Емил Габорио
Убийство в Орсивал (23)

XXIII

Г-н Льокок почти тичаше, като се спускаше по улица „Нотр-Дам-дьо-Лорет“, Г-н Планта го следваше с голяма мъка.

Те влязоха при продавача на вина на ъгъла на ул. „Мартир“. Във втората зала десет човека пиеха и играеха на карти.

— Добре, господин Жоб — каза г-н Льокок на един от тях, който, изглежда, беше шефът, — вие сте точен. Вие ще ме чакате тук още една минута, моите инструкции ще зависят от доклада, който ще чуя.

И той попита своите пратеници, които бяха в залата:

— Кой от вас успя?

— Аз, господине — отговори един висок младеж с бледо лице. — Напразно показвах моята снимка на десетина тапицери, когато на улица „Сен-Пиер“ един от добрите тапицери на предградие, „Сен-Жермен“ на име Реш го позна.

— Повтори какво ти каза дума по дума, ако е възможно.

— Това е портретът на един от моите клиенти — ми каза той. — Поръча ми да мебелирам една малка къща, която току-що бе наел — салон, трапезария, спалня и останалото.

— Какво име е дал този господин на тапицера?

— Г-н Джеймс Уилсън, но г-н Реш ми каза, че нямал вид на англичанин.

— Къде живее той?

— Мебелите били пренесени в една малка къща на ул. „Сен-Лазар“, №…

— В ръцете ни е! — извика г-н Льокок.

Но бледият млад човек поклати глава.

— Не е сигурно — каза той.

— Защо?

— Тъй като имах време до срещата, аз отидох да намеря мястото, т.е. малката къща. Успях да се запозная с портиера и да го поканя в кръчмата. Когато седнахме на масата, аз се престорих, че забелязвам нещо на пода и вдигнах снимката на графа, която бях изпуснал. „Я, виж! — казах аз, — един портрет!“ Моят нов приятел я взе, погледна я и не позна графа. Тогава аз казах: „Този господин си го бива, вашият господар, искам да кажа (той го хвалеше много), а не прилича ли на този на снимката, защото добрите хора си приличат.“ Но той каза, че не прилича, че човекът на снимката е с брада, а неговият господар е гладко обръснат като абат. „Нещо повече, каза той, моят господар е американец, наистина той ми дава своите нареждания на френски, но госпожата и той си говорят винаги на английски.“

— Треморел говори английски, нали? — попита г-н Льокок г-н Планта.

— Да, доста добре, а и Лоранс също.

— А ние знаем, че Треморел си е обръснал брадата през нощта на престъплението. Това е той.

После, като се обърна към бледия младеж, той каза:

— Мерси, Пало, ти си свърши добре работата. Но я кажи, имаш ли плана на партера на къщата?

— Да, господине, а и на първия етаж. На партера има широк и висок павиран свод, за да минават колите. От другата страна на свода има доста голям двор. Конюшнята е в дъното на двора. Отляво на свода е стаята на портиера. Отдясно има врата, която води към стълба, а тя към вестибюл и салона, трапезарията и две други малки стаи. На първия етаж се намират стаите на господина и госпожата, работния кабинет, един…

— Достатъчно! — прекъсна го г-н Льокок. — Моят план е готов. Г-н Жоб, щом тръгнем, вие идете с вашите хора при първия продавач на вино на ул. „Амстердам“. Можете да вечеряте там, ето ви пари (той хвърли на масата две луи), но не пийте нищо.

После излезе с г-н Планта и Пало. Той лично искаше да види къщата.

— Нашите шансове сега са деветдесет процента. Какво ще правите? — попита старият съдия, който беше много развълнуван.

— Сега нищо, ние ще започнем нашите операции, когато настъпи нощта. Да направим като нашите хора, да отидем да вечеряме. На две крачки оттук аз знам един ресторант, където се похапва добре. А на теб, Пало, ти давам два часа, за да се дегизираш. Портиерът не бива да те познае. Ти също можеш да се нахраниш. Преоблечи се като тапицер. Ще те чакам в ресторанта.

Г-н Планта не можа да хапне нищо. Г-н Льокок похапна добре и изпразни една бутилка вино.

После той поиска чаша кафе и принадлежности за писане.

— Вижте, господине — каза той на г-н Планта, — трябват ни десет минути за разговор с г-ца Лоранс в отсъствие на Треморел.

— Но Треморел сигурно не оставя Лоранс сама за минутка. Той си мисли, че са намерили книжата на Соврези.

— Ние ще го накараме да излезе, аз намерих начин. След един час граф Дьо Треморел ще бъде в предградие „Сен-Жермен“. Ще се наложи да прибегна до фалшификация, но целта оправдава средствата.

Той взе перото и написа:

„Г-н Уилсън,

Четири от банкнотите по хиляда франка, които ми дадохте, са фалшиви, научих го от моя банкер. Ако до десет часа не дойдете при мен, още тази вечер ще трябва да подам жалба до имперския прокурор.

Реш“

— Вземете, господине — каза г-н Льокок, подавайки писмото на г-н Планта, — разбирате ли?

— Да, той ще си каже, че между банкнотите, които е дал на тапицера, не може да има фалшиви, но че жалбата ще предизвика анкета и ще се наложи да доказва, че е г-н Уилсън, а тогава той е загубен. И ще излезе.

— Значи ще успеем. А ето и моя човек.

Някакъв човек се появи на вратата и веднага изчезна. Това беше Пало, облечен като тапицер. Г-н Планта не го позна.

— Чуй моите инструкции — му каза г-н Льокок. — Първо ще намериш кола с добър кон. После ще отидеш при продавача на вино да потърсиш един от нашите хора, който ще те придружи до къщата на г-н Уилсън. Ти ще влезеш сам и ще предадеш на портиера ето това писмо. Чакай на улицата. Ако г-н Уилсън излезе, а той ще излезе, или вече няма да съм Льокок, твоят придружител ще дойде да ми каже. Ти не изпускай г-н Уилсън от очи. Той сигурно ще вземе кола, а ти го следвай с твоята. Той вероятно ще иде при тапицера, но мога и да се лъжа. Ако отиде на железопътна гара, ти ще се качиш в същия вагон и ще го следваш, където и да иде. И при първа възможност ще ми изпратиш телеграма.

— Какво да направя, ако г-н Уилсън се върне в своята къща?

— Ще се върнеш с него и когато колата му спре пред къщата, ще свирнеш два пъти, после ще ме чакаш на улицата. Ще пазиш твоята кола и ще оставиш да я вземе господинът, ако се наложи.

— Разбрах! — отговори Пало и замина тичешком.

Останали сами, г-н Льокок и г-н Планта се разхождаха по улицата. Скоро те забелязаха един мъж да тича към тях.

— Господине — извика той, — той замина и Пало го последва.

— Пешком или с кола?

— С кола.

— Добре. Иди при твоите другари и им кажи да бъдат готови.

Всичко вървеше, както искаше г-н Льокок. Той се обърна тържествуващ към стария съдия и бе поразен от бледия вид на г-н Планта.

— Болен ли сте, господине? — попита той разтревожен.

— Не, но аз съм на петдесет и пет години, господин Льокок, а на тази възраст има смъртоносни вълнения. Аз треперя, страх ме е…, да, страх ме е… бих искал да не дойда с вас!

— Но без вас, без вашата помощ, аз не мога нищо да направя.

— Щом е така…

И той тръгна отново. Г-н Льокок го спря.

— Не още — каза той, — не още. Имаме нужда от десет минутен разговор с госпожица Лоранс, но не много повече. Завръщането на Треморел трябва да прекъсне този разговор. Ние трябва да почакаме още четиридесет минути.

Те влязоха в едно малко кафене. Г-н Льокок взе един вестник, а г-н Планта мислеше за Лоранс. В девет часа г-н Льокок стана.

— Да тръгваме — каза той.

Скоро, придружени от хората на г-н Жоб, те стигнаха до къщата на г-н Уилсън.

— Вие ще чакате да влезе и да ви извикам — каза г-н Льокок на своите агенти, — ще оставя вратата отворена.

При първото позвъняване вратата, се отвори. Портиерът беше в своята стая.

— Г-н Уилсън? — попита г-н Льокок.

— Отсъства.

— Тогава ще говоря с госпожата.

— И тя отсъства.

— Много добре! Само че, тъй като аз непременно трябва да говоря с г-н Уилсън, ще се кача.

Г-н Льокок повика своите хора. Портиерът разбра с кого има работа и ги пусна да влязат. Тогава агентът от криминалната полиция постави шест от своите хора в двора и заповяда на другите да отидат на отсрещния тротоар. После се върна при портиера.

— Ти, мой човек — заповяда той, — внимавай. Когато твоят господар, който е излязъл, се върне, не му казвай, че ние сме тук или…

Тонът на г-н Льокок беше така заплашителен, че портиерът се разтрепери.

— Аз съм сляп — отговори той, — аз съм ням.

— Колко прислужници има в къщата?

— Трима, но излязоха.

Агентът от криминалната полиция хвана тогава г-н Планта за ръка и каза:

— Виждате ли, господине, провървя ни. Елате и в името на госпожица Лоранс, дръжте се!