Емил Габорио
Убийство в Орсивал (1)

I

На 9 юли 186…, четвъртък, Жан Берто, по прозвище Ла Рипай, и синът му, за които всички в Орсивал знаеха, че преживяват от бракониерство и дребни кражби, станаха на разсъмване, за да отидат за риба.

Щом стигнаха реката, те разтовариха риболовните си принадлежности и Жан ла Рипай влезе в лодката, за да изгребе насъбралата се вода.

Той забеляза, че едната дръжка за греблото на старата му лодка всеки момент ще се счупи.

— Филип — извика той на сина си, — донеси ми парче дърво, за да поправя дръжката на греблото.

— Отивам — отговори Филип.

Наоколо нямаше никакво дърво. Младежът тръгна към близкия парк Валфьойо на хубавото имение на граф Треморел и прекоси рова, който обграждаше парка. Възнамеряваше да отреже някакъв клон от върбите до водата.

Извади ножа, огледа се и извика:

— Татко! Ей, татко!

— Какво има — попита старият бракониер.

— Ела татко — извика Филип, — за Бога, ела бързо!

Жан ла Рипай разбра, че ставаше нещо необикновено и с три скока се озова в парка. Но и той застина ужасен пред гледката, потресла Филип. На брега на реката лежеше труп на жена. Дългите й коси плуваха сред водната растителност. Сивата копринена рокля беше раздрана и покрита с кал и кръв. Горната част на тялото беше във водата.

— Убийство! — прошепна Филип. Гласът му трепереше.

— В това няма съмнение — отговори равнодушно Ла Рипай, — но коя ли е жената? Май че е графинята.

— Сега ще видим — каза младежът.

Той пристъпи към трупа, но баща му го дръпна за ръката.

— Какво смяташ да правиш, нещастнико? — извика той. — Убит човек не се докосва в отсъствие на съдебните власти.

— Тогава да предупредим кмета.

— Защо? Кой знае дали няма да ни обвинят…? Ако предупредим г-н Куртоа, той ще ни попита как и защо сме били в парка на г-н Треморел. И без нас ще намерят тялото… Ела да си вървим.

Но Филип отговори решително:

— Трябва да предупредим кмета: ние не сме диваци. Ще кажем на господин Куртоа, че сме забелязали тялото, когато сме минавали с лодката.

Като разбра, че синът му ще отиде без него, старият Ла Рипай се съгласи.

Те минаха пак през рова и тръгнаха към дома на кмета на Орсивал.

Разположено на пет километра от Корбей, на десния бряг на Сена, Орсивал е едно от най-очарователните селца в околностите на Париж. Къщите му са бели, а гордостта му е чисто бялата камбанария, от която се виждат ветропоказателите на двадесет замъка.

Кметът на Орсивал живее в селото в една от онези къщи, които човек си представя, когато му се присъни, че има рента от 100 хил. ливри.

След тридесет години упорит труд г-н Куртоа се оттегли от търговията с кръгли четири милиона.

Тогава той взе мерки да го помолят да поеме кметството на Орсивал и го прие.

Кметуването беше за него и радост, и болка: болка за пред хората, но реално щастие за него самия…

В дома на г-н кмета всички спяха още, когато баща и син Берто стигнаха там. Наложи се да преговарят цели десет минути с прислужника Батист, докато той се реши да събуди господаря си.

Накрая двамата Берто се намериха пред нисък, дебел и червенобузест мъж — г-н Куртоа.

Филип каза:

— Г-н кмете, идваме да ви уведомим за едно голямо нещастие. У г-н Дьо Треморел е извършено престъпление.

Г-н Куртоа беше приятел на графа и, чувайки това, пребледня като платно.

— За какво престъпление ми говорите! — извика той. — Боже мой!

— Да, преди малко видяхме едно тяло и мисля, че това е тялото на графинята.

Кметът вдигна ръце към небето.

— Но кога, къде? — попита той.

— Преди малко. Накрая на парка.

— Това е ужасно! — повтаряше добрият г-н Куртоа. — Какво нещастие! Такова престъпление в общината! Добре сте направили, че дойдохте. Аз бързо ще се облека и ще изтичаме… Не, почакайте.

Той викна:

— Батист!

Прислужникът, който подслушваше на вратата, влезе.

— Викате ли ме, господине!

— Изтичай при мировия съдия — му каза кметът. — Няма и секунда за губене, става въпрос за престъпление. Кажи му да дойде бързо, много бързо.

Мировият съдия на Орсивал, бивш адвокат от Мелюн, г-н Планта, беше загубил през същия месец жена си, която обожаваше, и двамата си сина — две очарователни момчета, едното на осемнадесет, а другото на двадесет и две години. Дълго време имаше опасност да си загуби разума, беше продал кантората си и не искаше да види никого.

Но с течение на времето мъката му намаля. Започна да се отегчава от бездействието. Длъжността „мирови съдия“ в Орсивал беше вакантна и г-н Планта я получи.

Той продължаваше да живее сам, като посвещаваше свободното си от съда време на своите цветя. — Това е човекът, който четвърт час след тръгването на Батист дойде в дома на кмета на Орсивал.

Господин Планта беше висок, слаб и нервен. Носеше късо подстригана коса, неспокойните му очи непрекъснато търсеха нещо, а носът му беше дълъг и тънък.

— Какво научавам — каза той, — убили са г-жа Дьо Треморел?

— Ето тези хора твърдят, че е така — отговори кметът.

Г-н Куртоа не беше вече същия човек. Лицето му се мъчеше да изрази величествено хладнокръвие. Той се опитваше да бъде спокоен, хладен и равнодушен.

А г-н Планта беше такъв съвсем естествено. Той каза:

— Трябва да отидем незабавно да видим какво е станало. Изпратих да предупредят шефа на жандармерията, който ще ни настигне.

— Да тръгваме — каза г-н Куртоа, — шарфът е в джоба ми.

Тръгнаха. Филип и баща му вървяха отпред.

Беше почти осем часът, когато пристигнаха до желязната врата на градината на г-н Дьо Треморел. Кметът натисна звънеца.

Никой не излезе.

Кметът позвъни по-силно, и още по-силно, и накрая с всички сили. Никой не се показа. От замъка на г-жа Дьо Ланаскол, който се намираше срещу този на г-н Дьо Треморел, излезе прислужник и каза:

— В замъка няма никой.

— Как така никой? — попита изненадан кметът.

— Искам да кажа, че там са само господарите! Цялата прислуга замина снощи с влака в осем и четиридесет за Париж да присъства на сватбата на предишната готвачка, г-жа Дени. Те трябва да се върнат днес сутринта с първия влак.

— Велики боже! — провикна се г-н Куртоа. — Значи графът и графинята са останали сами тази нощ?

— Съвсем сами, г-н кмете.

— Това е ужасно!

В този момент се дочуха песни и смехове. Петима души — три жени и двама мъже, се появиха почти веднага след това.

— А, ето хората от замъка — каза прислужникът. — Те сигурно имат ключ.

Прислужниците, забелязвайки групата пред вратата, веднага дотичаха. Камериерът на графа попита:

— С графа ли желаете да говорите, господа!

— Звъним вече двадесет и пет пъти — каза кметът — и никой не идва.

— Това е странно — отговори камериерът, — господинът спи много леко! Може би е излязъл.

— Нещастие! — провикна се Филип. Убили са ги и двамата!

При тези думи прислужниците изтрезняха. Г-н Куртоа наблюдаваше стария Берто.

— Убийство! — прошепна камериерът. — Ах, това е заради парите, научили са…

— Какво? — попита кметът.

— Г-н графът получи вчера една доста голяма сума.

— А-а, да, доста голяма — добави една камериерка.

— Пачката беше ей толкова дебела. Госпожата дори каза на господина, че няма да може да мигне през нощта при толкова пари в къщата.

— В колко часа заминахте снощи? — попита г-н Куртоа прислужниците.

— В осем.

— Всички заедно ли заминахте?

— Да, господине.

— И се връщате всички заедно?

— Не — отговори камериерката. — Геспен ни напусна на Лионската гара в Париж. На тръгване каза, че ще дойде у Велпер, където се празнуваше сватбата.

Господин кметът ръгна с лакът мировия съдия и продължи да разпитва.

— А после видяхте ли отново този Геспен?

— Не, господине.

— От дълго време ли работи тук?

— От пролетта.

— Какво работеше?

— Беше градинар.

— А… знаеше ли за парите?

— О, да. Ние много говорихме за тях. Той дори каза: „Като си помисли човек, че господин графът има в бюрото си толкова пари, че да направи всички ни богати!“

— Какъв човек е той?

Прислужникът срещу него отговори:

— Добро момче. От всичко разбира. Изглежда, че е бил богат… Но е голям гуляйджия.

Г-н Планта, който разглеждаше внимателно стената и градинската врата, каза:

— Достатъчно! Преди да продължим този разпит, добре е да установим престъплението, ако има такова, което още не е доказано. Нека този, който има ключ, да отвори вратата.

Камериерът отвори и всички влязоха в дворчето. Жандармите току-що бяха пристигнали. Кметът каза на техния началник да го последва и постави двама души при градинската врата, като им заповяда да не пускат никой да влиза или да излиза без негово разрешение. Камериерът отвори входната врата на къщата.