим този нещастник?

— В къщата има едно кътче, където можем да го затворим и ако трябва, аз ще го завържа.

— Тук имам — каза съдията — един тъмен кабинет.

— Това сигурно ли е?

— Трите му страни представляват дебели стени, а четвъртата гледа насам и е затворена с двойна врата, която няма прозорци.

— Тъкмо това ни трябва.

Тогава г-н Планта отвори кабинета, нещо като тясна черна дупка, пълна с пакети, вестници и стари документи.

— Вътре ще бъдеш като малък цар — каза агентът на Робело и го затвори в кабинета.

Г-н Планта протегна ръка на агента на криминалната полиция.

— Г-н Льокок — му каза той с развълнуван глас, — може би вие току-що ми спасихте живота, рискувайки вашия. Надявам се, ще дойде ден, когато ще мога…

Човекът от префектурата го прекъсна с един жест:

— Ще ми благодарите по-късно, господине, когато получа други права за вашата благодарност.

И той погледна г-н Планта. Г-н Планта отвори секретното чекмедже и извади от него една папка:

— Вече четири години ден след ден аз следвам изреченията на ужасната драма, която тази нощ във Валфьойо завърши с кръв. В началото това беше любопитството на стария адвокат, по-късно се надявах да спася живота и честта на едно много скъпо същество. Затова не казах нищо за моите открития.

Слушайте сега.