Роже Борниш
Полицейска история (9)

8.

3 септември 1947 г., десет часът.

По моста над рова двама санитари бутат количка, пълна с канчета. В същия миг извеждат Емил на разходка. Не е изминал и половин час и двамата санитари се връщат. Тъкмо отварят вратата на сградата „Анри Колен“, когато Декер и Рюсак изскачат от рова и се хвърлят върху тях с пистолети в ръка. Нюс остава долу, за да пази стълбата.

Двамата санитари с вдигнати ръце са избутани във вътрешния двор. Емил се спуска към, избавителите си.

— Мърдай! — извиква Декер и му подава пистолета.

За миг Бюисон се поколебава. Той измерва с поглед двамата ужасени надзиратели, изправени до стената с вдигнати ръце. Ядосан установява, че този, който му беше отмъкнал една консерва пастет, изпратена от сестра му Жана, не е сред тях. Беше се заклел да го очисти, преди да се чупи.

— Хайде де, идваш ли с нас или оставаш? — нервничи Декер.

Бюисон мълчаливо се спуска към вратата, следван от Жирие и още един истински луд, който по изключение е изведен на разходка въпросната сутрин.

Рюсак заключва вратата, като превърта ключа два пъти. През това време групичката слиза по стълбата в рова. За секунди той е прекосен, а стълбата изтеглена. Вторият ров е преминат тичешком, под ехото от свирките на пазачите. Накрая шестимата мъже заедно със стълбата се озовават до стената на стадиона. Бюисон се качва пръв. Когато стига до върха, се обръща, за да погледне двора, и сградата, откъдето е смятал, че няма да излезе никога. Носът на Жирие се удря в задника му и слага край на размишленията му. Щом шестимата яхват стената, те вдигат стълбата и я прехвърлят от другата страна. След по-малко от две минути, бандата е на стадиона.

— Ах, проклятие! — процежда ядно Нюс.

И наистина има защо да се гневи. На няколко крачки от тях дванайсетина пожарникари правят учение с един маркуч. Предупредени от свирките на пазачите, те са готови да се намесят. Не се чува ни дума, ни заплаха. Нищо, освен четири пистолета, които едновременно се насочват към младите им яки гърди. Пожарникарите се вцепеняват. Без да губят време, заедно с Рюсак, който върви последен, за да ги пази, като се обръща често назад, бегълците и техните съучастници се спускат към гробището на трийсетина метра от стадиона.

 

 

— Не може да бъде! Всички са се наговорили! — задъхано изрича Нюс, когато вижда гробарите, които копаят. Те също биха желали да осуетят бягството им. Но лопатите и търнокопите не могат да излязат срещу пистолетите. Един от работниците, ужасен от разбойническите лица, дори им, показва отвор в стената, който помага на Бюисон и другарите му по-бързо да стигнат на улицата.

Щом ги вижда, Лиотар докарва колата. Рюсак и Жирие сядат до него. Бюисон, Нюс и Декер се сместват отзад. Лудият, който послушно ги е следвал, ги наблюдава, застанал на тротоара, отчаян и тъжен, че така скоро загубва своите толкова забавни приятели.

— А ти, марш в колибата — извиква му Рюсак.

Колата потегля стремглаво. Тя лети към Иври сюр Сен, прекосява Сена по моста Конфлан и с пълна скорост поема по авеню „Либерте“.

Тогава Бюисон заповядва на Лиотар да спре.

— Ти ще слезеш тук, Рьоне — казва той. — Отсега нататък всеки ще си върви по пътя. Ако някой ден имаш неприятности, свържи се с Нюс или с Изпъчения.

Жирие пъхва в джоба си банкнотата от хиляда франка, която му дава Рюсак, и се отдалечава, без да се обърне.

Колата отново потегля.

 

 

— Къде отиваме? — пита Бюисон.

— При гаджето на Роже — отвръща Нюс, — на улица „Биша“.

Площад „Насион“, авеню „Пармантие“, улица „Фобур дю Тампл“ и накрая „Биша“. Залепил чело на задното стъкло, Емил наблюдава улицата, но никой не ги следи. Колата намалява ход и се спуска до болницата „Сен Луи“.

— Номер 57 — пояснява Нюс, — трети етаж, по стълбите в дъното на двора вляво. Ще отидем поотделно. Аз тръгвам пръв.

Той излиза от колата и се връща до номер 57. Емил и Декер го следят с поглед и виждат как необезпокояван влиза в сивата олющена сграда. На свой ред Емил, който се губи в кафявото сако, донесено от брат му, се отправя към квартирата, малко след него тръгва и Декер. Той се качва по стълбите, от които тръгват няколко мрачни коридора.

Вратата на третия етаж е отворена, а Нюс ги очаква на прага усмихнат, заедно с една жена, която някога е била хубава.

— Сюзан — казва Нюс, представяйки едно уморено и примирено лице.

Емил едва забележимо се усмихва и влиза. Погледът му обхожда двете преходни стаи, където от всичко — стени и мебели — лъха на немотия. На пода са поставени четири дюшека.

— Този с чистите чаршафи е за вас — казва Сюзан. — Другите са за Роже, Рюсак и мен — пояснява Нюс. — Аз ще спя тук, защото вероятно ченгетата ще претърсят моя квартал.

— А мацката ти? — пита Бюисон.

— Ивон ли? Не се безпокой. Изпратих я на село при нейните старци, в Оверн.

Емил кимва одобрително, после се отправя към масата, където са наредени, чаши и бутилка мастика.

— А другите двама?

— Отидоха да оставят колата. Не се тревожи. Няма да се забавят.

И наистина след по-малко от двайсет минути Ляогар и Рюсак пристигат. Всички вдигат наздравица за успешното бягство, след това Лиотар изчезва пръв. Той е помогнал просто така, като приятел, но не иска да има, нищо общо с бандата. Сюзан също излиза. Отива да пазарува в различни магазини, за да не привлече вниманието.

Емил прекарва първия си ден на свобода в разговори с приятелите, в чистене и лъскане на оръжието. Вечерта на улица „Биша“ пристига и Франсис Кайо, макар че все още едва се държи на краката си, заедно с Нюс, който е отишъл да го доведе. Франсис и Емил се хвърлят един към друг и се целуват. Отново наздравица за срещата, за свободата. Накрая Емил става. С ръце, скръстени на гърба, той обхожда стаята, смръщил чело, после казва:

— Така.

По тази кратка дума другите разбират, че той е шефът.

— Така — повтаря Емил, — а сега трябва отново да се заловим за работа.